:: Разглеждате вестника като анонимен.
Потребител:
Парола:
Запомни моята идентификация
Регистрация | Забравена парола
Чува се само гласът на енергийните дружества, допълни омбудсманът
Манолова даде петдневен ултиматум на работодателите да предвижат проекта
От ВМРО и „Атака” обявиха, че няма да подкрепят ГЕРБ и ще гласуват против предложението
Платформата протестира срещу бъдещия закон за авторското право в онлайн средата
Корнелия Нинова споделяла идеите на Джоузеф Стиглиц
Дванайсет момчета може да прекарат месеци блокирани в пещера в Тайланд (видео)
СТАТИСТИКИ
Общо 396,298,320
Активни 84
Страници 3,525
За един ден 1,302,066
Интервю

Елка Ханчева: Веселин Ханчев вероятно би се подтиснал от днешна България

Дъщерята на поета се пита какво би писал баща й, ако беше жив. Тя живее в Париж, но вижда и там, и тук, че клошарите се множат
Снимка: Бойко Панов
--визитка---

Елка Ханчева е дъщеря на известния ни поет Веселин Ханчев. От 1965 г. пребивава в Париж заедно с другата дъщеря на Ханчев - Румяна. Изучавала е история на изкуството, египтология и журналистика, има един син. Работила е като журналист, в момента е библиотечен работник. Пристигна в България, за да участва в 17-тото издание на Националния конкурс за поезия "Веселин Ханчев" и да представи антологията "Десетте лица на щастието" - съчинения и спомени за Ханчев, на която е съставител.

------------

- Какъв човек беше баща ви?

- Трудно е да се каже за него нещо съвсем категорично. Беше затворен и срамежлив човек. В същото време много обичаше компанията, приятелите, отпускаше се с тях. Тогава ставаше шеговит, ведър... Не обичаше събранията, особено писателските.

- Често сте героиня на стиховете му. Играеше ли с вас, прекарвахте ли много време заедно?

-----

- Не особено. Беше зает човек. Повече майка и баба се занимаваха с нас. Спомените ми с него са свързани с природата...Обичаше да ходи в гората, вземаше и нас. Беряхме къпини, боровинки...В двора беше опънал една волейболна мрежа, играехме на волейбол. Дори гледаше една градинка, сееше салатки, репички, доматки. Това му беше голямо удоволствие. Не ставаха много хубави, но ни караше да ги ядем, много се гордееше с тях.

-----

- Строг човек ли беше?

- Не. Рядко ми е повишавал глас. Удари ме само веднъж, и аз ужасно го изплаших след това. Спомням си, че беше така. Веднъж се държах непоносимо на масата. Междувременно ми се клатеше един млечен зъб, и се чудех как да го извадя. Та обядвахме, а аз правех поразия след поразия, майка не можеше да ме озапти изобщо, нагрубявах я. Изведнъж баща ми съвсем неочаквано се разсърди и ме шамароса. Беше му за първи път! И зъбът ми падна! Аз, разбира се, се направих, че ми е избил здрав зъб, а той от ужас място не можеше да си намери.

После никога не ме е удрял повече. Използвах тази ситуация изцяло в моя полза. И аз бях една стока!(смее се). Мама ме наричаше "Лисичката"...

- Направихте дарение на старозагорската община.

- Да, дарих още преди години дарих неговото бюро, личните му вещи...Сега подарих на общината цялата му библиотека, за да се възстанови целият му кабинет. Но имам едно условие - общината да даде къща, която да се нарича дом "Веселин Ханчев". Кметът обеща, но аз съм малко Тома Неверни и се притеснявам.

- Вие сте от много време емигрант, но посещавате България почти всяка година. Какво ви прави впечатление тук, променя ли се страната към по-добро?

- Все още не мога да кажа такова нещо. Шансове има, но са толкова, толкова далече. Самият българин е останал с хубава душа, гостоприемен е. Страната също е хубава, можеш да общуваш с хората веднага, още на улицата. Но много сиромашия, много престъпност...

- На какво се дължи този дисхармония - хубава страна, пък

сиромашия и престъпност...Дали не е прекалено търпелив българинът - във Франция стачкуват за какво ли не, при най-малко нарушение на правата. А на българина му писва много трудно.

------

- Има нещо такова - много е търпелив българинът. Там никой не смее да направи нищо на стачкуващите, и те понякога успяват да постигнат целите си. Нашия човек още го е страх, да не го уволнят, да не го репресират нещо. Там хората са платени, това е тяхно право...

-----

- Е, и на Запад не всички са добре платени. Виждал съм и там да ровят кофите, макар че кофите са много по-чисти.

- Абсолютно прав сте! Обикновеният човек не е цъфнал и там, но той не се сравнява с българите, а с американците. Но много хора и там карат на социална помощ, мнозина са безработни. Имам познати между 40 и 50-годишна възраст, безработни - това е трагедия! Много трудно е да си намерят работа. Излезеш ли извън релсите веднъж, става почти безнадеждно. Е, те не гладуват, но животът им е много тежък. Депресират се, свиват се в себе си. Попадат в един омагьосан кръг, който е доста зловещ.

- По-зловещ от тук ли?

- Откъм пари не. Откъм самочувствие - да. Там хората са много алиенирани. Можеш да живееш двайсет години врата до врата с хора, с които изобщо не се познавате. Никой не се интересува от другия.

- Че и тук е така.

- Все пак, тук има повече сърдечност.

- Е, да, сърдечност има, ама и тя намалява. А пари хич няма. Те сигурно затова не ни щат в Европа. Явно предпочитат хора с портфейли, а ние с една гола демокрация сме тръгнали...

- Ха-ха. Има и такъв момент.

- Ето визите например. Защо не падат?

- Да, на мнение съм, че трябва да отпаднат час по-скоро. Французите например пътуват за България свободно, а българите оттук трябва да се редят на унизителни опашки. Трябва да отпаднат тези визи, за да има свободен обмен. То и тогава ще пътува който може, разбира се, но по-добре да го спира немотията, а не чиновниците.

- А как са нашите чиновници в Париж? Поддържате ли връзки с тях? Помагат ли на земляците си?

- Ами, нищо не правят. Преди време организираха приеми, но сега и това престанаха. Българите в Париж почти не поддържат връзки помежду си. За съжаление и тези - известните - Юри Буков, Юлия Кръстева, живеят за себе си, и на практика изобщо не се срещаме българин с българин.

- А иначе оправят ли се нашенците? Успяват ли да си завоюват място?

- Българите сме по принцип образовани хора, знаем много неща, но сме без самочувствие. Иначе бързо учим новите технологии, знаем чужди езици, не лежим само на наученото някога. Французите например не обичат да учат език - смятат, че другите трябва да учат техния.

- Нашите преуспели в чужбина българи могат ли да помогнат на страната си? С какво?

- Не вярвам. Тук не си ли помогнете - другото е бошлаф работа.

- Посолството не е ли организирало някога среща за Ханчев? Той освен всичко останало е работил там навремето.

- Не. Не се сещат. Може и пари да нямат.

- Вие бяхте ли на Роженския събор?

- Какъв е този събор?

- Ами президентът го организира. Каниха българи от чужбина.

- Не са ме канили. Може би е лоша координация между президентството и посолството ни в Париж. А може да е грешка на културния аташе, не знам.

- Да не е някакво лошо отношение към Ханчев? Май има и такова нещо в нечии глави?

------

- Не знам. В първите години след смяната на режима имаше грешно тълкуване на творчеството и личността на баща ми. Едва ли не го бяха причислили към тоталитарните писатели. През 90-а година сложиха Ханчев в една и съща торба с комунистите-ретрогради. И изключиха Веселин Ханчев от учебната програма. Замазаха с черна боя плочата пред дома му. Бутнаха плочата от гроба му. Преди няколко години обаче поумняха и пак го включиха в програмата. Много помага за паметта му и конкурсът "Веселин Ханчев", който събира пишещи младежи от цялата страна.

-------

- Вие сте ходили и преди с баща си по литературни прояви. Каква е разликата сега и през 60-те години например?

- Не съм ходила особено - малка бях. Но ми прави впечатление друго. Тогава, разбира се, в живота на писателите имаше и минуси. Идеологията ги подтискаше, не можеше да се реализираш особено, ако например не си член на партията. Но пък обществото се отнасяше към писателите с уважение, Съюзът на писателите беше силен. Поемаха лечението на болни писатели, правеха много неща за творците. И писателите нямаха проблеми с прехраната. Сега писателите в България са ужасно бедни...

- То изобщо българите са ужасно бедни, защо писателите да правят изключение?

- Е, да. Но е жалко все пак. Макар че и на Запад никой поет почти не може да живее от творчеството си. Освен едно-две огромни имена. Трябва да работят и друго нещо.

- Ханчев е роден през 1919 г. Той можеше да доживее и до днес - връстник е например на Николай Хайтов. Какво ли би казал, ако беше жив?

-------

- И аз си задавам понякога този въпрос. Може би затова издадохме тази книга - "Десетте лица на щастието". Той беше намислил, вече болен от рак, да издаде книга само с десет стихотворения, и да я озаглави така. В тефтерчето му намерихме само три неща. Другите ги добавихме по-късно, също открити в неговите тетрадки. Как ли би видял той България днес? Дали би я видял щастлива? Или пък просяците, болката, немотията; всичко това би го подтиснало. Не знам. Той имаше голямо съчувствие за страданията на хората. А със своето страдание се бореше, шегуваше се с него понякога. Мисля, че некрасивите неща и днес биха го наскърбили много.

-------

- Той е живял също във Франция. Тя е важна за живота и писането му. Има ли ги още ония лози на Монмартър, за които така деликатно пише?

- Сега живея точно в Монмартър. Отглеждам много растения и цветя по прозорците, и те ми напомнят баща ми.

- А как е с носталгията?

- О, аз съм много носталгична. Затова вкъщи съм си обзавела по български, с наши покривки, с глинени гърнета и т.н. Купувам и много български касети с народна музика. Готвя само българска кухня, а аз много обичам да готвя - имам библиотека с около 250 готварски книги.

- Срещате ли приятелите на баща си, когато се връщате тук?

- За съжаление много малко от тях са още живи. Срещах се със Стефан Гечев, лека му пръст, с Блага Димитрова. Най-близкият му приятел беше Веселин Йосифов, който също почина. Срещам се и с Радой Ралин - те бяха много близки. И Валери Петров му беше приятел. За съжаление нямам много време, та не ми стига да видя всички. Сега също трябва скоро да заминавам.

- Домъчня ви за Айфеловата кула и Монмартър ли?

-------

- Тези символи на Париж някак изобщо не интересуват парижаните. На Айфела се качват само туристи. Никой човек, който разполага с броени пари, няма да тръгне да се качва. Бедните я гледат отдолу...

- Говорите малко като баща си в неговия "парижки цикъл".

- Ами и аз имам усет за социалното неравенство. То е факт, може би неизбежност, но това не значи, че е симпатично.

Когато човек е замислен за огромните си проблеми, не му е до разглеждане на парижките красоти. А много хора и там са замислени точно за това. Като видите една опашка пред социалната помощ, и ви става ясно...

-------
7203
Всички права запазени. Възпроизвеждането на цели или части от текста или изображенията става след изрично писмено разрешение на СЕГА АД