Аз съм най-новата възпитателка в Дома и предварително си знаех, че великденското дежурство ще го засилят на мен.

- Няма да имаш проблеми. Тук остават само пет деца - успокои ме директорката.

Другите хлапета заминаха още вчера. Повечето ги отведоха баби и лели, последен дойде един вуйчо.

- Какво да правя с петимата? - попитах аз.

- С големите разговарях лично, момичетата са наясно с нещата. Освен това хладилникът е пълен. А тримата малки още до обед ще дойдат да ги вземат по заявена регламентирана покана.

- По какво?

- Такъв е терминът - обясни ми директорката. - Тия семейства и друг път са вземали детенце за празник.

- Когато им давам децата, трябва ли да ги накарам да се подписват? - попитах аз.

- Не се шегувай! Тези хора са наши спонсори. И най-важното: ако онова мръсно пале пак се довлече, изгони го веднага!

Мърлявото черно кученце се бе появило в края на зимата. Някой вече бе успял да цепне ухото му и да счупи единия му преден крак, но въпреки това злополучният уличник не беше станал зъл, щъкаше из двора на дома с весели заешки подскоци и обичаше всички. По-големите момчета му направиха къщичка от кашон и го нарекоха Каръчо. Малките още не знаеха какво означава това име, но го харесаха, гушкаха Каръчо като плюшена играчка и го хранеха с вафли. А директорката нарече кученцето "приносител на зарази" и непрекъснато нареждаше на чистачките да го прогонят. Колкото и далече да го отнасяха те, на следващия ден палето докуцукваше отново. Но преди седмица Каръчо окончателно изчезна. Децата напразно го търсеха из целия квартал. Отскоро няколко камионетки бяха плъзнали по улиците да събират бездомни кучета, така че връзката беше ясна.

Директорката най-после си тръгна. Щом останах сама, веднага прочетох списъка, по който щях да раздавам децата: Юлка за семейство Балабанови, Алишко за семейство Георгиеви, Айдо за бизнесдамата Гюлева.

Тримата ме чакаха в стаята за игри, обаче не играеха. Седяха един до друг на пейката и стискаха върху коленете си пликове с приготвените чисти пижамки. Юлка веднага ми се ухили под рижия си бретон. За разлика от нея момчетата изглеждаха напрегнати и подсмърчаха от вълнение.

- Няма защо да се притеснявате - усмихнах им се аз. - Сигурна съм, че ще си прекарате много хубаво.

- И аз така им казах - разбъбри се Юлка. - Мене и миналия Великден ме взеха в същата къща. Вечерта ходихме на църква, госпожата ми подари чорапи, а с нейните деца казвахме стихотворения.

Момчетата ме погледнаха стреснато. Перспективата да декламират направо ги ужаси.

- Стихотворенията не са задължителни - побързах да ги успокоя аз. - За едно момче е по-подходящо да говори за футбол или да помага, когато се боядисват яйцата.

- Ами ако вече са боядисани? - основателно попита Айдо.

Всъщност неговото име е Найден. В списъка на моята група първолаци той е записан така: "Найден Съботинов Гаров, седемгодишен. Родители - неизвестни." Останалото се съдържа в името му. Намерен. В събота. На гарата.

Биографията на Алишко е далеч по-пищна от неговата. Според документите той е пети син на шестия син от рода Дормушеви. Самата династия я няма. Тя бере портокали в Испания.

Юлка е от групата на второкласниците и за нея не знам подробности. Над леглото й виси снимка на тъжна млада жена с болничен халат и с рижи коси, оредели от химиотерапия.

Най-напред дойдоха за Алишко. Спонсорите бяха изпратили шофьора си. Поведох момченцето към колата и с цялата си длан усетих как ръката му ситно потреперва в моята.

Десетина минути по-късно пристигнаха и за Юлка. Госпожата водеше и дъщеричките си, навярно искаше от малки да свикват с радостите на благотворителността.

Вече минаваше обед. За Айдо все още не идваше никой. Момченцето беше готово да заплаче, но мъжествено стискаше устни.

Телефонът иззвъня в два и половина. Като се мъчеше в гласа й да прозвучи съжаление, бизнесдамата Гюлева обясни, че неочаквано пристигнал брат й от Чикаго, решили да се съберат само родата, така че... Идеше ми да й кажа нещо грубо, но със спонсорите трябва да се внимава. "Душата на спонсора е чувствителна като тюлена завеса на отворен прозорец" - повтаряше директорката.

- Разбирам ви - учтиво казах аз. - Ще обясня на детето.

Нямаше нужда да му обяснявам. Детето вече ревеше. Заведох го в кухнята, панирах набързо две дебели парчета кашкавал и Айдо млъкна, защото не е възможно човек да яде и да плаче едновременно. След малко отвън свирна клаксон. Изтичахме и двамата. Шофьорът на Георгиев беше върнал Алишко. Госпожата открила, че детето е болно и има температура, обясни ми той, даже се учудила как не сме забелязали това. Преди да си тръгне, шофьорът ми подаде найлонов плик. Очаквах, че вътре има яйца и козунак, но се оказа пижамката.

Челото на Алишко наистина гореше. Нагласих го до Айдо и хукнах към дирекцията да търся амидофен. Тъкмо отварях аптечката и телефонът пак иззвъня. Оставаше да ми върнат и Юлка! Слава Богу, обади се мама: как съм, защо съм задъхана, ще може ли да си отида поне за вечерята?

- Не е възможно - казах аз.

Като се върнах, хлапетата ревяха в убийствен дует. Мушнах пръсти под яката на Алишко - температурата му беше изчезнала. Навярно там, в непознатата къща, детето бе прегряло от вълнение. Отдъхнах си и ги помолих да престанат. Не ги стреснаха ни молби, ни упреци. По себе си знам, че ако си очаквал радост, а те тресне огорчение, е мъчителна работа. За момчетата сигурно си беше направо шок. Усетих, че в гърлото ми започва да пари. Ако продължаваше тъй, нищо чудно да проревяхме заедно цялата великденска вечер. Още на секундата трябваше да измисля нещо, което да ги разтърси.

- Чухте, че телефонът звъня, нали? - викнах ядосано. - Знаете ли какво ми съобщиха? След час и половина ще убиват Каръчо!

- Кой ще го убива? Не можем ли да го спасим? - скочи Айдо.

- Точно за това ми позвъниха от изолатора - казах аз. - Бездомните кучета се държат там и ако са болни или пък никой не ги потърси до две седмици... Край!

Втурнахме се по улицата, уловени за ръце. След стотина метра вече съжалявах, че бях дала срок само от час и половина. Момчетата непрекъснато настояваха да тичаме. Добре поне, че знаех къде са намира общинският изолатор. Търчах и се молех за няколко неща: дано изолаторът да е отворен, дано Каръчо да е там и да е още жив и дано не ми поискат такса за престоя му.

Там беше! Позна ни веднага, сигурно по миризмата на дома, която бе подушил от дрехите ни. Разскача се в клетката и залая като смахнат. Разскачаха се и момчетата. Бяха се ухилили до уши и понеже предните им млечни зъби са опадали, двамата ми заприличаха на щърбави динени фенерчета.

- Елате сега да напишем фактурата - каза дежурното старче пазач. - Една седмица престой, храна, дезинфекция, ваксини...

Изстинах. Имах в джоба си само лев и осемдесет стотинки. Подадох му ги и много нежно казах:

- Изпий една мастичка за празника. Не е нужно да пишеш фактура.

- Абе, и аз тъй мисля - съгласи се старчето.

Разбрахме се бързо и лесно. Хората, които се оставят да бъдат впримчени за великденско дежурство, имат сродни души...