:: Разглеждате вестника като анонимен.
Потребител:
Парола:
Запомни моята идентификация
Регистрация | Забравена парола
Чува се само гласът на енергийните дружества, допълни омбудсманът
Манолова даде петдневен ултиматум на работодателите да предвижат проекта
От ВМРО и „Атака” обявиха, че няма да подкрепят ГЕРБ и ще гласуват против предложението
Платформата протестира срещу бъдещия закон за авторското право в онлайн средата
Корнелия Нинова споделяла идеите на Джоузеф Стиглиц
Дванайсет момчета може да прекарат месеци блокирани в пещера в Тайланд (видео)
СТАТИСТИКИ
Общо 393,012,865
Активни 130
Страници 3,210
За един ден 1,302,066
Фамилия

В боянската вила на Никола Инджов витае духът на Николас Гилен и Маркес

Кирилицата, писмеността, "държавата на духа" - това е нашият принос в световната култура. Аз не познавам друга държава, която да не се грижи изобщо за културата си, подобно на нашата. А тъкмо българската литература е еманация на българската култура, българските гении до един са писатели, твърди лауреатът на Ботевска награда
Снимки: Александър Михайлов и личен архив



На 68 години, след като е посетил 68 страни по всички континенти, Никола Инджов със сигурност знае кое е единственото място на света, където се чувства като дете и мъдрец едновременно - необходимото условие според него за успешен литературен труд. Това е боянската вила на поета.

Тя се намира на стръмна уличка върху северните склонове на Витоша и представлява автентично копие на фамилната къща от детските му години в Гюмюрджина. В края на 60-те години боянското ТКЗС разделя района на отделни участъци, които обявява за продан на виладжии. И така преди трийсетина години, след като се съюзява финансово с тъста си, наследникът на тракийския бежански род Инджови купува един декар място на държавни цени в голия тогава пущинак, останал от старите каменоломни преди Киноцентъра. Основите на двуетажната къщичка са налети през 1971. Но строежът е замразен, защото Инджов заминава на дипломатическа работа в Куба. Градежът на самата постройка е осъществен чак през 1978 г., с модерните тогава панелни плоскости. Поетът и тъстът плащат за целия масраф с монтажа 1600 лева.

Вилата разполага с две стаи плюс кухня и баня на долния етаж. До двете спални на горния етаж води дървена стълба в дъното на дневната. Тесничко е, но обиталищата на поетите имат свойството да черпят обем от духовното измерение, което невидимо присъства в тях. Тук, в тези стаи, както и вън, под лозницата,



са звучали гласовете на Андрей Вознесенски и на Николас Гилен



и на десетки още световни и наши майстори на словото. Върху малка липова паничка, потъмняла от влагата, Вознесенски, жена му Зоя Богуславская и нашият Нино Николов са оставили с въглен изтлели от времето автографи - пестелив, но съкровен знак за принадлежността към една лирическа Атлантида, която отдавна е изчезнала.

Ценността на "лятната резиденция" на Никола Инджов не е в помпозността на градежа, както се е разбрало вече от казаното дотук - наоколо се вишат къде по-големи вили, даже и от НДК по-големи (без майтап!), а в запечатаната като в отливка от кехлибар атмосфера на съзерцание и поетичност, която "романтичният традиционалист" Инджов, както го определят събратята поети, брани вече пет десетилетия (първото си стихотворение той публикува точно преди 50 г. - през 1953 г.). Защото е разбрал, че "държавата на духа", по любимия му широкоизвестен израз на академик Лихачов, има нужда от постоянна стража. Иначе в пространствата й тутакси нахлуват маскираните зад възвишени кухи слова варвари и палячовци.

В интервю за "Сега" от началото на годината Никола Инджов би камбаната на своята все по-засилваща се с времето тревога:



"Днес в България единственото свободно слово е писателското слово!



И защото е свободно, то е осъдено на насилствена забрава и бива заглушавано и затрупвано от платеното с чужди пари "задълбочено политическо говорене".

На поетите е простено да бъдат крайни в съжденията си, защото по силата на дарбата си те първи долавят симптомите на новите процеси.

Тази мисъл той развива и в своя статия, отпечатана през годината: "Срещу хората на художествената литература в България има чудовищен заговор от страна на политическите сили, защото именно българската литература е най-неподвластна на политическата конюнктура... Българските гении са в литературата!", заключава патетично поетът и припомня разгорещено случая с отчаяния след двете национални катастрофи от началото на века народ, който тръгва да дири утеха пред дома именно на народния поет Иван Вазов. Както е известно, патриархът на българската литература излиза на балкончето, поглежда морето от хора и омерзен от своята безпомощност, отронва една вселенска сълза.

"Сега всичко е подложено на остракизъм - прибавя след кратка пауза писателят, взрян с вътрешното си око в изминалото десетилетие.



- Нашият принос в световната култура е именно писмеността,



с която се поставя началото на цяла една нова цивилизация. Кирилицата, азбуката, държавата на духа - това е нашият принос. Аз не познавам друга държава, която да не издържа, да не се грижи за културата си и в частност за литературата. Защото тъкмо българската литература е еманация на българската култура.

Само и само за да бъде разрушен някакъв догматичен модел, в крайна сметка се оказахме без държавно издателство за художествена литература - нещо, което не си позволи нито малка Македония, нито обрулена Сърбия. Българските гении, колкото ги има, до един са писатели!", повтаря Никола Инджов срещу оголената есенна гръд на планината, но даже ехото не му отвръща.

Обикновено Никола Инджов изкарва две трети от годината в своето планинско убежище, а и през зимата поне събота и неделя гледа да идва, стига пътят да е проходим. Вилата му е своеобразен рекордьор в черната хроника -



за 14 години постройката 14 пъти е обирана:



първия път през 1989 г., а последния - буквално преди дни. Апашите не са били сноби, грабили са наред всичко, което е притежавало някаква битпазарска стойност - бинокли, радио, телевизор, вилици, лъжици, ножове, скари, столове, че даже контакти и кабели... За беда отмъкнали са и доста сувенири, които Инджов си е донасял от най-различни точки на света при многобройните си пътешествия - от карибски раковини до автентичен, обгорен в безброй пирове грузински рог за вино, принадлежащ на истински тамада, в това число и поне дузина твърде скъпоценни за твореца Инджов поетични награди. Уви само веднъж за тези 14 години полицията е залавяла крадеца. След поредния обир и поредното обаждане на стопанина полицаите от Шесто районно, вече негови стари познайници, разбира се, пристигали начаса, посипвали всичко с прах, за да вземат отпечатъци, и сетне започвали да палят цигара от цигара и да се оплакват как за цяла Бояна и Драгалевци има само една дежурна кола, и то пълна трошка, една ладичка единствено с музейна стойност, как не стига, че колата била такава трошка, ами и бензин нямало хич - и накрая жалостивият поет започвал сам да ги утешава, а на изпроводяк даже им връчвал шише ракия, за да не паднат съвсем момчетата духом. (На това място Никола Инджов изрично държи да подчертае - с оглед на "сухия режим" в МВР - че по време на многократните огледи полицайчетата не са консумирали никакъв алкохол!)

И в скоби разказва занимателна случка - как през 1983 г., когато семейството заминава на море, оставят ключовете на малкия син Момчил, за да заключи вилата, но той, улисан в тийнейджърските си дела, забравил за заръката и къщата цял месец стояла отключена. Когато Инджови се връщат от почивката, вътре нищо не е пипнато. С това Инджов в никакъв случай не се опитва да прави апология на социализма. Просто фактът му се струва достоен за размисъл.

Всъщност



най-ценното в къщата са няколкото картини и книгите



По стените висят един Светлин Русев, един Данаил Дечев, един Симеон Спиридонов, един Данаил Игнатов, един Петър Рашков, огромно маслено платно от Наталия Хмирска, малък портрет на Че Гевара от самия Кармело Гонсалес, рисуван върху парче от кутия за пури през 1976 г., един Габриел Брача от Венецуела, една Адриана Радева, един Христос от сръбски художник.

Книгите са заели плътно четири стени в двете стаи. Сред тях има редки издания на испански и португалски, както и на другите романски езици, които владее Никола Инджов. А сред тези книги като бисери в корона греят изданията с автографи от такива световни колоси като споменатия Николас Гилен и Габриел Гарсия Маркес.

По-възрастният с трийсетина години кубински поет



Гилен бил ангел-хранителят на Инджов



още от следването му в Хаванския университет. Той му викал приятелски "токайо" - адаш, и при неколкократните си посещения в България останал силно очарован от страната и хората. Ако съществуваше досега, боянската кръчма "Лимончето" сигурно щеше да пази спомен от пребиваването на темпераментния лауреат на Международната Ботевска награда за 1971 г. Той между другото обладавал освен поетичната и друга рядка дарба - можел да пише с двете ръце едновременно, нещо повече, можел да пише с едната нормално, а с другата огледално, или с едната да пише, а с другата да рисува. Автографът, който дал на Никола Инджов, бил изработен именно така. На титулната страница на книгата пише: "На Никола Инджов - голям приятел, голям поет, голям гражданин - с поздравите и възхитата на един по-възрастен колега." На предната страница има рисунка. И текстът, и рисунката са направени едновременно. Николас Гилен много обичал да повтаря, особено след победоносните турове из боянските кръчми: "Тук разбрах, че



вие, българите, сте кубинците на Балканите;



а ние, кубинците, сме българите на Латинска Америка."

С това заключение видният испанист и преводач на поети като Лопе де Вега и Виктор Хара Никола Инджов е напълно и безусловно съгласен и до днес. Още повече че вече над 30 г. е президент на Асоциацията за приятелство между България и Куба. С което май се превръща донякъде в конкурент на самия Фидел Кастро.

Нобеловият лауреат за литература Габриел Гарсия Маркес от своя страна е написал върху едно испанско издание на "Есента на патриарха" преди четвърт век: "На Никола в Мексико - с приятелска прегръдка. Габриел, 79 г."

Това, разбира се, е нищожна част от колекцията. Никола Инджов има например автограф от самата дъщеря на Че Гевара. Върху книгата "Мисля за безсмъртието на революцията", сборник с интервюта и статии на Че, където Инджов е автор на предговора, тя е написала с красивия си почерк: "На Никола с обич. Благодаря за това, което той прави за моя баща."

Най-отгоре върху библиотечните рафтове акуратно са подредени найлонови пликове с книги. Това е част от поредното дарение на Никола Инджов за библиотека "Христо Смирненски" в Хасково - без много шум



той е подарил на хасковската библиотека над 2000 тома



досега с автографи от български автори. И както се вижда, продължава.

Защото при Никола Инджов общественикът и гражданинът върви редом с поета и писателя. С негови усилия - той е председател на Литературната академия "Южна пролет" и председател на журито - бе съхранен и развит датиращият от 1973 г. конкурс за дебютни книги "Южна пролет", дал път през годините на над 80 реални български майстори на словото. Освен това потомъкът на тракийски бежанци (и двамата му дядовци са заклани от турците) е зам.-председател на Съюза на тракийските дружества в България, директор на в. "Тракия" и член на Тракийския научен институт. В романа си "Възречени от Манастър", спечелил наградата на СБП в жанра миналата година, той проследява именно тежката бежанска съдба на своите предходници.

Писателят има двама сина. По-големият, Александър, е журналист в бургаския вестник "Черноморски фар". Съпругата му Елена е учителка. Техният син, в момента студент в Барселона, носи имената на дядо си - Никола Инджов.



По-малкият син е известният международник от в. "Труд" Момчил Инджов,



спечелил награда за най-добър журналист миналата година. Негова съпруга е журналистката Ангелина Пискова.

Братът на писателя, Вълчо Инджов, е икономист, сега пенсионер.

Литераторът Никола Инджов не е по лесната слава и по вестникарския калабалък на някои от колегите си. След трийсетина книги зад гърба си и наградата на Съюза на преводачите за 1999 г., Националната Ботевска награда за 2000 г. и споменатата награда на СБП за най-добър роман за 2002 г. той е разбрал отчетливо едно - че когато зад гърба си имаш хубав текст, този текст рано или късно заема своето заслужено място.

На видно място в едната стая на вилата виси грамота на португалски. Текстът й в превод гласи: "Удостоверявам, че Никола Инджов беше на "Кабо да Рока" в Синтра, Португалия, най-западната точка на Европа, където свършва земята и започва морето и където туптят духът и вярата, които поведоха португалските каравели в търсене на нови светове за света. Синтра, 27.09.1975 г."

Струва ми се, че по някакъв необясним начин тези красиви думи се отнасят и за скромната боянска вила на писателя - там, където свършва градът и започва планината.
 
Автографът от дъщерята на Че Гевара.
 
Лозницата пред къщата е от сорта черен отел.
 
Никола Инджов
 
Поетът се радва на последните отблясъци на красивата витошка есен.
 
Част от библиотеката на писателя с редки издания на испански език.
1
2346
Дай мнение по статията
СЕГА Форум - Мнения: 
1
 Видими 
09 Ноември 2003 19:33
La pequeñ a balada de Plovdiv

En la vieja villa de Plovdiv,
lejos allá
mi corazó n murió una noche.
Y nada má s.

Una larga mirada verde,
lejos allá ,
humedos labios prohibidos.
Y nada má s.

El cielo bú lgaro brillaba,
lejos allá ,
lleno de estrellas temblorosas.
Y nada má s.

Oh, lentos pasos por la calle,
lejos allá ,
oh, ú ltimos pasos para siempre.
Y nada má s.
Дай мнение по статията
Всички права запазени. Възпроизвеждането на цели или части от текста или изображенията става след изрично писмено разрешение на СЕГА АД