:: Разглеждате вестника като анонимен.
Потребител:
Парола:
Запомни моята идентификация
Регистрация | Забравена парола
Чува се само гласът на енергийните дружества, допълни омбудсманът
Манолова даде петдневен ултиматум на работодателите да предвижат проекта
От ВМРО и „Атака” обявиха, че няма да подкрепят ГЕРБ и ще гласуват против предложението
Платформата протестира срещу бъдещия закон за авторското право в онлайн средата
Корнелия Нинова споделяла идеите на Джоузеф Стиглиц
Дванайсет момчета може да прекарат месеци блокирани в пещера в Тайланд (видео)
СТАТИСТИКИ
Общо 392,928,953
Активни 139
Страници 37,049
За един ден 1,302,066
ПАНАИР

Пагони по географията

Изчетеш ли картата на Североизточна България, ще се почувстваш в армията. Генерал Колево, Полковник Иваново, Фелдфебел Дянково, Ефрейтор Бакалово... Но пообиколиш ли, може да се усетиш разжалван, развеселен, умислен
Снимки: Александър Михайлов
Из цялата родина има селища, които звучат като строени за развод военни. Майор Узуново, Генерал Мариново, Полковник Савово, Капитан Димитриево и т.н.

В Добруджанския край обаче плацът на географията е препълнен.

Да речем, пътувате на някакви 30 километра от плажовете и решите да кривнете. То колко му е - малко встрани,



и ето ви Фелдфебел Дянково



Докато плажовете по цял свят са еднакви, то светът във Фелдфебел Дянково е различен, чуден и див.

- Защо се казва това село така? - питам първия срещнат. Човекът стои край вехтата си, сякаш излязла от разказ на Йовков, каручка.

Няма си хабер защо. Иначе е развълнуван от вниманието. Предполага, че кметът знае. Кметът обаче липсва. Лека-полека се разговаряме. Неждет Мехмедали е поел заедно със съпругата си Румена по дела. Запътили са се в късния следобед към един далечен лес. Там ще пренощуват, за да не губят време отсетне. Рано сабахлем ще се заемат с беритба на коприва. Препитават се с това. Така си отглеждат челядта - 4 деца. В селото има изкупвателен пункт - за 100 кг коприва плащат 12 лева.

- Не се ли бере трудно, сто кила коприва? Бая врътня трябва - размишлявам на глас.

Неждет, ангажиран емоционално, се опира на ритлата над задното колело на каруцата. Чак сега забелязвам, че не е съвсем Йовкова тя - има и намеса на цивилизацията. Песента на колелетата е туширана от стари автомобилни гуми.

Простодушно и с някакъв обречен резон г-н Мехмедали натъртва:



- Днеска ако не отивам, утре няма хляб



Подръпва юздата на коня Чакал и поемат с жената към гората. Изглеждат спокойни и уверени.

Привлечени от мирната ни беседа, доближават други местни. И те не знаят за фелдфебела, но признават, че ползват старото име на селото - Байрямпнар. Пнар значи извор. Селото гъмжи от деца и юноши, оставя впечатление за оживеност и крайна бедност. Наблизо, пред скромно магазинче, седи Нурадин Исмаил, който обяснява, че в селото са главно представители на "малцинствата". Споделя, че поддържа огромен тефтер с вересии. При него масово се пазарува на този принцип. Но завличания няма. По-точно, съзнателно няма. Като намерят някой лев, борчлиите се издължават. Понякога някого просто го завлича животът, но то не е нарочно, философски разсъждава Нурадин.

На площада седят двайсетина младежи, двама подпират стари велосипеди. Оплакват се от немотия, а тарторът им - набит и пълен ром, формулира странен афоризъм:

- Кат' имаш повече, дават. Кат' нямаш, не дават.

Поразително напомня библейското: "Казвам ви, че на всеки който има, ще се даде; а на този, който няма, от него ще се отнеме и това, което има." (Лука, 19. 26.)

За фелдфебела не знаят ни в Куртумаала, ни в съседната Джаммаала. Някой обаче допуска, че е воювал с турците.

Не знаят,



както нищо не знаят за полковник Свещаров



в село Полковник Свещарово. Село Полковник Свещарово е по-различно. То е между Добрич и морето - пълно е с вили и лъскави возила. Над стобор виси решителна реклама "НОН-СТОП КАЗАН ЗА РАКИЯ". Точно тази сутрин обаче тия предприсъединителни радости не изкушават група местни авери, сбрани на бира в малко кафене. Механизаторът Димитър Ганев и адашът му - дърводелецът Димитър Атанасов, беседват с пенсионера Върбан Марков за нещата от живота. На нашия исторически подход към селището разясняват убедено, че Свещаров е загинал в Руско-турската война; участвал на страната на русите.

Аз не бързам да им вярвам, защото преди това съм добре екипиран с информация от шефката на историческия музей в Добрич - Дияна Борисова. Но не бързам и да ги опровергавам, защото не топонимичната акуратност ще ги зарадва точно в този момент. Всъщност и полковник Свещаров, и фелдфебел Дянков, и поручик Чунчев, и ефрейтор Бакалов, и генерал Тошев, и почти всички останали



са влезли в историята и географията на областта



по време на Първата световна война. Загубилата Южна Добруджа България си я връща с бой в доста славна, макар и премълчавана епопея. (Е, после пак я губи и пак я връща в тия странни военни игри, но това не пречи да си я обичаме.) Епопеята е премълчавана и по една проста причина - наложило се да се воюва срещу румънци, руснаци и сърби, а наш съюзник този път били турски низами.

Но след Сливница и Междусъюзническата война сантиментът бил поотстъпил пред прагматизма. Докато разглеждахме в Добрич прочутото военно гробище, младият историк Живко Марков перифразира Чърчил с неговото "Англия няма постоянни приятели, а постоянни интереси", убеден в универсалната му валидност. По деликатния въпрос за битката с бившите освободители се произнасят Радослав Симеонов в сборника "Добруджа" и Стефан Стефанов в книгата "Добруджански герои". А от тритомната "История на приморци"



става ясно делото на полковник Свещаров



"Противникът обаче упорито защитаваше позицията си. За да се облекчи нейното завладяване, полковник Свещаров нареди да се изпрати 7-а рота от дружинната поддръжка в обхват на неприятелския ляв фланг. Противникът едва дочака приближаването на веригите до 400 метра и в момента, когато те се вдигнаха за удар с нож, той напусна позицията си и в голям безпорядък отстъпи по посока на с. Назарча. Приморци се втурнаха по следите му да го преследват и, не давайки му възможност да се опомни, го застигнаха в окрайнината на с. Назарча, гдето плениха 4 картечници и 96 руски войници."

Ставало дума да се завземе и удържи в български ръце Добрич, Тутракан, Силистра. Срещу българите се биели руски, румънски и сърбо-хърватски части. Не ги давали току-така.

В същия бой, ударен от шрапнел, паднал убит в атака полковник Никола Свещаров, роден през 1866 в Ески Джумая (днешно Търговище). Подобна е съдбата на полковник Дяков, починал от раните си след битката за Тутракан.

В епопеята се разпореждали генерал Иван Колев, командващ конна дивизия, генерал Тодор Кантарджиев, командващ Варненския укрепен пункт, и генерал Стефан Тошев, командващ Трета армия, по-късно придадена в подчинение на германския фелдмаршал Август фон Макензен. Той



съветвал нашите да не настъпват,



но те имали свои цели - да освободят Южна Добруджа, завладяна от румънците след Междусъюзническата по силата на Букурещкия мирен договор. За целта се наложило да се бият и срещу руснаци - корпуса на генерал Зайончковский. Обединените руско-румънски сили, в които влиза Трета румънска армия начело с ген. Аслан, включвали в себе си и Кладовската сърбо-хърватска дивизия. По численост надвишавали два пъти българските войски, подсилени с един турски корпус.

В утрото на пети септември 1916 г. за първи път българи се били срещу руси - все пак на наша територия. Завладеният почти без бой от българите Добрич бил атакуван от румънски пехотен полк и руски конен полк. Батареята на майор Илиев и 8 пехотен полк на Константин Минков обърнали врага в бяг.

В мемоарите си генерал Кантарджиев пише: "Българският войник видя, че страшните казаци знаят да бягат също тъй добре, както сърбите и румъните." А полковник Минков загива в боя, като дава име на съответното село.



Добричките граждани също грабнали пушките



да си защитят града. Сред по-малките чинове, оставили имената си за прекръстените села, са поручик Чунчев, ефрейтор Бакалов, фелдфебел Дянков... Никола Чунчев бил ергенче, така и не смогнал да се ожени. Вече се бил прославил в битките край Вардара, когато се наложило да замине за северния фронт. Съгражданинът на родения на 20 декември 1888 в Татар-Пазарджик поручик - полковник Светослав Акрабов, така описва смъртта на възторжения воин: "На десния фланг настъпваше Чунчев със своя спешен ескадрон...Настъпваше ескадронът срещу адския пушечен, картечен и барабанен огън...

- Юнаци - пламна Чунчев, - сега е септемврий, месецът, когато стана Съединението в Пловдив. Нека сега и ние устоим в борбата и продължим делото на бащите ни, нека тук измреме за обединението на майка България!...

И поведе юнаците си напред. Но мина крачка, мина две и на третата, сочещ със сабята и викащ "Напред",



падна с куршум в сърцето и навеки занемя."



Точно така ли е било? Точно как е било, знае единствено кинематографията на Господа Бога. Факт е, че младежът е загинал като герой, пък с. Азиджилар се казва вече Поручик Чунчево и дава летен подслон на градоначалника Софиянски по най-достоен начин. Изглежда справедливо. И оскъдните дечица в него могат да учат на български, че румънците, русите, турците и сърбите са наши прекрасни съседи и не ги мразим.

По сходен начин погинал и ефрейтор Бакалов, простодушен младеж от Провадийско, според Стефанов заслужил шегите на наборниците си със следния епизод. Веднъж го мъмрил капитан, докато носел бака с храна за другарите си. Новобранецът обаче видял страшен ефрейтор, минаващ наблизо, и в уплаха си викнал на капитана:

- Г'син капитан, я дръжте бързо баката да отдам чест на ефрейтора, че после може да ни разплаче мамата и на двамата!

После сам станал ефрейтор и загинал безстрашно. Служел като мерач на трето оръдие, пета батарея към 5-ти артилерийски полк.



Селянинът така се привързал към страшния ствол,



че дори не пиел оскъдната вода, пазел я да охлажда сгорещеното дуло. И си приказвал с топа като с човек. След успешната битка при Тутракан врагът притиснал батареята при Кубадин. Командирът заповядал да се изстрелят всички снаряди, а затворите да се свалят от оръдията и да се закопаят. Ефрейтор Никола Михалев (Бакалов е прякор), отпълзял, заровил дълбоко затвора, а по някое време, ранен в ръката и с раздробен от шрапнел крак, се обърнал и поел назад, към любимото оръдие. Така го намерили на 4 октомври 1916 г., с лице към врага. До село Биюк Енюз, сега наречено съответно.

В Добрич е най-голямото военно гробище у нас. Загиналите над 3000 души по време на сраженията са погребани с тържествена траурна церемония по нареждане на генерал Кантарджиев. Създава се граждански Комитет на свободата, който започва акция за събиране на средства за мемориал. Повторната окупация на града забавя нещата, но за чест на румънците трябва да се каже, че комендантът на града



генерал Уйка дава разрешение за параклиса



Параклисът-костница приютява останките на всички загинали. Има гробове на турци, руси, румънци, българи, сърби...На алеята на опълченците може да се види и гробът на Калчо Вълков, преживял дилемата да се бие веднъж заедно с русите като опълченец срещу турците, и после като български войник, заедно с турците срещу руси и румънци.

Сега на гробището идват дипломати от Германия, Румъния, Русия, Турция, Сърбия и почитат своите загинали.

Всички са погребани един до друг. Повече няма сръдня. Вероятно военните гробища са един добър символ на мирна и хармонична европейска интеграция.

То и днес етническият карашък в Добруджа е знаменателен. Според директорката на музея в Добрич Дияна Борисова има още казълбаши, има татарски села, а за влашко, турско и ромско присъствие да не говорим.

Пантелей Янулов, когото заварваме да коси в село Генерал Кантарджиево, дори има прадядо грък. 61-годишният Пантелей е убеден, че този генерал Кантаржиев, дал име на селото му, е герой. Но не се е бил срещу румънци и руснаци, а срещу араби. Вероятно жертва на новите исторически реалности и митове, Пантелей, цял живот жител на с. Генерал Кантарджиево, дори не желае да разглежда друга хипотеза. За сметка на това

споделя охотно свои политически и житейски гледища



Той, "фершел" от запаса, не вярва, че някой ще може да дигне страната от тия готованци, които "само ядат и пият". По вълнуващата го арабска тема е категоричен - не е трябвало България да се меси в Ирак, нито която и да било друга страна. Те щели да се оправят сами, сега пак ще се оправят, ама по-бавно.

Докато разговаряме, тъмни облаци напълзяват откъм Шоплук-махала. Аз поглеждам с опасение към тях, а Пантелей авторитетно ме успокоява:

- Не бой се, ще вали след три часа.

- ?

- Познавам времето, с години напред. Март, април, май - много дъждове. Зимата ще бъде златна, хубава...

- От кога така познаваш?

- От отдавна.

Аз си нахвърлям прогнозата му за две-три лета напред и го питам не може ли да спестим пари от щатовете на метеоролозите. Мълчи. Питам как е получил дара си. Очаквам глупости, но никога не е късно сам да се усетиш глупав.

- Дар за мъки се дава - лаконичен е той.

- Какво си патил?

- Страдах зарад първо венчило. Децата ми отказаха зарад тая вещица, жената. Тя ме напусна с тях. Ама сега друга жена ми дойде, сама, не съм я викал. Млада. И тя кат мен страдала. Втора младост открих. Арматурата ми дърта, ама двигателят добър...

И Пантелей захваща да коси трева за агънцата си в с. Генерал Кантарджиево. Както вероятно други косят в момента в Генерал Колево, Полковник Минково, Полковник Иваново, Генерал Тошево, Капитан Димитрово, Поручик Кърджиево, Полковник Савово и по цялата наша география и история.

Може и да не знаят точно кой за какво се е бил, но имената са като тревата - все някога ще дотрябват.
 
Панайот от Генерал Кантарджиево твърди, че Кантарджиев е герой, паднал в бой с араби още по турско. Освен това е убеден, че може да предсказва времето за години напред.
 
Неждет Мехмедали и жена му Румена се стягат за път с коня Чакал - за коприва. В разговора се включва и ученикът Енгин, когото копривата не привлича.
 
Добруджански пейзаж. Плодородната, но равна и трудна за отбрана земя е причина етносите тук да се довяват и отвяват като летни бури.
 
В село Полковник Свещарово знаят, че Свещаров е герой. Но смятат, че е воювал в руската армия по време на Руско-турската война.
 
В Полковник Иваново, бивше Киринджий, етнически е напълно монохромно - само българи.
 
Гробът на поручик Чунчев в Добрич. Стефан Софиянски е подпомогнал издаването на книгата от Стефан Стефанов, в която се разказва и за поручика.
 
Полковник Никола Свещаров загива в бой с румънски и руски войски на 23 октомври 1916 г. при с. Назарча. Преди това разбива противника и го прогонва на север.
 
Във Военното гробище на Добрич по уникален начин лежат един до друг бивши врагове - българи, немци, румънци, руснаци, сърби, турци, евреи...Няколко мига вражда, после цели векове - покой.
5155
Всички права запазени. Възпроизвеждането на цели или части от текста или изображенията става след изрично писмено разрешение на СЕГА АД