:: Разглеждате вестника като анонимен.
Потребител:
Парола:
Запомни моята идентификация
Регистрация | Забравена парола
Чува се само гласът на енергийните дружества, допълни омбудсманът
Манолова даде петдневен ултиматум на работодателите да предвижат проекта
От ВМРО и „Атака” обявиха, че няма да подкрепят ГЕРБ и ще гласуват против предложението
Платформата протестира срещу бъдещия закон за авторското право в онлайн средата
Корнелия Нинова споделяла идеите на Джоузеф Стиглиц
Дванайсет момчета може да прекарат месеци блокирани в пещера в Тайланд (видео)
СТАТИСТИКИ
Общо 392,926,834
Активни 149
Страници 34,930
За един ден 1,302,066
In memoriam

Тончо Жечев - съзидателят, който не написа мъката си

Интелектуалецът не доживя Българския Великден
Снимки: архив "Сега"
ЖИВОТ В ДАТИ

6 юли 1929 - роден в с. Дивдядово, Шуменско.

1954 - завършва право в СУ "Св. Климент Охридски".

1957-1959 - зам. главен редактор на сп. "Родна реч".

1959-1962 - аспирантура в Москва.

1963 - д-р на филологическите науки, професор, чл.-кор на БАН.

1974-1983 - директор на Института по литература при БАН.

1990 - гл. редактор на сп. "Летописи" ("Септември").

1991 - член на съвета на Международната фондация "Св. Кирил и Методий".

1997 - член на Съвета за национално развитие на президента Петър Стоянов и член на обществения съвет на фондация "Отворено общество".

1998 - член на НСРТ от президентската квота.



ПРОИЗВЕДЕНИЯ

1964 - "Съвременни образи и идеи "

1967 - "Идеи на прозата"

1971 - "Критически погледи

1975 - "Българският Великден или

страстите български" (преиздаван 6 пъти до 1995)

1976 - "Литература и общество"

1979 - "История и литература"

1985 - "Митът за Одисей"

1983 - "Род и родно място", "Историята и теориите на един Пигмалион"

1993 - "Лебеда и смъртта"

1999 - "Какво иска свободата"



НАГРАДИ

1995 - лауреат е на първата награда "Св. Климент Охридски" за принос в литературознанието.

1999 - орден "Стара планина" първа степен и почетен знак на БАН "Марин Дринов" с лента.







"Винаги ми е действало главозамайващо гениалното откритие на Вапцаров: "И нашта мъка ненаписана сама в пространството ще скита." Няма по-страшно от ненаписаната мъка. През последните 10 г., ако освен мизерията и пълното ограбване на нашия народ не мога да понасям нещо, това е опростяването на периода, който обхваща целия съзнателен период на нашето поколение."

Така започна едно от последните си интервюта неподражаемият познавач и ваятел на словото Тончо Жечев, публикувано във в. "Сега" на 5 юли 1999 г. - ден преди да навърши 70 години. В онези дни той все още се чувстваше добре, макар вече да беше доста отслабнал. Но погледът, речта и мисълта му дори бяха изострили магьоническата си сила, която от половин век държи нащрек разума на всеки просветен българин.

Тогава нищо обаче не можеше да накара Тончо Жечев да говори за днешния ден, да дава оценки на текущите събития и да прави прогнози за бъдещето на държавата и нацията. Теглеше го все назад към корените на неговия живот, към началото на творческия му път, към старите му човешки и професионални приятелства и вражди, към онова наше минало, част от което лично той е наситил със съдържание и смисъл.

Още два пъти след това пресата е успяла да го примами на страниците си. "Подивяваме в края на века", казва Тончо Жечев в "Труд" на 15 октомври. "Уморен съм. Две революции са много за един живот", е последното му признание пред "Монитор", публикувано на 11 ноември 1999 г. Оттук нататък, независимо къде и кога са казани, всяка изречена от него дума и всеки написан от него ред напускат тиретата на пряката реч и влизат в златните кавички на националното достояние. Той не успя да напише мъката си - може би защото не му остана време. А може би той не й остави време да го обсеби.

Всички велики предричат смъртта си. Тончо Жечев не го направи директно, но в последните си публични изяви се сбогува с всички, които с добро или зло са изостряли интелекта му и са провокирали създаването на ярките му трудове и произведения. Той не искаше празненства по случай юбилея си. И не от позьорска скромност или грандоманска недостъпност. Заради предчувствието си, както обясни по-късно.



"Една от причините да не искам такива юбилеи е,

че страшно приличат на погребенията



Само че с участието на покойника. Като се започне от цветята, елейните речи, ритуала. И в един момент дори непримиримите се примиряват. Всичко това напомня за погребенията, а на никого не му се ще жив да е погребан." Ето го и пророчеството му.

Откакто през 50-те години завършилият право в Софийския университет "Св. Климент Охридски" младеж от шуменското село Дивдядово влиза в родната литература, всички негови книги и статии са повод за яростни полемики, литературни и идеологически спорове и разцепление на родната интелигенция на хора с партийно мислене и хора с хуманитарни възгледи.

А в литературата той влиза за наказание. 9 септември го заварва 15-годишен. Той е син на антифашисти, става ремсист и тръгва по стълбицата на комсомола. Заради критични изказвания около събитията в Унгария и Полша е отстранен от люпилнята на БКП и изпратен на работа в сп. "Родна реч". Изданието е за прохождащи в литературата средношколци и учебни студии по българска и чужда литература и се слави като истинска Мека за непокорни мисли. Близкото приятелство на Тончо Жечев със Здравко Петров, Васил Джерекаров и Кръстьо Куюмджиев оформя прочутата четворка по бридж и естетски кръг на проникновени изследователи на българската литература. По-късно към тях се присъединява и Цветан Стоянов.



През 60-те години Тончо Жечев вече е на работа



в едно от най-авторитетните списания - "Септември", чийто главен редактор той стана през 1990 г., но вече под наименованието "Летописи". Този свой период той определя като начало на участието си в литературата, защото там излиза първата му статия, разбунила партократските духове - "Съдбата на критика". В нея защитникът на чистата словесност отказва задължението на литературната критика да бъде ментор и идеологическо оръжие и я призовава да бъде художество като всяко творческо слово. Жечев е разгромен в същото списание от правоверните апологети на партийността. Преди това цялата редколегия, в която той участва, е привикана в ЦК на БКП и целокупно изпъдена от списанието заради неправилна статия на Кръстьо Куюмджиев.

През 1965 г. е вторият властнически набег срещу непокорните мисли на вече утвърждаващия се критик. Статията му "Иво Андрич или краят на един призрак" поставя под въпрос вихрещия се по това време интернационализъм, според който националните характеристики трябва да отстъпят пред идеята за всепоглъщаща интеграция със Съветския съюз. Писателският съюз под диктовката на висшите партийни органи организира цяла конференция, насочена срещу крамолните идеи на Жечев да се помни що е род и родина.

2 г. по-късно Тончо Жечев отново е под прицела на политическите нашествия срещу излизащи извън партийните схващания идеи заради статията му, в която протестира, че на литературната критика й се отрежда слугинска роля. Лично Тодор Живков се заема с назиданието на литературоведа и го громи по срещите си с писатели, без дори да си е направил трудът да запомни правилно името му.

В последвалия период на творческо спокойствие, който съвпада с отварянето на нашия културен живот към целия световен процес, се раждат най-прочутите произведения на обявения приживе за класик автор: "Българският Великден или страстите български" и "Митът за Одисей". Те стават



причина за най-шумните дискусии сред нашия творчески елит



Заради тях Тончо Жечев скъсва още няколко близки приятелства. След тях обаче неговото влияние и авторитет в обществото повече не подлежат на съмнение.

Оттук нататък "Българският Великден" се превърна в заклинание, което се произнасяше в много смятани за съдбовни моменти от най-новата ни история и дори от днешния ден. С тези думи на уста преди вече повече от 10 г. Блага Димитрова обозначи започващата политическа промяна на първия многолюден митинг през 1989 г. С тези думи вчера, в деня на смъртта на Тончо Жечев, премиерът Костов назова идеята си да привлича българите по света за каузата на родината ни.

На този фон Тончо Жечев влезе в променящата се действителност неатрактивно. Той



не зае драматичната поза на изтерзан от комунизма



интелектуалец, не се впусна в евтина антикомунистическа пропаганда, не прегриза ничие гърло за отмъщение и не изригна нито едно словесно блудство по нито един от поводите, за които пресата го призоваваше да се изкаже. В тържеството на черно-бялата елементарност през този 10-годишен период, известен още от вестникарския жаргон като синьо-червената мъгла, Тончо Жечев не стана ничий. Просто такива глуповати и безпаметни времена нямат полза от мъдростта, защото тя ги обезоръжава и обезсмисля.

Той обаче не потъна в горда самота и надменно мълчание и не спести мнението и опита си по нито един от важните обществени проблеми. Те не бяха в услуга нито на червените, нито на сините независимо от това кой от тях кога минаваше за бял или черен. При това самият Тончо Жечев винаги се е определял като "примирителен човек". "Цял живот съм се мъчил да градя мостове между хората, а не да ги бомбардирам и разрушавам", каза преди 3 месеца той.

Впрочем това е още едно доказателство за висотата на неговите възгледи и низостта на партийните страсти. Защото ако в най-ново време има българин, за чиито живот и труд да важи развяваният от политиците напоследък лозунг "България над всичко", това е Тончо Жечев. Едва през последните 2-3 г. той зае достоен за класата си обществен пост като член на Съвета за национално развитие на президента Петър Стоянов.

Съзиданието беше неговата същност. Той така и не проумя плъпналата от 10 г. насам зараза да се руши. В непубликуваните редове от последното си интервю в "Сега" Тончо Жечев казва:



"Ние живеем в епоха на траибализъм



Това е едно племе в Африка. При тях когато на смяна на едно поколение идва друго, то унищожава всичко, създадено от предишното, и започва отначало. И така 4000 години стоят на едно и също място. И при нас всяко поколение смята, че трябва да направи своята голяма промяна. А големи специалисти на големите промени са англосаксонците. Според тях големите промени стават бавно - като английската ливада - полека, но сигурно и едно върху друго се слага - синът след бащата. Всичко друго е игра на промени и революции."
 
Септември 1999 г. Петър Стоянов награждава с орден "Стара планина" Тончо Жечев, Лили Иванова, Коста Цонев, Тодор Динов и Юлия Винер-Ченишева.
6787
Всички права запазени. Възпроизвеждането на цели или части от текста или изображенията става след изрично писмено разрешение на СЕГА АД