:: Разглеждате вестника като анонимен.
Потребител:
Парола:
Запомни моята идентификация
Регистрация | Забравена парола
Чува се само гласът на енергийните дружества, допълни омбудсманът
Манолова даде петдневен ултиматум на работодателите да предвижат проекта
От ВМРО и „Атака” обявиха, че няма да подкрепят ГЕРБ и ще гласуват против предложението
Платформата протестира срещу бъдещия закон за авторското право в онлайн средата
Корнелия Нинова споделяла идеите на Джоузеф Стиглиц
Дванайсет момчета може да прекарат месеци блокирани в пещера в Тайланд (видео)
СТАТИСТИКИ
Общо 392,912,907
Активни 197
Страници 21,003
За един ден 1,302,066
Интервю

Проф. Петър Ангелов: Народът ни мрази правилата

Българите обичат да ги управляват хора от царски род, но като опре ножът до кокала, избират свинаря Ивайло, казва историкът медиевист
Снимка: Велислав Николов
Проф. Петър Ангелов е ръководител на Катедрата по българска история в СУ "Св. Климент Охридски". Автор е на книгите "Българската средновековна дипломация" и "България и българите в представите на византийците"



- Проф. Ангелов, каква е представата за българите през Средновековието?

- Проблемът за Другия е доста актуален през последните 15-20 години. На един световен исторически конгрес през 1983 г. в Щутгарт бе организирана кръгла маса по тази тема и се видя, че тя не е само от компетенциите на историка, а и на философа, социолога, политолога. Представите на народите един за друг са само един аспект на образа на Другия, защото вътре в едно общество също се формират стереотипи за отделните социални групи. Най-интересно е как те влияят върху битието на човека и дали понякога не са по-силни от действителността и не водят до тежки последствия върху развитието на цялата държава.

В международен план има неща, формирани като представи още през Средновековието, когато се създават народностите. Те са много жилави и устойчиви. Това са представи за облеклото, манталитета, душевността на отделните етноси, за техните водачи.

Най-трайните представи за българите през Средновековието се създават от византийската книжнина. Съседът обикновено най-много се интересува от теб. Независимо кой пише за българите и за какъв период, забелязвам няколко основни неща - подчертава се високомерието, гордостта на българите, самолюбието им и наблюдението, че те обичат да вършат неща, които противоречат на определени правила (поне в очите на византийците). Симеон например се провъзгласява за цар, без да има това право, по канона друг трябва да го обяви за цар. Има и доста случаи в историята ни, когато самозванци стават царе. През Средновековието за първи път се появява и терминът "българска работа" - в едно писмо на Теофан Охридски. Оформят се наблюдения и за чисто български етноопределящи характеристики - като за вероломния начин, по който се опустошава чужда земя от българската армия. Има един интересен епизод в съчинението на Георги Акрополит, където той коментира как самозванецът Теодор Комнин се провъзгласил за император, след което "започна да управлява своята държава по български" - има се предвид, че не познава истинските канони и правила и управлява по варварски.

Обикновено тези византийски автори са аристократи, с по-високо социално положение и мислят за нас не само като за не-ромеи, но и като за варвари, не-християни. Теофилакт например пише за селяните-българи, които били прости и необразовани, предизвиквали у него омерзение, в едно писмо дори отбелязва, че откакто живее сред българите, го обхванала "амузията" (т. е. музите са го напуснали).

Задавал съм си въпроса доколко тези съседски представи могат да влияят на дипломацията. Това стереотипизиране го има у всички народи - така се е създала представата, че англичаните са мълчаливи, италианците - бъбриви, че германците са много точни, въпреки че не е точно така. Не са много лицеприятни нашите виждания за съседите ни, създадени в продължение на векове, но идва момент, в който трябва да ги преодолеем. Както и представата ни за някое малцинство у нас.

- Как тези ваши наблюдения могат да бъдат отнесени към най-новата история, какво е отношението към другомислещия?

- Още през Средновековието онзи, който не мисли като теб, влиза в графата на врага със съответната парадигма от отрицателни качества. И до днес, когато твоят политически опонент не мисли като теб, трябва да го унизиш, унищожиш, защото само ти мислиш за доброто на държавата. Това са стереотипи, които убиват диалога и които утвърждават байганьовския принцип, че "и едните, и другите са маскари".

- Последните парламентарни и президентски избори не задействаха ли точно този рефлекс у българина, на който така му писна от "маскарите", че реши да заложи на Другия? Или просто сме си непредсказуем народ?

- Точно тази непредсказуемост е правила впечатление на византийците през Средновековието.

Има едно изказване на Михаил Псел, който по повод на едно въстание коментира, че българите много обичат да ги управляват хора от царски род. Те определено не обичат да ги управляват случайни хора и това е добре. Пример е историята с Петър Делян, който се срещнал с един свой съперник, водач на група въстанали българи, и едва след като доказал, че е от потеклото на Самуил, присъстващите убили съперника му, толкова били убедени, че трябва да ги управлява царски човек.

Но в по-ново време нещата според мен са по-опростени - изборът и на Симеон, и на Първанов се свързват с провала на една политическа сила и с една умела кампания, която отново доказа, че в България повечето хора са бедни и необразовани. Това обобщение не означава, че за единия са гласували богатите и образованите, а за другия - обратното, защото това е доста елементарна представа и може да доведе до извода, че образованите и богатите у нас са по-малко. Последният президентски избор според мен показа и изостреността на българина към морала - един дебат беше достатъчен, за да се види, че и едните, и другите са маскари, и това беше преломният момент за много хора, които търсеха изгубени морални категории. Хората разбраха, че не може един от тях да бъде във властта. Който яхне властта, не може за всички да е един от нас, но поне да е морален, нормален средностатистически човек. Това обаче крие друга оспасност - само онзи, който нищо не прави, не греши. Той може и да е високоморален, но пък е ненужен. Въпросът е как да съчетаеш морала и активността във властовите си функции.

- Не е ли интересно това, че от едната страна на "Дондуков" стои човек със "синя кръв", от царски сой, а от другата ще седне човек, който е обратното - отраснал е в цигански квартал, обитава панелка. Всеки един за отсрещния е Другият.

- Пак се връщам към Средновековието - може и да обичаме хора от царски род, но в един момент, когато ножът опира до кокала, слагаме за цар свинарят Ивайло.

- Кого народът ще изтърпи повече - Ивайло или Царя?

- В Средновековието народът убива царя, убива Константин Асен. Днес няма да се стигне дотам, но според мен народът ни няма да изтърпи никого. Все си мисля, че в един момент всички ще се превърнат в опозиция на правителството. Да се надяваме, че няма да се повтори притчата за орела, рака и щуката, която няма да се повтори, ако всички мислят повече за България, отколкото за тесните си интереси.

Ако погледнем в историята, Кобургите съвсем не са били перфектни в опазване на парламентарния ред, напротив - пословична е ненавистта между Фердинанд и Стамболов, а при Борис се стигна до съставяне на служебно правителство и забраната на политическите партии през 1934 г.

У нас в България няма добра представа за политиците. Бедите ни идват не само от корумпираност, но и от некомпетентност. Не може логиката в кадровата ти политика да бъде, че за да блеснеш, е по-добре да се обградиш с по-тъпи от тебе. Другото пък понякога води до това, че ако много умни са около теб, може и нищо да не се върши - умният е по-умозрителен, мозъчната атака понякога не води до рационални решения. А и умният изведнъж може да реши, че не получава достатъчно, което е много опасно във властта.

- Смяната в президентството е интересна дори откъм имена - от засуканата Антонина отиваме към народно звучащите Зорка и Станка. Моля ви за етимологичен коментар.

- За президентшите е така, но не и за президентите. Даже според мен на новия президент по му отива фамилията - Първанов, от "първи", докато Стоянов идва от "стоя, застой". Така че след "първия" Първанов е жена му, която "зорко" бди над съпруга и държавата. Това разбира се, в кръга на шегата. Но е истина, че за по-обикновения човек и имената са символи - той вярва, че народният човек носи име като теб и мен, а при Другия и името е друго. Отграничаването почва от облеклото, обноските и се стига до името.

Нетърпимостта към Другия е големият проблем. Четох млади хора по Интернет казват: "Ако еди-кой си спечели, аз ще емигрирам." Това позиция ли е? Значи досега си бил много доволен и си стоял, а от днес, без да си дал шанс на новия човек, преди да си видял как ще управлява, казваш: вдигам си шапката.

И Филип Димитров подаде оставка. Това определено не е държавническа позиция. Не съм чувал досега в една цивилизована страна, като се смени правителството, веднага посланик да си подаде оставката. Нищо достойно няма в тази позиция, първо, защото е лесно да подадеш оставка, когато ти остават само още няколко месеца до края на мандата, и второ, когато с този си ход дори не можеш да бламираш избора на президента - просто веднага ще се намери някой да го смени, нашето посолство не е небостъргач, няма опасност да го атакуват.
4592
Всички права запазени. Възпроизвеждането на цели или части от текста или изображенията става след изрично писмено разрешение на СЕГА АД