:: Разглеждате вестника като анонимен.
Потребител:
Парола:
Запомни моята идентификация
Регистрация | Забравена парола
Чува се само гласът на енергийните дружества, допълни омбудсманът
Манолова даде петдневен ултиматум на работодателите да предвижат проекта
От ВМРО и „Атака” обявиха, че няма да подкрепят ГЕРБ и ще гласуват против предложението
Платформата протестира срещу бъдещия закон за авторското право в онлайн средата
Корнелия Нинова споделяла идеите на Джоузеф Стиглиц
Дванайсет момчета може да прекарат месеци блокирани в пещера в Тайланд (видео)
СТАТИСТИКИ
Общо 392,912,494
Активни 138
Страници 20,590
За един ден 1,302,066
Интервю

Проф. д-р Петър-Емил Митев: Националната меланхолия е коварна

Излизването на чуждата паница е медицинско свидетелство за стресово състояние, твърди известният социолог
Петър-Емил Митев е роден преди 64 години в София. Баща му е биохимикът проф. Иван Митев. Завършва философия в СУ. Доктор е на философските науки, професор, преподавател, автор на десетки книги по социология и политология. От 1972 до 1988 г. оглавяваше Научноизследователския институт за младежта, смятан за едно от дисидентските гнезда по време на тоталитаризма. Беше депутат във Великото народно събрание. До миналата година председателстваше Българската социологическа асоциация. Сега е управител на Центъра за маркетингови и социални проучвания.



- Щастлив човек ли сте?

- Звучи много лично. Спомням си какво беше казал Тончо Жечев: боли ме Българията. Стопанската и културната разруха обезсмисли труда на няколко поколения. Едно от тях е и моето.

Разбира се, нещата имат обикновено и друга страна. Обществената беда е професионален шанс на социолозите и политолозите. Преходът е уникално явление, което се нуждае от научно описание и обяснение. От тази гледна точка западните колеги могат само да ни завиждат. Но не бих казал, че завиждам на самия себе си.

- Как стигнахте до тази професия?

- Бях ученик в 11-и клас, когато взех може би най-важното си решение. Бях се увлякъл от философията и бях направил своя вътрешен избор още в 9-и клас. Четях много - от Чернишевски до Хегел. И ето, малко преди да завърша, ме извика директорът и ми каза, че има място за Съветския съюз. Предложи ми да кандидатствам за минен инженер. Споделях масовите за моето поколение илюзорни представи за СССР. По онова време се смяташе, че завършилите в СССР ще бъдат особено ценени в страната и да се откажеш от съветска диплома е много непрактично. И все пак отказах. Всъщност трябваше да избирам между външните обществени предимства и своята вътрешна склонност. Знаех, че не трябва да се отказвам от себе си. Постъпката ми беше необичайна и предизвика много коментари. След това завърших гимназия със сребърен медал и според тогавашния закон можех да вляза без конкурс във всяка специалност с изключение на вузовете по изкуствата. Записах философия.

По различни начини пред подобни дилеми се изправях и по-късно. Трябваше да избирам между високи институционни постове и научното поприще.

- Как вземате решение? Кой или какво би могло да попречи на взето от вас решение?

- Жизненоважните решения вземам винаги сам. Още като ученик отказах предложението на директора, преди да съм го споделил с родителите си. Характерът на житейските дилеми е такъв, че отстрани се вижда по-ясно външната страна на кариерата. вътрешната потребност остава скрита.

- Едно ваше изказване в СБЖ пред Клуба на младия журналист определи младите като реалисти, а възрастните - като романтици.

каре тук--------------------

- Социологическите изследвания на 90-те години разкриха мащабите и значимостта на необичаен феномен. Традицията противопоставя идеализма на младите и реализма на възрастните. Радикалната обществена промяна преобръща това взаимоотношение. Младото поколение се отличава с изпреварваща адаптация към новите обществени условия. Наблюдаваме реализъм на младите и идеализъм на възрастните. При това с най-голям "носталгичен" идеализъм се отличават тъкмо най-възрастните.

--------------------------

- Забравихме ли приказката за мравките? Една забрава къде може да ни заведе?

- Мравката - за разлика от щуреца - е намерила отговор на въпроса "Що ще чиниш ти зимъска?". В сезона на бурканите не виждам по-актуална народна идея.

- Депутатът Петър-Емил Митев навестява ли ви? Дискутирате ли с него?

- През 1990-1991 г. се забърка кашата, която сърбаме и досега. И аз нося част от отговорността. Мисля си например за закона за земята. Първият му вариант в еуфорична обстановка бе приет с консенсус през 1991 г. Нямаме трезв глас - нито в парламента, нито в обществото, който да предупреди какво ще се получи...

Дейността на комисията по парламентарна етика, която оглавявах, не получи популярност. А мисля, че си струваше да се обърне внимание и на начина на работа, и на резултатите. При един взривоопасен предмет на дейност бяха взети над 150 решения, някои от тях по много остри въпроси. И всички решения бяха взети с абсолютно мнозинство. В този толкова разделен парламент. И при толкова разнороден състав на комисията - в нея бяха и Румен Воденичаров, и Ибрахим Татарлъ...

- Къде ви връщат мислите? Ако прескочат времето, някъде напред - къде стигат?

- Ако искаме да разберем обществото, което до вчера наричахме "реален социализъм", а днес определяме като "тоталитарен комунизъм", трябва да се върнем към Великата френска революция. За мен това е ключовото събитие на новото време. Тогава се появява за първи път и политическият комунизъм.

Що се отнася до бъдещето, мисля, че доминирането на американската цивилизация ще бъде сериозно оспорено и вероятно ще продължи не повече от две десетилетия.

- Някогашно ваше наблюдение: хората, които работят на сергия, са по-здрави... Може ли да се избяга от стреса?

каре тук------------------------

- По принцип - да. Чрез психическа саморегулация. Много важно е самоограничението. В знаменитата работа на Солженицин "Един ден на Иван Денисович" има следната сцена. Лагеристите получават оскъдната си дажба - паница каша. Някои излизват чиниите си, други - не. Има и такива, които излизват чуждите паници. Те умират първи. Солженицин съобщава това като факт, не го коментира. Но си струва. Защо онези, които са консумирали няколко грама храна повече, умират по-рано? Поради стреса. Излизването на чуждата паница е медицинско свидетелство за стресово състояние.

--------------------------------------

- Какво бихте казали за агресивния тон на някои журналисти?

- Журналистиката не трябва да бъде беззъба. Но и не трябва да се стреми на всяка цена да ръфа публичните личности. Агресивният тон нерядко просто прикрива творческо безсилие, неспособност да се видят в дълбочина измеренията на една сложна действителност, възловите моменти на обществения процес. У нас се появи една особена, журналистическа безпардонност, която имитира гражданска доблест. С това обаче журналистическото слово олеква.

- Заминавате за САЩ. Как посрещат учен като вас там?

- Ще работя в Йейлския университет заедно с колеги от САЩ, Полша, Русия, Словакия, Унгария и Румъния върху голям международен проект. Междувременно получих и покана да изнеса лекция в Бостънския университет.

При общуването в международните научни среди има 2 фази. Първа: посрещат според страната, изпращат според личността. Втора: посрещат според личността. Аз съм във втората фаза. Не мога да се оплача.

- С какво свързвате надеждата?

- С живота. Казват: "Надеждата умира последна." Вярно е точно обратното: първа умира надеждата. Най-напред се предаваш, отпускаш се, загубваш перспектива. След това умираш. Надеждата - това е духовният тонус, бодростта на духа. Ако го загубиш, ти вече не живееш, а съществуваш. Отнася се и за отделния човек, и за големите общности, за народите. Ние дори не си даваме сметка колко коварна е националната меланхолия, която ни обзема.
 
Това е изходът за Сливен - хората все с нещо трябва да се отопляват.
4241
Всички права запазени. Възпроизвеждането на цели или части от текста или изображенията става след изрично писмено разрешение на СЕГА АД