"Дух куче: пътят на самурая" е рядък деликатес за киномана, който търси и намира бижутата в купчината холивудска плява. Учудващо е, но той даже се появи на голям екран у нас. Което се случва комай за пръв път с филм на най-нехоливудския американски режисьор Джим Джармуш ("Dead Man", "Down by Law").

"Дух куче" не е просто ганстерски филм, а е цяла философия с малко екшънзаливка отгоре. Самият Джармуш нарекъл произведението си пред някакъв американски критик "ганстерски, самурайски, хип-хоп ийстърн-уестърн"...

Едно е сигурно: след този филм има шанс да заобичате дебелите негри с редки зъби, облечени в раздърпани суитчъри с качулка. Така изглежда Форест Уитакър, ексцентричният герой на Джармуш и вероятно първият чернокож самурай в историята на киното. Той живее на един покрив в нюйоркско гето и носи името Дух Куче. "Като рапърите", обясняват се мафиотските босове в една от христоматийните сцени на филма.

Дух Куче отглежда гълъби и по тях получава поръчките от своя "господар" - дребен италиански мафиот. Чете "Рашомон" (намек за Куросава) и се придържа стриктно към кодекса на самурая. Затова и филмовата картина от време на време се накъсва от калиграфно изписани мъдрости от древна Япония. В следващия кадър Дух Куче сменя дисковете с рап в уредбата на някоя открадната кола и стреля с хай-тек оръжие. Неговият ганстерски рай е сглобен от брилянтно навързани символи: като безсловесната му връзка с продавач на сладолед, с когото говорят различни езици, или с малко момиченце, с което си разменят японски книги. Да ви напомня за Джон Ву? Това е само привидно. Джармуш е далеч от всякакво подражание.

Мистичната далекоизточна атмосфера по странен начин се съчетава с тежкия негърски ритъм от саундтрака. Филмовият разказ тече лениво, почти хипнотично. Съвсем в тон със своето заглавие, "Дух куче" е филм, който гледаш не заради случките, диалога или актьорите, а заради духа. Целият е само стил и атмосфера. Това не е кино, това е цяла философия.