Когато видя такава компания в квартално заведение, всеки път се питам защо никога не пия бира през деня - ей така, без причина и повод. Рядко бивам по-зает от другите, не бързам повече от тях, а и повечето хора също някаква важна работа ги чака, но в живота и бирата е важна, и приказката - дори когато е от нямане какво да се прави. Един отговор имам за себе си, но не го харесвам: някакси почнах да уважавам питието, взех да го превръщам в събитие, най-малкото - винаги да си търся специална причина, за да седна за една чашка. А това, както казва приятелят ми Жоро Апломба, дори докторите не го одобряват.

Попаднах в този непознат район заради някаква среща, тръгнах по-късно, за да се разсеят задръстванията, но едва се добрах до това кафе, а човекът, който ми беше определил тази среща, не се виждаше никакъв. Или беше като мен закъснял, или беше чакал и се бе отказал. Ставаше дума за някакви книги и някакви ръкописи, които бе открил в прясно наследен апартамент - страхуваше се, че може да разпилее и погуби нещо ценно, та бе помолил да ги прегледам. Не съм специалист, а само любопитен, но любопитството, както се знае, погубва котката, а на мен погуби половин ден. Или, както биха го рекли по някои телевизии, "цял половин ден"...

Девойчетата от телевизиите напоследък също тъй глуповато обещаваха и



"циганско лято поне до края на септември"



Вероятно разядосано от очевидната им неграмотност, истинското лято бе решило да си тръгне незабавно. Защото това си бе лятото титуляр, а не някакво маргинално, остатъчно циганско лято, каквото идва най-рано в края на октомври, нерядко и по-късно. Обидно беше да го бъркат и да го прекръщават. И усетили оттеглянето му, мъжете под чадърите на кафенето бяха решили да финишират с по някоя бира на теферич.

Всъщност това "мъжете" не е съвсем точно - в компанията имаше и дама, набита пощенска раздавачка със служебна чанта през рамо. Но тя седя малко, обърна само една бира и си замина. Останаха главно пенсионери, както и един работник от близкия строеж, с обинтована в снежнобяло ръка. Точно той спомена за смъртта на археолога Георги Китов - познавал го лично и изглеждаше съкрушен.



Народен човек, поясни, да не вярваш, че е от този век



Строителят бездруго бе от Долината на тракийските царе, дошъл за препитание в София. Пропускаше и гроздобера, та беше и изнервен. Братовчедите щели да дойдат за погребението, ще донесат от новото грозде, ще почерпи в кафенето, ще го опитат - сладко, като никога досега. Такова лято, рече той, такова лято - няма да се повтори...

Очевидно всичко щеше да кръжи около отиващото си лято. Накъдето и да се завъртеше разговорът, винаги се връщаха на това. Дори за смъртта на Китов някой предположи, че е чакал да свърши добрия сезон за разкопки, за да се пресели във вечността. Компанията беше много различна от онова, което бях срещал досега. Имаше нещо толерантно и някак... градивно в разговора им. Нямаше ги нервните и фалцетни препирни, с които бях свикнал по такива места. Дори темите от вестниците те извъртаха към някакви по-позитивни хоризонти, с мисълта нещо да се промени, да се оправи. Защо - питаха се, - може да се докара футболен съдия от чужбина, за да има справедливост на терена, а не вземат да викат чужди съдии в съдилището, та да се върне законът и там? И да видим най-после някакви успешни дела, щом и Европа вече е изгубила търпение! Или блестящото заключение за цензурата (темата беше се нагорещила напоследък), в което един мрачен човек от масата заключи: "Не знам каква е цензурата за писатели и журналисти.



За мен цензурата е да гледам книгата на сергията



и да не мога да си я купя..."

Хората мислеха по-дълбоко в този ден и грижата им за нещата бе по-истинска. Променени ли бяха наистина, или това бе отиващото си лято, което ги правеше други? Те това лято непрекъснато го споменаваха и коментираха, и не дори самото лято, а неговото отминаване. Когато разговорът застиваше или просто след пауза за отпиване от чашите, някой непременно се връщаше към прогнозите, позоваваше се на някакви синоптични сайтове, да се чудиш откъде ги бе чел, и накрая всички се съгласяваха, че студовете, дето ни се обещават, няма да са задълго, но все пак - край на лятото. А с него кой знае още на какво.

Компанията беше сдържана, не изпадаше в чувства, но явно никой не искаше лятото да отлети. Човешко беше всеки да опита някак да го задържи. И трогателно. А между всичките заблуди, че това може да се случи, най-разпространена си остава заблудата добрина. Навярно затова никой не искаше да съди и да богохулства - сега в края на лятото.

Малко преди смъртта си бащата на композитора Тончо Русев бе поръчал на гроба му да пуснат запис на земетръсната Тончова песен "Сбогом, наше лято!" Този засмян и гръмогласен човек вероятно бе разчел в тази драматична балада откровението за обладаната от протест и раздяла човешка душа. Желанието му кой знае защо остана неизпълнено. Няколко пъти сме се канили с Тончо, след години макар, да направим най-сетне това, да идем на гроба на бай Руси и да я пуснем тази песен, но си оставахме с решението.



Има изпитания, които и най-мъжкото сърце не вярва, че ще изтърпи



Така изпратих лятото в това северно предградие, където влаковете се чуваха сякаш от пресечките. Моят непознат накрая се обади, колкото да каже, че е закъсал при някакъв нотариус и няма да успее за срещата. Но денят си беше минал, или по-точно "цял половин ден". Платих всичките кафета, които бях обърнал дотогава, и като се отдалечих от чадърите, заваля обещаният от синоптиците дъжд. Ситен, неравномерен дъждец, но - студен. Прекосих целия град и никъде другаде не валеше, нито дори в неуютната "Младост 2". Но дъждът бе дошъл и това не можеше да се промени. Онзи същият от стихотворението на Христо Фотев, което изрових след последните новини:

"дъждът - последният на лятото

и първият на есента".

Той е вече тук.

И връщане няма...