:: Разглеждате вестника като анонимен.
Потребител:
Парола:
Запомни моята идентификация
Регистрация | Забравена парола
Чува се само гласът на енергийните дружества, допълни омбудсманът
Манолова даде петдневен ултиматум на работодателите да предвижат проекта
От ВМРО и „Атака” обявиха, че няма да подкрепят ГЕРБ и ще гласуват против предложението
Платформата протестира срещу бъдещия закон за авторското право в онлайн средата
Корнелия Нинова споделяла идеите на Джоузеф Стиглиц
Дванайсет момчета може да прекарат месеци блокирани в пещера в Тайланд (видео)
СТАТИСТИКИ
Общо 403,899,624
Активни 142
Страници 16,096
За един ден 1,302,066
ПАНАИР

Когато се наливаше алъш-веришът

Пеньо Пенев е поетът на Димитровград, а Георги Димитров - негов кръстник. Днес емблемата на плановия ентусиазъм се е превърнала в център на пазарната стихия. Това също е емблема
Снимки: БОЙКО ЛАМБОВСКИ
Потомци, вий напразно ще се ровите -

докрай едва ли ще узнайте вий:

когато се наливаха основите,

какъв живот живяхме ний!



Пеньо Пенев

-----

Почти никое населено място не си знае точната рождена дата. Димитровград обаче я знае - 3 април 1947. Тогава селата Раковски, Марийно и лагерът "Вулкан" решават новият град, който ще се строи по висше указание, да се кръсти Димитровград. Изсипват се 50 000 бригадири ентусиасти, работят ударно и безплатно. Построяват цял град, витрина на "светлото бъдеще". Едва ли Пеньо Пенев и бригадирите около него са допускали, че там - в "светлото бъдеще", Димитровград ще се превърне в най-едрия пазар на дребната търговия у нас.

-----

Пет дни от седмицата 40-хилядният град е спокоен, попровинциалному уравновесен. Огромната централна алея и зданията около нея съответстват на архитектурните решения в големите съветски градове - характерната импозантност на пролетарския сецесион. Някои от дограмите



дори притежават т. нар. форточка



- малко прозорче в големия прозорец, чрез който помещенията следва да се проветряват през дългите северни зими. Тук е направено по-скоро с декоративна цел, но нейсе, влияние.

В петък към обед градът се променя. Захващат да прииждат коли с ремаркета и без, микробуси, автобуси, велосипеди, каруци, даже пешаци. В района на автогарата често стават задръствания от придошлите пълноводни авто- и човекопотоци. Те ручат изотвсякъде - Свиленград (с особена сила!), Хасково, Стара Загора и Омуртаг, Видин и София, Кърджали и Дупница.

Почти както бригадирите едно време. Днес ентусиазмът не е същият, но хъс не липсва. А международното участие определено е повече. Докато преди интернационализмът се изчерпвал главно с републиките на СССР, днес прихождат мющерии от Турция, Румъния, Гърция, Сърбия, Македония, Албания, Китай. И пак от Русия и републиките, само че в друго амплоа...

Мотивиращата пружина на някогашния безкористен идеологически плам днес е сменена от така разбираемия мерак да изкараш малко пари. А защо не - и да забогатееш.

Всичко изглежда много различно, но едно нещо - енергията, която кара човеците да действат, май пак я има.



Влизането в пазара е като гмуркане в друг град



или нещо като град в града. Животът тук е много шарен, много по-нагъсто, речта е вавилонска; лицата - хем делови, хем малко лукави, хем сякаш одухотворени от достъпа до някаква висша мъдрост, неподвластна на нас, обикновените зяпльовци.

Чудя се дали тайните съвети на Меркурия и Мамона, заменили лозунгите на Сталин и Димитров, придават този живописен чар на съвременните димитровградски думбази, или просто съм обременен от символики, докато бродя между напечените от следобедното слънце сергии...

Тук можеш да напазаруваш на едро и дребно, при това на практика всичко, от което имаш цивилизационна нужда, но нямаш съответстващ цивилизационен доход. Загледан към 6 чифта чорапи за 2 лева и сутиен за един лев, размишлявам над чисто човешката потребност да се премениш като Адриана Карембьо примерно, макар и далеч не така марково. Все сутиен, я.



- Не моа да ти го давам теби на шеснайси, мъ жина,



виж, на мен ми'й толкоз, кълна се в слънцето!

Така млада, но въздебела булка се пазари с по-стара госпожа в шалвари. Старата и пребрадена дама говори приглушено, закрива уста с длан, често се озърта. Младата е устата и гръмогласна. Става дума за дънки на едро. Признавам, че клетвата ме заковава на място - не бях я чувал. Дали това е някакъв остатък от хелиоцентричните култове на траки и египтяни? Или пък "Градът на слънцето" на Томазо Кампанела е книгата, формирала една утопична теософия у търговката?

Не рискувам да питам, щото някои хора стават зли, ако не им приказваш по същество.

По същество приказвам с Перо от Враца. Перо, бивш работник на "Химко", е дошъл с микробус заедно с жена си. Товари го със стока и го кара обратно. Така всяка седмица.



Зарежда там едно магазинче - то му храни семейството



Перо прави това от половин година и го смята за прост въпрос на оцеляване. Питам го няма ли амбиции да развие бизнеса, нещо по-така мечти, например за мрежа от магазини? Перо ме смерва с подозрително-недоверчив поглед. В очите му прочитам, че се излагам с такива анкети; личи колко съм икономически необут.

- За неделя напред гледам, ти ме питаш за мрежи, айде да не си приказваме приказки.

Айде. Отминавам по-нататък, покрай познатия ми от "Илиянци" жестомимичен знак, който тук е подкрепен и гласово:

- Фактура да желайте?

Мерси, засега нямаме нужда. В южната част на впечатляващия с площта си пазар - над 200 дка, има нещо като втора класа алъш-вериш. Аз поне решавам така, съдейки по двора, дето липсват дори сергии. Дворът е окацан от разстлали платнища хора, а върху платнищата същото: потници, чехли, пешкири, хавлии, тишъртки, чорапи, папуци, коланчета.



Набива се лозунг: "СИЧКО 1 ЛЕВ"



Под него всевъзможни парцалки, главно пъстроцветни бюстиета, но скупчване на клиенти няма. Особено в този край на тържището прави впечатление, че търговците са възприели навика да почиват точно върху изложената си за продан стока. Седнала по турски не зад, а връз сергията, внимателно ме наблюдава пълнотела, понатрупала лазарници ромка. Жената е от Нова Загора.

- Един и педесе давам сичко, ама никой! Дир-пара! Никой! - съкрушава се тя.

На плахата ми забележка, че може би е добре да слезе от стоката си, за да може евентуален клиент да я, такова, разгледа малко по-непринудено, жената искрено се учудва:

- Ша му давам, ако купува! Ама не купува!

- Йостерма, даже пада цената - намесва се от съседната сергия друг охранен ром, полулегнал върху анцузи и фланелки. Единия си крак е подгънал, а другия е опънал на воля



в посока Маришкия рудодобивен басейн...



- Пазарът слаб, не става - развива икономическите си съображения той. После ги допълва с политически: - Царят добре, царят иска да прави, ами тия, корупцията, не му дават.

- Какъв е изходът?

- Трябва много пара да се дава! - категоричен е ромът.

Изглежда ми прав, но нарочно не доуточнявам даването в посока кой-кому да бъде, щото е ясно, че той априори се идентифицира с реципиента.

- Колко дни карате тука?

- Неделя си отиваме, три дни сме тука. Тука спиме, тука сичко. Ама няма работа.



О, колко трудности за нас дойдоха!

Завидна беше нашата съдба!

Ний не живяхме дни, епоха -

борба живяхме ний, борба!



Този емоционален възклик на Пеньо ми се върти в главата, докато се провирам нататък. Че кой не може да го каже и днес, затова искат хората да са писатели, вечни внушения мечтаят, мисля си.

- Гел бурда, ва! - подвиква нисък и слаб турчин на две едри руси жени, които гледат скептично и отдалеч купа сламени шапки на сергията му.

- Пойдем, Лиза, у китайцев дешевле, возьмем потом - чувам ги, докато се отдалечават.

Пребрадена женица с флегматична походка и стеснителен поглед разнася в един гюм айран. Купувам си и аз - айранът й е студен, струва 30 стотинки. Плащам си, а тя ми връща ресто. И това ме присеща за Пеньовото стихотворение "30 стотинки". Някои вероятно още го помнят - всеки яде, пие и сам си плаща в една картонена кутия. Един пил бира и оставил бележка, че не му стигат 10 стотинки, което умилило поета. А накрая се оказало - има 30 ст. излишък!



30 стотинки

в повече има! - Радост голяма

в сърцето ми бризна,

сякаш най-после

в същия час рухна

световният капитализъм.

....

В мойта Родина

растат

и живеят нови хора

с нов морал! -

Днес

тези 30 стотинки

за нея са огромен

капитал!



Е, поете, новият морал и днес е на власт, но огромният капитал липсва във всичките му смисли. В което също си има своята малко грозновата, но достъпна за разбиране честност.

Така че, докато скромно си пия студения айран, се приближавам да послушам гласа на някои от новите хора. Младо семейство говори с по-възрастен продавач. Онзи продава нещо като кичозни джапанки, два лева чифта. Мъжът иска да отмине, но жената е заинтригувана.

- Само два лева ба, иннъ кутия за цигари ба! Зимай, ляб ша ядеш от т'ва нещо!

- Дай го на един и петдесе - пазари се жената.

- Аз го зимам на идин и шейсе ба!

Мъжът й я дърпа да се откажат, но тя му се сопва:

- Дай да вземем десет чифта, за Бургас, за плажа!

- Зимай, зимай, за Бургас, за плажа - жапанки слънце, ляб ша ядеш, по-надолу от 5 лева няма да ги даваш! - ентусиазира се продавачът.

Тръгвам да излизам, което не е лесно. Минавам покрай пазарните тоалетни, после покрай банята - пазарът си има баня, както му е ред. Минавам покрай кебапчийници, дето пият бира и играят карти, минавам покрай бусове, в чиято сянка жени се преобуват и преобличат, не особено укрити, но с трогателна непосредственост. Не чух



някой някого да подиграва или иронизира:



цари братска взаимопомощ. Под една сергия с каиши безног инвалид е чучнал върху мръсен кашон. Продавачът му е купил сладолед, който инвалидът, неизвестно защо, яде с помощта на джобното си ножче.

- Капи, капи - загърни го ба - грижовно му подвиква търговецът.

Онзи се усмихва с крива, но детска усмивка на стъписано от рога на изобилието по време на рождения си ден хлапе.

По-нататък - съвсем странна картинка. Възрастен ром е застинал неподвижно върху стоката си досущ порцеланов Буда. Не мърда изобщо. Понечвам да го снимам и чак тогава той се раздвижва, размахва заканително пръст срещу мен, а после вдига шарена фланелка да си скрие образа. Отказвам се да го фотя - има право да иска или да не иска слава, я. Гледам го. И той ме гледа. Мълчим. Така - минута или две. Накрая той изтърсва фраза, чийто смисъл не разбирам и сега, все така в абсолютна будистка самовглъбеност:

- Цар-гиби!

На връщане минавам покрай хотел "Москва", където Пеньо Пенев се самоуби с луминал през 1959 година. Преди това написал на портретчето на Маяковски, което висяло на стената му: "Идвам при тебе, мой бог!"

Лесно е да се правят псевдоисторически паралели впоследствие. Мъдростта на такива съпоставки е измамна. Но вероятно има важен смисъл в близостта на най-големия ни пазар и гроба на този, за който приживе пазарът беше нещо срамно.

Сега двата символа съжителстват мирно, както, може би, е волята на боговете - Слънцето, Маяковски, и всички останали.



каре

Албена Димитрова, управител на Общинско предприятие "Стопанисване, проектиране, изграждане на общински пазари и тържища": Пазарът е много важен за града!



Тя е млада и амбициозна жена, която ръководи 10 души щатен персонал и 20 на граждански договор. Според нея пазарът се развива, защото още в древността по тези земи е имало тържище, наречено "Пизос" - "Съгласие".

Вероятно по тази причина и в Димитровград пазарът не чака демокрацията, за да тръгне. Той стартира още преди 30-ина години и дълго време се слави като т. нар. Димитровградски битак.

Сега безусловно разцъфтява. "На месец около 150 души чакат за места - споделя тя. - Но места няма, площите са препълнени. През 92-93-а година пазарът имаше около 400 наематели. Сега са 4000."

Тарифата за месечен наем е между 30 и 90 лева, в зависимост от мястото. (На фона на Илиянския пазар със 700 евро наем според нея тази цена изглежда свръхпримамлива). В общинския бюджет, който е около 15 милиона лева, тази година пазарът ще вкара около 2 милиона и 400 000 лева, смята Димитрова. За догодина прогнозите й са за поне 2 550 000. Питам я за хигиената. "Всичко се почиства идеално, пазарът е най-чистото място в града", категорична е тя. После допълва: "Е, след като свърши в неделя, разбира се."

Но значението на пазара за града не е малко - покрай него просперират закусвални и кафенета, поне 70 са. А само димитровградските фирми, които имат вземане-даване с пазара, са 1400, с персонал близо 10 000 души.

Димитрова е пълна с амбиции да направи пазара добре обезпечено средище, като се пази от безпочвен плам за свръхмодерни иновации.

- И в Берлин, и в Лондон, и в Истанбул този тип пазари си приличат. Те привличат хората, защото са евтини. А за Димитровград нашият пазар е много важен. След като западна циментовата и химическата промишленост на града, пазарът ни спасява от немотия.

И с гордост допълва, че от пазара вече се интересува една англоамериканска асоциация, която иска директни връзки с текстилците тук.
 
Пазарът тече и деня, и нощя. Много от търговците имат навик да възлежават върху стоката си: и удобно, и надзор.
 
Албена Димитрова, управител на пазара, е завършила икономика и банков мениджмънт. "Пазарът дава една пета от общинския бюджет", смята тя. А градът не може да се лиши от тези пари.
 
Тук съжителстват мирно скулптурните групи, призоваващи за социалистическа жизнерадост и дръзновение, и пазарните групи, призоваващи за икономически реализъм.
 
Тоталитарно строителство и посттоталитарен бизнес.
 
Пазарът в Димитровград днес е това, което придава колорит и уникалност на града. Както едно време бригадирите.
 
Килимарите си имат обособено място. Тук преобладава турската реч - изтокът винаги е ценял както килимарския занаят, така и да е меко под краката вкъщи.
11
2448
Дай мнение по статията
СЕГА Форум - Мнения: 
11
 Видими 
15 Май 2004 11:00
Пътепис от серията “Левият интелектуалец се запознава с народа си” Публикувано и в сборника “Някои аспекти на съвременните източнобългарски говори”.
15 Май 2004 15:15
Писна ми,
Текста до снимката е умопомрачителен:
Тоталитарно строителство и посттоталитарен бизнес.
Блоковете и сергии на въженца.
15 Май 2004 15:28
Забавно, но и тъжно.
15 Май 2004 16:14

Бива си го Бойко. При него окото и езикът работят в безусловен синхрон!
А има и умението да рисува изключително достоверни отрязъци реалност.
Поетът си е поет и туй то.
Е, простимо е да е със симпатии в ляво. Все пак - традициите са си традиции. ЛЯВО ЗНАЧИ ДОБРО е просто имплантирано в съзнанието на моето и околовръстните на моето поколения.
15 Май 2004 16:42
Грациане,
Окуджава има една кратка песничка за московското метро. Тя завършваше с думите, че тези, които са в дясно, винаги стоят. А ако искаш да се движиш, трябва да минеш от лявата страна.
15 Май 2004 16:56
Ламбовски,
Едва сега те прочетох. Цар си. По-точно - цар-гиби.
15 Май 2004 17:27
Йори, моето определение е малко по различно:
В ляво са щурците, в дясно-мравките
15 Май 2004 17:28
а щурците с мравешко самосъзнание като тебе къде са?
15 Май 2004 17:43
Песенка о метро

Мне в моем метро никогда не тесно,
потому что с детства оно, как песня,
где вместо припева, вместо припева:
-- Стойте справа! Проходите слева!

Порядок вечен, порядок свят.
Те, что справа, стоят, стоят.
Но те, что идут, всегда должны
держаться левой стороны.

1957-1961

15 Май 2004 17:49
Е па, регулировчици сме, бе. Гледаме да не стане некоя катастрофа ( е и сеир, де, разбра се ).
15 Май 2004 22:29
Тоталитарно строителство и посттоталитарен бизнес.
Е на тази снимка човек може да сравни двете епохи.
След тоталитарната последва парцалената епоха, вместо тоталтарната да бъде една база за развитие на пазарната епоха.
Дай мнение по статията
Всички права запазени. Възпроизвеждането на цели или части от текста или изображенията става след изрично писмено разрешение на СЕГА АД