:: Разглеждате вестника като анонимен.
Потребител:
Парола:
Запомни моята идентификация
Регистрация | Забравена парола
Чува се само гласът на енергийните дружества, допълни омбудсманът
Манолова даде петдневен ултиматум на работодателите да предвижат проекта
От ВМРО и „Атака” обявиха, че няма да подкрепят ГЕРБ и ще гласуват против предложението
Платформата протестира срещу бъдещия закон за авторското право в онлайн средата
Корнелия Нинова споделяла идеите на Джоузеф Стиглиц
Дванайсет момчета може да прекарат месеци блокирани в пещера в Тайланд (видео)
СТАТИСТИКИ
Общо 392,930,068
Активни 146
Страници 120
За един ден 1,302,066
ИНТЕРВЮ

Александър Кьосев: Нямаме обществен контрол над медиите

Основният интерес на нашите журналисти е да крепят собствената си медийна власт, затова те нямат никаква сметка да поддържат което и да е правителство, твърди културологът
Снимка: Иво Хаджимишев
Александър Кьосев е роден през 1953 г. в София. Преподавател е по история на модерната култура в СУ "Св. Климент Охридски". Академичен директор на новосъздадения Център за академични изследвания в София. Преподавал е в Гьотингенския университет - Германия, специализирал е в Чехия, Великобритания, Франция, Унгария. Автор на книги и статии върху история на културата и литературата.





- Г-н Кьосев, с кого комуникират повече медиите - с властта или с гражданите?

- Медиите комуникират преди всичко със себе си, те се възпроизвеждат, това е главният им интерес. В България те са власт, която всъщност е лишена от обществен контрол и представя своята медийна картина на реалността като самата реалност. Журналистите коментират политици, съдии, прокурори, чиновници, защото така се предполага, че чрез това обществото контролира важните средоточия на властта. Но има и една фигура, която е публична по особен начин - фигурата на насочващия камерата, на задаващия въпроси. И е възможно да стане така, че тъкмо тези публични фигури, които са на ръба на публичността - които държат микрофоните и насочват камерите, да изпаднат от обществен контрол. Ако първите три власти - законодателна, изпълнителна и съдебна, взаимно се контролират и същевременно биват контролирани от публичността, може да се случи така, че журналистиката и медиите не са контролирани от никого.

- Веднага биха могли да ви отговорят - контролира ги невидимата ръка на пазара.

- Пазарът може да контролира стоките според пазарната им стойност, но не и според цената им като обществено благо. Освен това на пазара излизат най-различни стоки, между които и такива, които са забранени за продажба или не се продават току така. Като например наркотиците, телесните органи, оръжието. Така че, свободата на пазара е ограничена законово по един или друг начин. В сферата на публичността също има такива, макар и трудно видими, ограничения. Те не са толкова юридически, колкото са ограничения на скрития етос на едно общество, на онези очевидни всекидневни ценности и норми, които ни позволяват да живеем нормално и цивилизовано.



------------------

Например, ако вървиш по улицата и срещу теб върви друг, ти няма да се сблъскаш с него. Не че трябва да очакваш другият непременно да отстъпи или пък той - ти да се отместиш встрани. Но все някак си се разминавате, без да се сблъскате. По същия начин в публичното пространство блъскането, директната агресия, пряката обида, навлизането в личния живот на човека, използването като аргументи на телесната грозота или сексуалните предпочитания на опонента, се смятат за недостойни. Затова в много страни тонът на пресата е сравнително сдържан, неутрален и сериозен. Защото това е език, който застава между различни социални групи, които имат еднакъв достъп до него и по еднакъв начин го ползват - в този смисъл това е демократичната неутралност, която уважава различията на индивиди и групи.

-------------------



- Дали пък медиите у нас не са "прекалено демократични" в желанието си да обхванат всички социални групи и затова езикът им е "прекалено разговорен"?

- Използването пред широка публика на отделни жаргони и диалекти на някакви затворени малцинства винаги привилегироват едни и изключват, маргинализират други. За аналогия можем да вземем младежкия жаргон. Младежта говори по особен начин, защото така си отвоюва пространство. Младежите съвсем съзнателно искат да си имат уникален свой език, който само те да владеят - така те си отвоюват пространство, различно от това на възрастните. Няма нищо лошо да има такива групови говори, освен ако те станат публични доминанти и започват да изключват онези, които не ги говорят. В България се случва точно това - махленският език, езикът на малката кланова група, който понамирисва на село, на патриархалност, езикът на едно принципно затворено общество, става публичен и изключва от "народа" всички, които не се идентифицират с махленското.

- Проблемът само езиков и естетически ли е?

- Тази жаргонност и фамилиарност на българския публичен език е опасен политически проблем. Тя показва, че съществува санкция, която не допуска хора с други възгледи, с други мнения, да участват в публичната дискусия. Вярно е, че този език е стока, че тя се продава и то добре. Само че потребностите на консуматорите лесно могат да се манипулират. Както може да се зариби група деца с наркотик, от който после те стават зависими, така в продължение на 10 г. българското общество се бе наркотизирало от този език и то сега е зависимо от него. Искам да подчертая - не е вярно, че това е езикът на демокрацията, езикът на народа. Това е един напълно измислен език, който е само една пиперлива стока, която добре се продава. Пиперът на тази стока обаче прекрачва границите на демокрацията и толерантността.

- Щом пазарът не е регулатор, тогава сигурно трябва да има някаква "добродетелна цензура"?

- Не става дума за цензура. Преходът започна като мечта за свобода на словото, за публичност. Имаше истински социален копнеж по независими медии. Но преходът ни сблъска с обратния проблем - че свободата на словото има скрити граници. Това са простите граници на всяка свобода, формулирани от класическия либерализъм - че свободата на един не трябва да пречи на свободата на друг. Затова не става дума за някакви бетонни авторитети, които дават акъл какво може да се пише и какво не.



--------------------

Става дума за това, че публичният език не трябва да накърнява достойнството и свободата на гражданите. Спомням си един мой разговор с шофьор на такси, който ме потресе. Попитах го дали има днешен вестник да го прегледам, докато пътувам. "Аз тия вестници не ги купувам, те ме обиждат, унижават ме", отговори ми шофьорът. Той бе съвсем обикновен човек, но вестници като "Труд" и "24 часа" бяха посегнали на човешкото му достойнство.

------------------



- Вестниците не компенсират ли това изключване с една, да я наречем, тотална стилова и жанрова всеядност - в едни и същи издания, дори на едни и същи страници съжителстват и сериозното, и жълтото?

- Да, така е. И аз съвсем не казвам, че в подобни медии няма и много сериозни неща. Разбира се, че има и много сериозни и добри журналисти, както и по-сериозни вестници. Но проблемът е в това, че в българското публично пространство нищо не е изяснено, не се знае кой кой е. Когато в това пространство има много публични фигури с различни езици и позиции, когато те се сблъскат, се получава в резултат баланс на силите и сравнително обективна картина на ситуацията. Така да се каже, читателят сам може да направи избора си. Но когато се вихри безогледната пазарна стратегия, тогава този бульон, тази гнусна еклектика на всеядните комерсиални вестници, опитващи се да отправят послания към всички възможни читатели, залива цялата публичност. И тук не могат да бъдат отправяни претенции само към журналистическия морал. За този проблем има и обективни причини. Българският пазар е много тесен и за да може един вестник да се издържа, той е принуден да хване за читател и университетския професор, и чичо на село.

- А светски новини и голи жени има и в сериозните западни всекидневници.

- Да, и по света сериозни издания имат, да речем на 30-а стр. рубрики за еротични материали, любопитни факти и пр. Проблемът у нас обаче е, че подобни неща рамкират вестника. Те се появяват не само на последните страници, но и на първата, като тлъсти нахални заглавия. Т.е. това е характерната стратегия на жълтата преса, при която всичко останало, извън жълтото, се оказва част от същия бульон. В едно подредено общество това не би било възможно. В Германия в. "Билд" може да е с 5 млн. тираж, но "Франкфуртер алгемайне цайтунг" или "Ди цайт", които са несравнимо по-малотиражни, се радват на много по-голям обществен авторитет. Тъкмо те определят общественото мнение, задават критериите за оценка и влияят върху вземането на политически решения.

- Кога след 1989 г. започва да доминира свръхкомерсиализацията в българската преса?

- Демократично общество без свободна преса, без комерсиален медиен пазар не може да има. Въпросът е, че в България е нарушен балансът между комерсиалността и скритата етична норма, без която едно общество не може да съществува. В началото на нашия преход доминираха партийните вестници. Но тогава все още бе важен проблемът за истината, стоеше въпросът за излизането от идеологическата лъжа и катарзиса на българското общество чрез истина. Имаше действителен обществен дебат и дори обществен конфликт около проблема за истината, строяха се градове на истината. След 1993 г. комерсиалните вестници постепенно изтласкаха всичко това и го замениха със сензационен и фамилиарен скандализъм, който все пак пое нещо от енергията на предишния дебат.

- Какви обществени дебати предизвикват медиите у нас днес и как те ги "форматират"?



----------------

- Има всякакви дебати в медиите, но няма само един - дебатът за това кое контролира тяхната публична власт. Наченки на такъв дебат сякаш имаше при случая с отрязаната глава на руски войник от чеченци, която една настояща депутатка и тогава тв водеща бе пуснала на екран в централните новини на БНТ. Имаше дебат и дали трябва да има закон за медиите.

-------------



- Защо останалите дебати приключват толкова бързо?

- Защото медиите са ориентирани към сензациите. Дебатът трае дотогава, докато може да се задържи трудно задържимото, възпитавано в сензационен дух, внимание на средния читател.

- Можем ли да си обясним с някаква всеобща умора от политиката падащите тиражи на вестниците напоследък?

- Умора от политиката има по разбираеми причини. Българската политическа класа не може да се справи със задачите си. Всички - от университетския професор до обикновения човек - усещат, че страната ни е застрашена от съдбата на Аржентина. Случилото се миналата година - това, че царят стана премиер, а комунистическият лидер - президент, е плод на отчаяното люшкане на електората към малкото останали възможности за избор. Когато и те се свършат, тогава ще стане още по-страшно.

- Медиите помагаха или възпрепятстваха това люшкане?

- Не твърдя, че нашите политици са много талантливи и много справедливи, но е сигурно, че чернилката, която изсипаха медиите върху тях, бе прекомерна и незаслужена. Тук можем да се върнем към началния проблем: основният интерес на българските журналисти е да поддържат собствения си медиен рейтинг и собствената си, безконтролна медийна власт. Затова те нямат никаква сметка да поддържат което и да е правителство. И се отдръпват веднага от онези, на които доскоро са помагали да дойдат на власт. Това е популистки ход, който възбужда масите.

Когато се каже, че еди кой си политик яде евтино кюфте, механизмът е отработен и читателят веднага търси вестника, в който това се е появило с тлъсти букви. Т.е. медийната власт в този й българо-балкански вариант има интерес да критикува безогледно всички други власти, независимо дали е права или не.
2010
Всички права запазени. Възпроизвеждането на цели или части от текста или изображенията става след изрично писмено разрешение на СЕГА АД