:: Разглеждате вестника като анонимен.
Потребител:
Парола:
Запомни моята идентификация
Регистрация | Забравена парола
Чува се само гласът на енергийните дружества, допълни омбудсманът
Манолова даде петдневен ултиматум на работодателите да предвижат проекта
От ВМРО и „Атака” обявиха, че няма да подкрепят ГЕРБ и ще гласуват против предложението
Платформата протестира срещу бъдещия закон за авторското право в онлайн средата
Корнелия Нинова споделяла идеите на Джоузеф Стиглиц
Дванайсет момчета може да прекарат месеци блокирани в пещера в Тайланд (видео)
СТАТИСТИКИ
Общо 403,733,081
Активни 59
Страници 2,332
За един ден 1,302,066
ПРОЗА

Старите къщи

Атанас Наковски.
Те бяха пет. Една до друга. Някога се различаваха по цвета на фасадите, по големината на бляскавите, отразяващи лъчите на слънцето прозорци, по броя и формата на балконите, с наредени по тях саксии, в които пролет и есен цъфтяха цветя. Сега всички бяха еднакво стари и олющени. Еднакво самотни и тъжни.

Такива обаче петте къщи изглеждаха отвън.

Макар и изоставени, без хората, които някога са ги населявали, те не се чувстваха напълно самотни. По стълбищата и в апартаментите още живееха спомените за радостите и скърбите, за веселбите и драмите. Колко сватби бяха станали тук, колко бебета за първи път бяха проплакали между стените на стаите им, колко хора бяха изнесени през вратите, за да поемат последния си път в живота.

Господи, удивляваше се една от къщите, колко неща бяха започнали и свършили под моя покрив! Ето го красивото младо момиче. Нямаше кътче, до което да не достигаха веселите й песни. После момичето се влюби в също такъв млад и красив мъж. Песните й станаха още по-радостни. До мига, в който тя разбра, че любимият човек я мами. Не преживя и ден повече. Самоуби се. За разлика от другото момиче, което живееше в първата къща. След измяната на възлюбения й тя страдаше непоносимо, но накрая се примири. Какво си въобразяваше той? Че е единствен и няма скоро да срещне друг като него?

Всичко помнеха къщите. Помнеха двамата мъже, които дълго кроиха и пресмятаха как да оберат клона на близката банка. Те бяха убедени, че планът им е идеален. Къщите, с голям опит в съдбите на хората, които ги бяха населявали, нямаше как да им подшушнат, че и най-безупречният план страда от недостатъци. Уви, къщите не можаха да ги просветят, те отидоха да извършат обира и ги заловиха.

Човекът, дето живееше два етажа над тях, беше образован и умен, гледаше реалистично на нещата. След промяната на режима той основа партия и влезе с нея в управлението. Ако къщите можеха да четат вестници, след време щяха да научат, че той е станал министър.

Не винаги всичко в къщите бе весело и радостно. Понякога се чуваха кавги и плач, най-често женски. Но когато сутрин жените отиваха на работа, не можеше да се познае коя е плакала. Единствено къщите знаеха.

Те помнеха много хора, с различни съдби и с различни пътища в живота, но еднакво скърбяха за всички, защото вече ги нямаше. Пусто и глухо - от мазетата до таваните. Нямаше с кого да се радват, с кого да скърбят, кого да посъветват. Нямаше ги телевизорите, дето в някои апартаменти говореха и свиреха до среднощ. Както ги нямаше и хората, които телевизорите веселяха или им съобщаваха последните новини. Пълна мъртвина.

Сега къщите седяха една до друга като стари съседки на приказка, но за нищо не говореха, а само си спомняха видяното и преживяното.

И така до деня, в който спря една черна лъскава кола пред тях и от нея слязоха четирима непознати. Те се изправиха пред къщите и оживено заприказваха. Още в мига, в който ги зърнаха, къщите с надежда си помислиха, че това може да е ново начало. А новото начало не можеше да не ги заведе до миналото. И веднага видяха да играят деца - да скачат на въже, да се гонят. Децата бяха над всичко, началото и съдържанието на съществуването. Нищо че понякога драскаха стените, копаеха по тротоара, палеха огньове, от които можеше да пострада и някоя от къщите... Нищо не бе така пълно с живот като техните гласове. Видяха и влюбените някога момичета, още по-красиви от преди.

Докато къщите потъваха в приятното настроение, новодошлите тръгнаха към тях. Ръкомахаха и си приказваха за това, което се беше случило с домовете. Те били общинска собственост, но общинарите ги продали за жълти стотинки и големи комисиони. Тези думи нямаха никакво значение за къщите, защото не ги разбираха, Важното за тях беше да виждат как ще се върнат децата, как отново ще се чува музиката от сватбите и шепота в стаите, дето лягаха да спят младоженците. Да знаят, че движението по стълбищата няма да спира, в затулените ъгли млади момчета и момичета ще се целуват. Надеждата, че всичко ще тръгне към по-хубаво, ги правеше щастливи. Те престанаха да обръщат внимание на новодошлите, които вече бяха влезли в един от домовете. Да влизат, мислеха си къщите, нали след тях ще нахлуе като щастливо бъдеще радостното минало?

Да влизат, да влизат, да ръкомахат и да си приказват колкото искат и каквото искат. Гласовете им не можеха да заглушат нито детските викове, нито сватбарските песни и музика, нито шепота на младоженците - все неща, които отново предстояха.

А в това време влезлите в единия от домовете обикаляха стаите, таваните и мазетата, дълбаеха по стените. Ако някога, когато ги драскаха децата, не само не ги болеше, но дори им ставаше весело, и ако можеха да пеят, щяха да пропеят, сега ровенето на дупки по кожата им беше болезнено. Но какво от това? Нали след тези бърборковци един ден всичко щеше да бъде пълно с живот, както е било някога?

После бърборковците влязоха в съседния дом. Обиколиха всичките пет къщи, насядали като съседки на приказка.

А на тях приказката им, макар и от никого нечута, освен от съседките, вървеше от весела по-весела. Всяка една от къщите си спомняше, и споменът й мигновено се превръщаше в мечта.

Спомниха си дори как са строени. Тогава още не знаеха какво представляват и за какво ги строят. Не бяха ли самите те като бебетата, проплаквали в стаите им? Господи, кога отново щяха да чуят плача на бебетата? А като пораснат, да ги гледат как играят и вършат пакости. Да, пакости! И детските пакости бяха проява на живота. Същият, който бе изнесен от тях, както и безжизнените тела на мъртвите, за да ги погребат. А после в стаите, дето бяха живели те, близките смирено се молеха пред иконите Господ да прости греховете на покойниците. А и самите тях да предпази от извършване на нови.

Всичко бе далеч в спомените и същевременно предстоеше в мечтите им. Те се надяваха, че толкова по-скоро мечтите ще се сбъднат, колкото по-често и усърдно дошлите бърборковци дълбаят в стените. А те не само дълбаеха дупки. По едно време почнаха да ги запълват с нещо, което докараха в сандъчета с коли. Некадърници! - мислеха си къщите, само се мотаят, влизат, излизат, ту се качват по таваните, ту слизат долу в мазетата. Докога така? Няма ли най-после децата да почнат игрите си и да огласят с веселите си гласчета двора?

Един ден, някъде по обяд бърборковците до един излязоха от къщите и оглеждайки се, бързо се отдалечиха. Наоколо настъпи отдавна познатата пустота. И така до мига, когато се разнесе страшният взрив. Това беше последното, което чуха къщите. След него оглушаха и ослепяха, не видяха облаците дим, не чуха шума на падащите тавани и подове. Край. Повече нямаше къщи, нямаше кой с тъга да си спомня за живелите някога в тях хора и с надежда да мечтае за бъдещи срещи.

Не видяха и какво се построи на тяхно място - голям офисцентър и още по-голям, многоетажен хотел. Отстрани имаше паркинг, винаги пълен с коли. Безчет хора минаваха и заминаваха, влизаха и излизаха, само дето никой вече не си спомняше за тях, и не мечтаеше да ги види повторно.

Атанас Наковски - визитка

Атанас Наковски е роден през 1925 г. в София. Завършил е Икономическия институт. Работил е в Радио София, бил е главен редактор на издателство "Български писател" и зам. главен редактор на сп. "Септември". Издал е над 25 книги, сред които през последните години - "Кариерата на едно леке", "Животът на мъртвия човек", "Зловеща вселена", "Другата галактика", "Кой ден от седмицата" и "Аз Гъдьо, бивш Цезар, бивш Нерон".
3
1609
Дай мнение по статията
СЕГА Форум - Мнения: 
3
 Видими 
20 Октомври 2007 09:45
Само в някое село дадена стара къща може да съществува и да не я бутат. Но проблема е, че се обитава за една седмица (даже и по-малко) и то само през лятото.
20 Октомври 2007 09:47
разказът е хубав
21 Октомври 2007 01:01
Автор с виждане - .
Дай мнение по статията
Всички права запазени. Възпроизвеждането на цели или части от текста или изображенията става след изрично писмено разрешение на СЕГА АД