:: Разглеждате вестника като анонимен.
Потребител:
Парола:
Запомни моята идентификация
Регистрация | Забравена парола
Чува се само гласът на енергийните дружества, допълни омбудсманът
Манолова даде петдневен ултиматум на работодателите да предвижат проекта
От ВМРО и „Атака” обявиха, че няма да подкрепят ГЕРБ и ще гласуват против предложението
Платформата протестира срещу бъдещия закон за авторското право в онлайн средата
Корнелия Нинова споделяла идеите на Джоузеф Стиглиц
Дванайсет момчета може да прекарат месеци блокирани в пещера в Тайланд (видео)
СТАТИСТИКИ
Общо 416,249,835
Активни 125
Страници 17,516
За един ден 1,302,066
Нерви и утехи

Дъждец в предградието

Когато видя такава компания в квартално заведение, всеки път се питам защо никога не пия бира през деня - ей така, без причина и повод. Рядко бивам по-зает от другите, не бързам повече от тях, а и повечето хора също някаква важна работа ги чака, но в живота и бирата е важна, и приказката - дори когато е от нямане какво да се прави. Един отговор имам за себе си, но не го харесвам: някакси почнах да уважавам питието, взех да го превръщам в събитие, най-малкото - винаги да си търся специална причина, за да седна за една чашка. А това, както казва приятелят ми Жоро Апломба, дори докторите не го одобряват.

Попаднах в този непознат район заради някаква среща, тръгнах по-късно, за да се разсеят задръстванията, но едва се добрах до това кафе, а човекът, който ми беше определил тази среща, не се виждаше никакъв. Или беше като мен закъснял, или беше чакал и се бе отказал. Ставаше дума за някакви книги и някакви ръкописи, които бе открил в прясно наследен апартамент - страхуваше се, че може да разпилее и погуби нещо ценно, та бе помолил да ги прегледам. Не съм специалист, а само любопитен, но любопитството, както се знае, погубва котката, а на мен погуби половин ден. Или, както биха го рекли по някои телевизии, "цял половин ден"...

Девойчетата от телевизиите напоследък също тъй глуповато обещаваха и



"циганско лято поне до края на септември"



Вероятно разядосано от очевидната им неграмотност, истинското лято бе решило да си тръгне незабавно. Защото това си бе лятото титуляр, а не някакво маргинално, остатъчно циганско лято, каквото идва най-рано в края на октомври, нерядко и по-късно. Обидно беше да го бъркат и да го прекръщават. И усетили оттеглянето му, мъжете под чадърите на кафенето бяха решили да финишират с по някоя бира на теферич.

Всъщност това "мъжете" не е съвсем точно - в компанията имаше и дама, набита пощенска раздавачка със служебна чанта през рамо. Но тя седя малко, обърна само една бира и си замина. Останаха главно пенсионери, както и един работник от близкия строеж, с обинтована в снежнобяло ръка. Точно той спомена за смъртта на археолога Георги Китов - познавал го лично и изглеждаше съкрушен.



Народен човек, поясни, да не вярваш, че е от този век



Строителят бездруго бе от Долината на тракийските царе, дошъл за препитание в София. Пропускаше и гроздобера, та беше и изнервен. Братовчедите щели да дойдат за погребението, ще донесат от новото грозде, ще почерпи в кафенето, ще го опитат - сладко, като никога досега. Такова лято, рече той, такова лято - няма да се повтори...

Очевидно всичко щеше да кръжи около отиващото си лято. Накъдето и да се завъртеше разговорът, винаги се връщаха на това. Дори за смъртта на Китов някой предположи, че е чакал да свърши добрия сезон за разкопки, за да се пресели във вечността. Компанията беше много различна от онова, което бях срещал досега. Имаше нещо толерантно и някак... градивно в разговора им. Нямаше ги нервните и фалцетни препирни, с които бях свикнал по такива места. Дори темите от вестниците те извъртаха към някакви по-позитивни хоризонти, с мисълта нещо да се промени, да се оправи. Защо - питаха се, - може да се докара футболен съдия от чужбина, за да има справедливост на терена, а не вземат да викат чужди съдии в съдилището, та да се върне законът и там? И да видим най-после някакви успешни дела, щом и Европа вече е изгубила търпение! Или блестящото заключение за цензурата (темата беше се нагорещила напоследък), в което един мрачен човек от масата заключи: "Не знам каква е цензурата за писатели и журналисти.



За мен цензурата е да гледам книгата на сергията



и да не мога да си я купя..."

Хората мислеха по-дълбоко в този ден и грижата им за нещата бе по-истинска. Променени ли бяха наистина, или това бе отиващото си лято, което ги правеше други? Те това лято непрекъснато го споменаваха и коментираха, и не дори самото лято, а неговото отминаване. Когато разговорът застиваше или просто след пауза за отпиване от чашите, някой непременно се връщаше към прогнозите, позоваваше се на някакви синоптични сайтове, да се чудиш откъде ги бе чел, и накрая всички се съгласяваха, че студовете, дето ни се обещават, няма да са задълго, но все пак - край на лятото. А с него кой знае още на какво.

Компанията беше сдържана, не изпадаше в чувства, но явно никой не искаше лятото да отлети. Човешко беше всеки да опита някак да го задържи. И трогателно. А между всичките заблуди, че това може да се случи, най-разпространена си остава заблудата добрина. Навярно затова никой не искаше да съди и да богохулства - сега в края на лятото.

Малко преди смъртта си бащата на композитора Тончо Русев бе поръчал на гроба му да пуснат запис на земетръсната Тончова песен "Сбогом, наше лято!" Този засмян и гръмогласен човек вероятно бе разчел в тази драматична балада откровението за обладаната от протест и раздяла човешка душа. Желанието му кой знае защо остана неизпълнено. Няколко пъти сме се канили с Тончо, след години макар, да направим най-сетне това, да идем на гроба на бай Руси и да я пуснем тази песен, но си оставахме с решението.



Има изпитания, които и най-мъжкото сърце не вярва, че ще изтърпи



Така изпратих лятото в това северно предградие, където влаковете се чуваха сякаш от пресечките. Моят непознат накрая се обади, колкото да каже, че е закъсал при някакъв нотариус и няма да успее за срещата. Но денят си беше минал, или по-точно "цял половин ден". Платих всичките кафета, които бях обърнал дотогава, и като се отдалечих от чадърите, заваля обещаният от синоптиците дъжд. Ситен, неравномерен дъждец, но - студен. Прекосих целия град и никъде другаде не валеше, нито дори в неуютната "Младост 2". Но дъждът бе дошъл и това не можеше да се промени. Онзи същият от стихотворението на Христо Фотев, което изрових след последните новини:

"дъждът - последният на лятото

и първият на есента".

Той е вече тук.

И връщане няма...
23
3209
Дай мнение по статията
СЕГА Форум - Мнения: 
23
 Видими 
18 Септември 2008 23:17
... качамак ... колкото за една неделна бира ... сега разбирам ...
19 Септември 2008 00:29
не, не разбираш ... просто трябвало е да напишеш нещо. /за старшинката/
19 Септември 2008 06:49
... малко тъжно и доста носталгично...при мен сега цъфтят дръвчетата и ухае на пролет...и ми е едно радостно на душата....
19 Септември 2008 08:49
Много моля, г-н Донков, престанете с тези негативни забележки за Младост 2, които присъствуват почти във всяко Ваше есе тук.
Ако не Ви харесва кварталът, просто се преместете другаде....
19 Септември 2008 09:39
българската бира (бирата, произвеждана в българия) не струва. ма то само спирт бе.

19 Септември 2008 09:59
Бе, каква бира, каква Младост 2, какви 5 лева???

Човекът ви говори за Края на лятото...

Поетично е, както и пролетта, която цъвти при BigBub в Нова Зеландия...
19 Септември 2008 10:08
Да, разбрахме за Края, разбрахме за тънките настроения и за това не искаме да ги разваля с разни бири и Младости, нали така
19 Септември 2008 10:16
Да ги разваля ли!?

Че защо да ги разваля??? Да не би самотното наливане с бира в кварталната кръчма ИЛИ умореното прибиране вечер в някое грозно бетонно предградие (нищо лично ) да не емоционален еквивалент на Края...

This is The End, my beautiful friend... както пееше Jim
19 Септември 2008 10:27
Защото не е грозно, за това И не е предградие, и т.н.
Все някакви банални етикети, преписани отнякъде - много ни бива за това
19 Септември 2008 10:41

В статията всъщност става дума за живота и смъртта, които са като внезапните дъждове - идващи и отиващи си. Сигурно затова и той, поетът го казва ясно в едно свое стихотворение:" до тук вали, нататък не вали, ... до тук боли, нататък не боли"...
А Жоро Китов, като изключително витален човек се движеше непрекъснато и тук, и там, а сега и отвъд, спазвайки старата максима: "Aut cum scuto, aut in scuto"!
19 Септември 2008 10:57
Именно за това ме раздразни, след цялата тая поетика - пак натяквания за "грозотата" на Младост 2...
Чели сме и за автобусите й, за публиката в тях - все ни в клин, ни в ръкав
Ами бягайте от там, г-н Донков, в "красив тухлен център"
19 Септември 2008 11:15
Както винаги, прекрасен разказ на г-н Донков, пък някои тука ги боли за Младост-2.
19 Септември 2008 11:16
Е, заглавието говори за квартал "Модерно предградие" в Северна София, това е алегорията , може би /услуга за патриотите от "Младост"/. Иначе не виждам подтискащи намеци, напротив.Есента идва, и дъжда с нея, но идват и приятните вечери с младо вино, въобще с плодовете на преминалото лято. Житейската година започва наесен.Сега му е времето да се садят млади дръвчета, пък който има късмет ще бере плодовете им някоя друга есен.Ех, есен, есен, обичам те!
19 Септември 2008 11:19
Виж, Sageta, не ми се влиза в тъпи естетико-архитектурно градоустройствени спорове... носталгичната статия на Калин Донков не го заслужава...

Но, повярвай, ми живял съм ТОЧНО В МЛАДОСТ 2: Предградието, красиво ИЛИ грозно, богато ИЛИ бедно точно ЗАТОВА Е ПРЕДГРАДИЕ - ЗАЩОТО НЕ Е ГРАДА...

Точно тази носталгичност се опитва да ти внуши Калин Донков - НЕЗАВИСИМО дали живееш в Бевърли Хилс ИЛИ в Орландовци - дали къщата ти има басейн в двора ИЛИ прозореца ти гледа към Малашевските гробища... все тая: ТИ СИ ОТВЪД КРАЯ НА ГРАДА - в Предградието, така както есения дъждец разделя истинското лято от "циганското"...

А щом толкова си харесваш Младост 2 - няма проблем, аз не искам да ходя там... дано и ти не искаш да дойдеш на "Дондуков", че задръстванията нещо взеха да стават твърде неприятни.
19 Септември 2008 11:21
И аз не виждам подтискащи намеци
Единственият е както винаги за Младост 2 - той е във всяко есе мерудия
19 Септември 2008 11:24
Няма проблем, Мики Маус, нека си останем там, където сме.
Но вероятно ще приберете поне г-н Донков, явно страда в "предградието"
19 Септември 2008 11:41
Права си, че страда - просто той е от друго поколение и за него "Младост 2" НЕ Е ТОВА, което е за теб...

Затова го споменава във всяко есе - прочети "Улица без име" на Капка Касабова и ще го разбереш: Натиснете тук
19 Септември 2008 11:48
По тази именно причина - да не се мъчи, да се премести в центъра
Туй казвам вече няколко пъти
19 Септември 2008 13:01
Това е като "В очакване на Годо", но с повече персонажи.

19 Септември 2008 15:44
Добре забелязано, Чадърче. Иначе Калин е верен на себе си: авторовият случай става и читателски проблем - трябва да се разсъждава. А колко трудно занятие е това в днешно време!
19 Септември 2008 22:17
верно?
20 Септември 2008 01:10
"Лятото ще се върне, лейтенант Шмит!", но не за нас, Калине. И Хр.Фотев го е казал и Р.Бърнс - " И младостта, и любовта, и всичко си отива...", пък Т. Улф съвсем ни е смазал: "Не можеш да се върнеш у дома". Но това, че чашата ни привлича, не е лошо. Значи още сме живи, още умеем да правим живота по-приемлив и дори по-интересен - дори само като си говорим или само слушаме. В края на краищата нали ти беше написал на младини "Целувам дълго чашата горчива...". Дано да не греша авторството, но и така да е, няма значение. Колкото по-дълго, толкова по-добре!
20 Септември 2008 10:34
Според мен не бирата, не грозотата около нас и не краят на лятото са развълнували г-н Донков за да напише поредния си хап, (илач), лек срещу българския нихилизъм и безнадежност. Авторът иска да внуши на мислещите (които четат СЕГА), че там , в народните низини, въпреки всичко до тук, СЪЩЕСТВУВА ЧОВЕШКАТА НОРМАЛНОСТ. Въпреки ужасът, който съществува по върховете. Въпреки цялата пошлост, алчност, простотия на управляващата класа. Общност от лъжци и крадци, по-фини или по примитивни, но обсебени от единствената мисъл за повече пари и печалби. Което ще доведе до до затриването не само на държавата България, но и на българската нация. Което не значи, че Калин Донков ще се откаже и ще спре да налива в тъпите ни тарикатски, но робски мозъци, че връщането към нормалността е нашето спасение.
Дай мнение по статията
Всички права запазени. Възпроизвеждането на цели или части от текста или изображенията става след изрично писмено разрешение на СЕГА АД