|
Найден Вълчев е роден през 1927 г. в село Брестница, някогашна Тетевенска околия. Завършил е Юридическия факултет в Софийския университет, но не е практикувал правната професия. Издал е 15 стихосбирки, пише за деца с псевдонима Чик Чирик, повече от 100 песни са създадени по негови стихотворения. Превеждал е руски и белоруски поети. Има двама синове и трима внуци.
-------
- Как сте днес, г-н Вълчев?
- Ами как - още ходя по земята Божия, днес като вчера, тази година като лани, сигурно с неизбежните маса инфлации и девалвации, разбира се.
- Не сте спрели да пишете. Какво ви дава това?
- Спирането не трябва да става с решение, макар че артистът трябва да усети мига за слизане от сцената. А на мен спектакълът все още ми е интересен. По-малко участвам, повече гледам. Само че...
- Какво?
- Какво обилие от издателства и издателски къщи и къщички, какви златни снопи (лъскави корици, премиери с букети и вино) и колко малко зърно. Ветровете ще се уморят да отвяват плявата.
- Скептик сте...
- Сигурно има доза и от такова нещо, но аз не се отказвам от самочувствието си, че имам усет и за диагноза. И ето - чета стихотворение, приисква ми се пак да го прочета. Хубаво! Душата леко се възвишава, приятни радиации те обземат. А чета друго стихотворение - ни знак, ни следа. Налагам си пак да го прочета - пак нищо. Вторите случаи са неизчислимо повече от първите.
- Познавате ли по-младите поколения? По какво се различават от вашето?
- Не основно ги познавам, защото, за да щудираш нещо, то трябва и да те привлича. Налагам си понякога, но има съпротива на материала. Дай ми нов Валери Петров, дай ми друг Виктор Пасков - тогава ще падна победен.
- Едно време, като пуснем радиото, почти всяка втора песен беше с текст от Найден Вълчев. Как го подкарахте така, "на песен"?
- Баш всяка втора не ще да е било, но имаше време, когато композиторите ме бяха нещо залюбили. Но началното грехопадение е старо, още когато гръцките партизани се биеха по Олимп и зад Беласица, когато лагерните огньове на Хаинбоаза и Димитровград искаха песни и Светослав Обретенов беше открил, че строфите ми стават за тази работа. После и други композитори ме музицираха. Давид Овадия казваше: "Найден е нашият Исаковски." След това дойде времето на естрадниците и те ме награбиха. При взаимно съгласие, разбира се. Дашен бях.
- Написахте и прочутия текст за "На всеки километър" - "Нас червеното знаме роди ни...". Сега приемате ли този си текст, или малко съжалявате?
- Тези думички станаха популярни не заради тях си, а заради бате Сергей, Митко Бомбата, Коста Карагеоргиев, героите от сериала, който увлече всички. Една привечер Петър Ступел ми звъни в редакцията, казва, че трябва веднага да се видим, че с Атанас Бояджиев написали музика за един телевизионен сериал и искали всеки епизод да започва с една песничка, но два пъти им я отхвърляли заради двата опита за текст... "Ела да ти я изсвиря." "Абе, Петьо, не обичам да натаманявам думички към мелодия, бе!" "Филмът е много хубав." "Но аз нямам никаква представа за него." "Бият се, преследват ги. Като се оттеглят, гимназистът се крие зад километричните камъни, стреля и вика, че са на всеки километър"...
------
Дали съжалявам? Боже мой! Да се откажеш от родители и деца е неморално, това е грях. А съжалявам за римата. За римата в строфата, защото от двата варианта "Нас родиха ни бури и ветри" бяха грабнали "Нас червеното знаме роди ни". Още ме е яд, че не бях чукнал само втория вариант.
----
А Ступел дойде рано сутринта у дома, просвири на пианото пустия му километър, дояде ли, не дояде ли сладкото, с което го почерпи жена ми, грабна листчето и изхвърча. Де да знам, че така буреносно ще се развият нещата. На другия или на следващия ден сериалът започна да се излъчва.
- А авторът?
- Авторът оставаше неизвестен, защото филмът е бил завършен, надписите отдавна заснети... Успехът на "Километърът" беше тотален. По време на прожекциите улиците опустяваха. На мен ми се струваше, че песента е недовършена. За следващото излъчване година или две след това дописах втората строфа: "Нас далечни победи ни викат, нас ни чака в зори радостта"... И тя, за да съответства на първата, трябваше да бъде с рима само на втория и на четвъртия стих...
- Какво стана с нашата литература? И с нашите писатели?
- Нашата литература, не само литературата, повече журналистиката, се сдоби с пълното право на свобода на словото, на неограничена и неограничима гласност. Фантастични литературни изненади не се получиха, талантливите писатели бяха еднакво талантливи както преди промените, така и след промените, тъжните сподвижници си остават тъжни сподвижници и сега. Бяха малко прередени местата в Менделеевата таблица. Справедливо някои имена бяха изведени по към авансцената, едва ли справедливо над някои се сведоха всички възможни прожектори и пак оставиха много работа на времето, на историята. Защото не биваше да се оставят в третата редица неспоменаваните по списъци и дискусии Славчо Красински, Далчев, Радоев, да кажем, при Даскалов, при Калчев, при Гуляшки трябваше да се стори място да седне Фани Попова-Мутафова...
-----
Тъжно ми става само като видя трансформация на характери, като съзра деградация, като отгатна конюнктурен подстъп. И милата представа за свобода на таланта отива по дяволите.
А за писателите инак - печален поминък.
Навремето се смеехме как Първан Стефанов питал колко трябва да плати, за да му отпечатат две стихотворения във в. "Народна младеж", и не подозирахме, че ще стигнем до този хал.
Държавата дезертира от фронта на културата, каза "от бюджета си лев не давам", каза "ако оцелееш", каза "ако те търсят", каза "пазари се", и остави стихотворението, танца, романа, картината като сирачета само на критерия "търси се, купува се, не се търси". А той не е професионалният, не е точният, най-често този критерий е конюнктурният и неверният.
-----
- Знам, че цял живот сте работили като редактор, бяхте дълго време председател на секцията на поетите, после председател на Съюза на преводачите, после дипломат. Бихте ли си избрали друга професия днес, ако сега си започвахте живота?
- Бях за кратко време дипломат, днес съм вече само мат. А наистина цял живот бях редактор - в "Български воин", "Септември", "Съвременник", "Дарители". Казвал съм вече "браво" на новите времена, които премахнаха цензурата, но за премахването на институцията редактор казвам "жалко". Колко разочарования щяха да се спестят, колко брак нямаше да затлачва книжния пазар.
Ако започвах живота си наново? Нямаше да пропусна добре да науча западен език, нямаше да пропусна на младини системно да съм прочел световната класика, щях да следвам пак Юридическия факултет с обща теория на правото, римско право, история на дипломацията, щях да уча и музика.
- А времето, в което живеем? Как бихте го охарактеризирали с една-две метафори?
- Преди 7-8 години написах стихотворение за него. Нарекъл съм го вълче време. 15 години не съм издавал стихосбирка. Сега издавам. В нея е и стихотворението "Вълче време".
- А преди какво беше времето?
- Навремето Петър Алипиев си правеше шега, като казвал на Божидар Божилов да го спомене в доклада си. "Дай 10 лева и ще те спомена", уж му бил казал Божидар. "Аз съм беден човек, нямам пари", рекъл Пешо. А Божидар: "Ми като нямаш пари, къде се тикаш да те споменават"... Не бях от споменаваните. Бях заслужил деятел на културата, то се знае - сега не съм...
- Имате ли днес любима политическа сила?
-------------------
- Ох, как не ги обичам тези политически сили, които разделят народа! Като дойдат на власт, и метат другите. Не гледат дали го бива, а дали е наш. Колко пъти се повтаря това! Аман!
-----
Знам какво е казал чичо Чърчил за обществения строй, но моята душа, дори и сама да е, иска да си бъде горда и независима. Така че по въпроса за политическите сили изпитът продължава. Те, разбира се, изповядват различни идеи и имат противници и поддръжници на тези идеи. Ние с Жан Валжан, от моето ученичество и до днес, искаме да сме защитници на унижените и оскърбените.