:: Разглеждате вестника като анонимен.
Потребител:
Парола:
Запомни моята идентификация
Регистрация | Забравена парола
Чува се само гласът на енергийните дружества, допълни омбудсманът
Манолова даде петдневен ултиматум на работодателите да предвижат проекта
От ВМРО и „Атака” обявиха, че няма да подкрепят ГЕРБ и ще гласуват против предложението
Платформата протестира срещу бъдещия закон за авторското право в онлайн средата
Корнелия Нинова споделяла идеите на Джоузеф Стиглиц
Дванайсет момчета може да прекарат месеци блокирани в пещера в Тайланд (видео)
СТАТИСТИКИ
Общо 392,990,761
Активни 174
Страници 22,677
За един ден 1,302,066
ПРОЗА

Много скверен човек

На моя приятел Димитър Ленгечев



Никога не съм бил колекционер. С моите доходи можех да колекционирам само несбъднати желания. Но някога отдавна, толкова отдавна, че сам се превърнах в антика, която никой не желае да изкупи, станах секретар на нумизматичното дружество. С ходатайството на виден наш колекционер, на когото понякога вършех дребни услуги - като тази да разхождам кучето му.

Мястото ми звучеше някак помпозно, иначе си бе работа на прост чиновник. Заплащането също бе мизерно, тъй че я карах през куп за грош - отварях заран тихата канцеларийка на "Гурко" и покрай телефонните обаждания се отдавах на своята нова страст - да съчинявам разказчета за малчугани. Като връщах лентата назад в детството, исках да си спомня онзи съдбовен миг, в който животът ми тръгна някак си накриво.

Към мен наминаваше рядко някой заплес с молба да се впише в съдружието ни, иначе нищо не смущаваше моя творчески покой. Сепваше ме от време на време само изреваването на лъва в съседния зоопарк, като да ми напомни, че заплахата винаги ме дебне. И тя не закъсня да ме споходи.

Както си гризях молива, в стаичката се прокрадна слабичък, озъртащ се мъж, с вид на съгледвач. Взех го за един от дребните досадници в бранша, но не излезе така. Като се убеди, че сме сами, показа ми една от онези вързани на верижка служебни карти, която мигом ми напомни с кого си имам работа. Довери ми, че отдавна желаел да се запознаем и станем приятели. А пък аз и сега, като чуя думата "приятел", леко настръхвам. Но му отвърнах любезно, че и за мен ще бъде удоволствие да го имам за близък човек.

- Тогава всичко е наред - рече ми онзи. - За нас ще бъдеш много полезен. Все пак заемаш важна длъжност.

Отвърнах му, че съм поласкан, но колко важно е мястото ми, ще си проличи, ако му покажа фиша със заплатата си.

- И това може да се поправи - даде ми надежди той. - Стига да ни сътрудничиш. Държиш досиетата на доста хора.

Напомних му, че това не са досиета, а най-обикновени справки за нашите членове, но той явно не мислеше така - често и зад дребното прозира таен замисъл. Определи ми за следващия ден среща пред управлението им до Лъвов мост и се изниза, тъй както се бе и появил.

В уречения час се озовах край сивата сграда, около която витаеха мрачни легенди, облечен като за съдбоносно интервю. Онзи не ме остави да се разтъпквам нервно и ме въведе вътре. Преведе ме из разни кънтящи под стъпките ми коридори като през лабиринт, но не се сепнах - досетих се, че това е евтин похват за сплашване. Но тук не позна - през объркания си живот преминах през толкова перипетии, че това ми се видя една забавна, детинска игра. Нали бях вече автор на приказки, една-две дори напечатани.

Накрая отвори тежка врата, обвита в кожа, минахме край секретарката и плахо открехна друга кожена врата. Озовахме се в просторен кабинет, в дъното на който зад масивно бюро седеше също тъй масивен, възрастен господин, с побеляла, високо подстригана коса и с вид на мафиотски кръстник. Сега явно желаеше да покръсти мен в тайните на омертата.

Предложи ми водка с кола, за да ме разприказва, и аз приех с охота. Ето нещо, което не отказвам, все едно кой и с каква цел ми го поднася. После се намести удобно в креслото и с радушна усмивка се обърна към младия си колега:

- Драго ми е да видя, че имаш такъв симпатичен приятел. Вижда ми се разумно момче и ще се разберем.

Отново изскочи тази съмнителна дума - приятел. Но вече бях чел "Кръстникът" и знаех, че тя е знак за приобщаване към братството. Рекох му, че по природа съм сговорчив човек и няма причини да не се спогодим.

- Не може и да е иначе - леко ме сплаши Кръстникът. - А и между нас няма да има никакви пречки. Ще идваш тука като у дома си, но под друго име. Няма да си Йордан Матеев, а да речем... Псевдоним някакъв. А понякога и ние ще ти се обаждаме. От тебе се иска много малко.

После ми поясни какво всъщност се иска - да им доверявам за поведението на колекционерите, какви ги приказват, изтървават ли по нещо за това и онова, с две думи - що за птици са. Че като се ровят в миналото, на някои все им се ще да копнат и в настоящето. А подобно бракониерство...

Казах му, че за мен това няма да е никак трудно. Защото монетата си има открай време две страни и както я метнеш, може да те катурне или издигне към върховете; тъкмо там, където се стремях още от малък и все се търкулвах обратно като Сизифов камък.

- Не се бой, при нас няма търкулване - даде ми надежди Кръстникът. - Стига да не играеш с фалшива пара - позасмя се на остроумието си той и се надигна от креслото. Знак, че визитата е приключила. - Е, хубаво е, че се разбираме без много приказки. Остава само да кажеш дали ти нямаш някакви въпроси?

- Имам - отвърнах му. - Едно дребно нещо - как ще ми заплащате? Месечно или на отделен човек?

За миг в кабинета надвисна гробна тишина като над добре заровено съкровище.

- Я чакай - облегна се назад Кръстникът. - Нещо не ти е ясно. Това не се заплаща. Поне в началото.

- Че как да не се заплаща? - учудих се искрено аз. - Това все пак е една непочтена работа. Да не би вие да я вършите безплатно?

- Я повтори! - наведе се към мен Кръстникът, готов да ме прати в отвъдното, при праотците ни, секли първите монети. - Че ти с мен ли ще се сравняваш бе, келеш?

Отвърнах му сдържано, че не се сравнявам с никого и всеки си е ценен по своему. И да не забравя, че макар и начинаещ автор, един ден може аз да завещая образа му за поколенията. Тогава той направо кипна и ми посочи вратата.

- Вън! - възвиси глас като слаб актьор от историческа пиеса. - Махни го веднага този негодник, че ще го натикам в ареста!

Онзи с пригладената като на сводник косица бързо ме изведе навън, като през целия път бърбореше какъв глупак съм и как съм изтървал златен шанс да си оправя живота. И как един ден ще съжалявам. Тогава не осъзнавах колко е прав, като гледам сега колко по-услужливи момченца с псевдоними си подредиха нещата. Но и в онзи ден нещо ми подсказваше, че оттук нататък не ме очаква нищо добро.

Така и стана. Още на следната заран бях уведомен, че мястото ми на секретар вече е заето от друг. Озовах се отново на улицата и нататък се препитавах все с дребни службици. Усвоих и занаята на бояджията, което бе все пак нещо близко до изкуството, въпреки че след онази фатална среща не успях да се наложа като детски писател.

Бях вече позабравил тази мила драма, когато ми я напомни същото онова плашливо човече, което ме заведе до Кръстника. Той вече бе търкулнал камъка през билото и бе стигнал до началник на охраната на банката. Както мъкнех пръскачката през градинката зад мавзолея, дочух позабравен глас:

- Матеев, ти ли си това, човече?

- Че кой да е - разпознах го веднага. - Нима има друг като мен? Като великия Йордан Матеев.

- Наистина няма - рече с приятелски тон онзи, защото се задаваха вече други времена. - Все исках да те срещна, за да ти кажа какво ми рече тогава за теб началникът.

- Любопитен съм да го чуя.

- Рече ми, че е виждал какви ли не гадни хора, но по-скверен от тебе не е виждал.

Това ми прозвуча като мил комплимент и се разсмях от сърце. Засмя се и той и ме покани да пийнем по чашка и да турим пепел на миналото. Отзовах се на поканата и заседнахме в близката пивница. Че ха по чашка, ха по още една... Докато не ни се развързаха езиците като на заклет доносник и в един момент той се приведе до ухото и каза тихо, сякаш ни подслушваха:

- Абе, излагаме се!

- Че защо аз? - възмутих се искрено. - Защо аз?

Янко Станоев - визитка

Янко Станоев не спира да пише повече от 40 години. Автор е на двайсетина книги - романи, повести и разкази, между които "Неандерталецо мой", "В клетката на тигъра", "Блудния син"... Печелил е престижни литературни награди. Редовен сътрудник на централния ни печат с разкази и есета. Завършва първата си пиеса за интересен период от живота на Мигел де Сервантес.
16
1674
Дай мнение по статията
СЕГА Форум - Мнения: 
16
 Видими 
19 Май 2007 07:53
Разказът е интересен.Но например с медицинските сестри в Либия е станало друго (те признават за нещо, което не са извършили защото ги заплашват със смърт).На всеки човек му се живее и ако героят в разказа беше заплашен може би щеше да приеме работата. Инстинктът да оцелееш е много силен.

В миналото разбира се имаме много примери за обратното.Няма смисъл да се изброяват.Сигурно обаче в България може да има хора които да повторят някои неща от миналото....
19 Май 2007 12:06
Добър е разказът и защо се намесват сестрите...
Това, което е разказано, е наше минало и настояще...
като гледам сега колко по-услужливи момченца с псевдоними си подредиха нещата.

За съжаление, ние наистина сме много толерантни и допуснахме същите тези отново да властват...
19 Май 2007 12:49
Този разказ още веднъж доказва колко прав е бил един вече покоен писател, сътрапезник и приятел на Янко Станоев от 80-те години, заявайки по негов адрес: "Той бе сред обещаващите млади писатели през 70-те години. Липсата на характер и залитането му по алкохола обаче го провали, попречи му да стане наистина голям писател".
19 Май 2007 13:58
Никакво писателско майсторство.Под 4ертата на обикновен занаят4ия.Краят е ужасяващо долнопробен и смущаващ.Идиотско малоумно българско поведение, което обяснява колко ни е пипето и какво ще ни е винаги бъдещето.
19 Май 2007 18:54
Prekrasen razkaz Janko Stanoev e edin ot naj-talantlivite ni savremenni pisateli. S chudesno chuvstvo za humor, uset za ezika, ritama i kompozicijata. Jalko, che ne pishe poveche i njakak si e izljazal ot fokusa na interesa dnes... No chitatelite trjabva da si spomnjat za nego. Toj zaslujava podkrepa!
19 Май 2007 20:09
Sabibibibibi,
а май за тебе същият този писател от 80-те години е казал, че ти е писано да пелтечиш глупости по форумите.
19 Май 2007 20:45
Разказът е прекрасен, точка.
19 Май 2007 20:50
Разказът е повече от тъп. Три точки.


19 Май 2007 23:04
.
Бил съм арестуван и следствен четири пъти от Държавна сигурност и затова най-силно впечатление ми направи описанието на "разни кънтящи под стъпките ми коридори като през лабиринт". Един от руските дисиденти, който успя да избяга на Запад, описваше по БиБиСи как на Любянка конвоят, който водел задържан, на всеки ъгъл на тези безкрайни сиви коридори щракал ритуално с пръсти, за да бъде избегната срещата с друг конвой по съседен коридор. И той завърши с думите: "Сигурно звучи смешно, но всъщност хич не е, защото не си сигурен дали някога ще излезеш жив оттам".

-------

http://blog.360.yahoo.com/pavel_st_georgi ev/ [no pause]
20 Май 2007 00:45
архимане, пак ли ти бе? ей не ти омръзна и туй то!
20 Май 2007 10:51
еххх бай Янко , благодария ти за приятните минути прекарани с теб в този виртуален свяит макар и без аромата на прясно печатарско мастило пропило страниците на книжният формат галест ноздрите разлиствайки малкото томче с дебелите черни корици, който така ни се изплъзва(вече), прогонен можеби от "надзиратела"..хахаха или примамен от пепита??(така ли бесе пианистката?? вместо да ни "натика" отново в клетката на хистника където заедно с теб ) еххх бай Янко си прекарах младоста а и с "хазайката"разбира се (тва и за мен е истина без майтап)наздраве , да си жив и здрав.

***

p.s.благодария и на редакцията за този жест към нас читателите a и към автора но засто във визитката на г-н Станоев пак(както и по преди)е пропуснат "Двойника(ът)" ?? заради филма ли или..??
20 Май 2007 18:34
spasovden,
Виж, точно това не знаех да е написал Янко Станоев. Може би пък през 80-те години да имал видение за интернет-форумите след бутилка водка или
червено вино
20 Май 2007 18:37
Повръща ми се. У-аааааааааааааааааааааааааааааа!
20 Май 2007 21:09
Много хубаво пише Янко Станоев.
20 Май 2007 22:01
>>><<<
Великанчо, и да пише се едно -не требе да се отварат досиетата преди да е решено официално, кво се е фанал с тоя чвек да му вади ризите па и като посвещение
21 Май 2007 02:35
Че аз когато бях бояджия, бях най-щастлив... ако не се лъжа... не виждам какво се оплаква Автора.
Дай мнение по статията
Всички права запазени. Възпроизвеждането на цели или части от текста или изображенията става след изрично писмено разрешение на СЕГА АД