:: Разглеждате вестника като анонимен.
Потребител:
Парола:
Запомни моята идентификация
Регистрация | Забравена парола
Чува се само гласът на енергийните дружества, допълни омбудсманът
Манолова даде петдневен ултиматум на работодателите да предвижат проекта
От ВМРО и „Атака” обявиха, че няма да подкрепят ГЕРБ и ще гласуват против предложението
Платформата протестира срещу бъдещия закон за авторското право в онлайн средата
Корнелия Нинова споделяла идеите на Джоузеф Стиглиц
Дванайсет момчета може да прекарат месеци блокирани в пещера в Тайланд (видео)
СТАТИСТИКИ
Общо 415,252,802
Активни 92
Страници 8,494
За един ден 1,302,066
Нерви и утехи

Агенция за „нещата”, кога?

Старшията са го пратили за пакет морска сол. Какво ще солят жените вкъщи дори не са му обяснили. Така или иначе, той вече е купил солта, но смята да се помотае "навън" поне до обяд. Неделя е, домашното огнище опротивява. Не сме се сблъсквали отдавна в нашето унило предградие, затова ще пием по едно непредвидено кафе на бюфета на хипермаркета, откъдето той е купил солта, а аз - батерия за стенния часовник.

Старшията настоява да почерпи. Събрал цял джоб жълти стотинки и иска да се отърве от тях. Показва ги и ме убеждава. Отива на касата. Прякорът му излезе едно лято на "Смокина". Тъкмо беше станал ст.н.с. и като го емнаха: Старши това, Старши онова, ето ти го и Старшията. Откога-откога е професор, облизва се за член-кореспондент, но прякорът остана.

На касата момичето взема само най-едрите монети и той носи кафетата едно по едно - шепата му си е все така пълна със стотинки. Не ни провървява и с разговора. Не сме се виждали отдавна, не сме си интересни. Тръгваме си с облекчение. Замалко да забравим солта на масата.

Вън спретнат млад просяк се присламчва и ситни след нас. Старшията вади стотинките от джоба и му ги изсипва в ръката. Жълти, наистина, но пък цяла шепа! Циганинът картинно се извива и разглежда милостинята. После, все тъй обърнат към нас, бавно се отдалечава. Вече на безопасно разстояние той отново застива и презрително усмихнат, изпъва ръка напред и отвисоко изсипва монетките на земята. Те падат като в забавен кадър, превъртат се във въздуха, удрят се в асфалта и се търкалят наоколо. Гледката ни сковава - в нея има нещо повече, отколкото се вижда. Но какво?

От един пикап на паркинга стремително изхвърча набит разярен мъж. Просякът побягва, преди още онзи да го напсува. А попържа мъжът от сърце, думите му се сливат и застъпват. И благославя не на ром, а по старому. Погва го между колите,но юнакът има преднина от старта. Бързоног е, а може би и трениран. Мъжът се връща запъхтян, огненочервен, апоплектичен. Гневът му се вие около него. Възмущението го изгаря и според мен отива за една бира. Подминава ни, без да ни погледне.

Със Старшията сме наясно, че е станало нещо - хем извънредно, хем ще е с последствия. Нищо и никакво събитие, но и то е знак - само че за какво? (Човекът, който избухна, може би го е разчел веднага, само че ние не го попитахме).Трудно е да се коментира, а може би - и преждевременно. Денят ни е пълен с такива епизоди, които вече имат или ще добият значение, но за които никой не съобщава. Аз дори си мисля, че те ще се окажат по-важни и с повече последствия за нашия живот от всякакви речи и изявления, от всякакви стачки и митинги, от дръзките престъпления и гръмките, но безплодни процеси, от золумите, от разводите и скандалите, от всичко онова, което ни залива: повече, за да ни оглуши и хипнотизира, отколкото да ни разбуди - за размисъл, а защо не и за действие? Животът неслучайно ни дава тези знаци, той търси нашето внимание, очаква намесата ни. И също неслучайно, мисля аз, този натиск върху зашеметеното човешко съзнание, който политиката и пропагандата дирижират и усилват до откат, идва да оглуши и да разконцентрира човека, за да не види той и да не оцени онова, което със самия него се случва и произтича. И да не може да се намеси в себе си, в личността си, в съдбата си. Да се намеси именно по сигнал на тези дребни случки, които всъщност съставят живота ни и на които също се полага разгласа - поне за нуждите на самосъхранението, ако не на напредъка човешки. Защото неспоменати, те се заличават. И шансът да ги забележим се стопява.

По време на вълненията около промените в пенсионирането в навалицата край БАН забелязах невзрачния си съсед Р. - размахваше юмрук и викаше "Убийци!" Едвам го разпознах: гневен, но и някак вдъхновен, от нещо събуден, от нещо обладан. Не беше човекът, който безцелно се скатава около блоковете, на когото жена му и дъщерите не дават ключ от къщи и му отварят според настроението си, а когато го навикват, нарочно открехват прозорец, за да слуша кварталът как го унижават. Не беше човекът, който трепетно чака да го заговорят, за да изтърси... някоя глупост. Какво го беше довело тук - да крещи и да вилнее? Той е пенсионер от незапомнени времена, него никаква промяна на възрастта не го и докосва дори. Размислен за това, което се случи на паркинга пред магазина, споменах на Старшията за Р. Видя му се по-лесно за коментар. Така били ходели на мач по Живково време: да викнат и да напсуват, да теглят по едно у-у-ууу срещу властта. Тогава на мач, сега по стъгди и по мегдани. Тогава срещу властта, сега срещу тъщи и съпруги...

Е, не. Готовите отговори не вършат работа тук. Но пък е моментът да си припомним, че малките събития от живота не могат да се тълкуват мимоходом. Че истината за тях не е в импровизациите, че смисълът им е някъде по-дълбоко и рядко е по силите на един човек. Че тяхното замазване и премълчаване е с повече последствия, отколкото предполагаме. Не че не съм го знаел това, нито че не съм го следвал според силите си. Но някак занемаряваме дълга си, а и простата си чувствителност към малките "неща", вечно мобилизирвани и подкарвани вкупом подир баналната тематика, избълвана от фабриката за масови страхове и заблуди. И май има нужда от една агенция за съобщения от живота, без коментар и без нравоучение, за да може всеки сам да размисли и най-вече сам да реши дали онова, което тъй усърдно се премълчава, не се случва и със самия него. Онова малко нещо, способно да го изкуши и да го подкопае, та той от утре да не е вече същият. Такава агенция би свършила добра работа, тя е достойна задача за един мъж,но де го онзи глас?

Прочее, има място за още едно съобщение от живота

След семеен празник изпращах скъп гост и шофоьорът на таксито любезно се заинтересува: за къде ще лети господинът? Беше мъж с интелигентен изглед, с очила като на книжовник и от радиото му не струеше чалга. Но не знаеше къде е Малта. Според него било много далеко. И пак според него - в Азия. Така си мислел поне. Пристигнахме на терминала в неловко мълчание.

Въпросът обаче не е знае ли шофьорът къде е една страна от ЕС или не.

Въпросът е ние трябва ли да знаем, че той не го знае...
8
4698
Дай мнение по статията
СЕГА Форум - Мнения: 
8
 Видими 
08 Декември 2011 22:03
Въпросът е ние трябва ли да знаем, че той не го знае

та кои собствено сте Вие?
на таксито може да се качиш и без да знае таксиста адреса
на написано може И да повярваш стига да знаеш кой е автора..
на този Не вярвам
09 Декември 2011 09:01
Да пази Бог! Калине, не предлагай още едно сборище на бюрократи, защото ще опорочат и таксуват и малкото останала ни свобода!
09 Декември 2011 11:01
Съобщенията от живота не се нуждаят от институционализирани тълкуватели. Съобщението от живота иде чрез ... общение. Съобщението може да е сол, да е риба, да е вино, да е хляб. Имах късмет да се родя на място и да израстна сред хора, които четяха тези хабери и ми ги тълкуваха. В солта да уважа соларя, в рибата - рибаря, във виното - лозаря, в хляба - сеяча, във всичките - Бог. Излиза, че изпращач на такива съобщения е Бог, ние сме само вестоносци. То комай Господ е и адресатът. Излиза накрая, че сам си праща, сам си получава. Сигурно му е самотно, затова. Нам остава привилегията на съ-общението.
09 Декември 2011 13:13
На митингите и протестите на БАН винаги може да откриете от пръв поглед и Йоло Денев.
В чантата си с фирмен надпис JOLO винаги носи от книгите си...
Някога ходеше с куфар, пълен с ластици, които, според кварталните клюкарки, задирящи го по спирките, продавал на пазара.
Прочее, има го дори в репортажните кадри на сайта на БАН...
09 Декември 2011 14:18
Благодаря на Калин Донков за микросветовете в разказите му. За онези безкрайни вселени в затулените междублокови пространства, скриващи и разкриващи човешката многоликост.
Липсваше ми миналия четвъртък, Калине, и сигурно не само на мен.
Поздрави и на Фирмин за мнението.
09 Декември 2011 17:08
10 Декември 2011 22:19
Витлеем,
да, определено липсваше миналия четвъртък, но ето го пак, такъв какъвто го познаваме - Калин Донков!
12 Декември 2011 11:03
то пък една файда сега...
Дай мнение по статията
Всички права запазени. Възпроизвеждането на цели или части от текста или изображенията става след изрично писмено разрешение на СЕГА АД