Откакто се възцари демокрацията и гласът народен стана глас божий, проучванията на общественото мнение добиха особена важност за политиците и властта, които по тях трябваше да съдят за променливите настроения на избирателите.

Покрай тази промяна нарасна тежестта на социолозите. До вчера забутани в мухлясали институти, след 1989 г. те зашариха по телевизии и вестници, за да обясняват на елита какво мисли и какво иска улицата от него.

Не след дълго в очите на хората експертите се озоваха в един кюп с останалите поддръжници на статуквото, от което постоянно се оплакваше ужким господстващият в условията на демокрация народ. Срещу социолозите заваляха обвинения, че вършат манипулации и измами в услуга на властта. Пък и поводи за това не липсваха. Още се помнят проучванията за президентските избори през 2001 г., когато на синия Петър Стоянов се даваха по 60-70%, а накрая той се провали безславно срещу конкурента си от левицата Георги Първанов. А какви бяха процентите за Богомил Бонев, да не говорим.

Като се замисли човек как се правят социологическите шашми, първото, което му идва наум е, че социолозите бърникат числата в изследванията. Истината обаче е, че няма абсолютно никаква нужда от това. Първо, подобна груба манипулация почти сигурно ще излезе наяве и затова тези, които желаят да останат за постоянно в бизнеса, избягват да прибягват до нея. Второ, има безброй по-фини и хитри начини да се извърти общественото мнение на всички етапи на изследването, от задаването на въпросите до огласяването на резултатите.

Най-напред внимателно се формулират питанията. Ако въпросите бъдат зададени по подходящия начин, шансът да бъдат получени исканите отговори е на практика 100-процентов. Този метод идеално е онагледен в стария социологически виц за анкета, в която се питало: "Какво ви е мнението за великия Съветски съюз?" Когато ти зададат въпроса по този начин, колкото и да претегляш отговора си, той винаги ще е в рамката, която анкетиращият е очертал.

След това идват участниците в класирането. По правило наредените за мерене на рейтинга субекти са тези, които стоят или им предстои да се издигнат начело на държавата и политиката. Така не само се ограничава възможният избор на интервюирания, но и се изгражда нагласа в него към бъдещи звезди на политическата сцена. Симптоматичен пример в това отношение е неизменното присъствие (и челно място) на еврокомисаря Кристалина Георгиева във всяка една класация, въпреки че така и никой никъде не обясни какво го налага. А може би просто се подгрява обществеността, така че да се подготви теренът за политическа кариера в България на брюкселския бюрократ. Същата тактика се прилага и за все още несъществуващи политически партии. Дадена публична фигура пуска сламка в медиите с някое изказване, социолозите я улавят и започват да мерят рейтинга на неродения политически субект. Така се тества потенциалът на замисляния проект и се формират очаквания спрямо него. Това се правеше още от началото на 2011 г. с Меглена Кунева.

Отминалите президентски и местни избори демонстрираха друга интересна практика - разиграването на варианти за балотаж. Това иначе безсмислено упражнение остави в избирателите трайното впечатление, че ще има втори тур и само трима от претендентите имат шансове да стигнат до него. Без съмнение е, че това е допринесло за по-ниския резултат на останалите кандидати.

Разпределението на анкетираните по възраст, професия, социален статут и други показатели пък успешно се ползва за изграждането на (не)благоприятен имидж на дадена партия или управление. Това става, като се демонстрира подкрепата към него от страна на "(не)правилния" електорат. "Правилните" избиратели са заетите в частния сектор, със собствен бизнес, млади или на средна възраст, живеещи в големите градове, с висше образование, ползващи високите технологии, дясно- или десноцентристки настроени. От години в общественото съзнание се изгражда представата, че това е най-прогресивната и динамична част от обществото, която го движи напред. "Неправилната" подкрепа идва от безработните и пенсионерите, живеещите в малките населени места, нискообразованите, малцинствата, работещите в държавния сектор, ляво- или радикално настроени. Това са хората, за които на обществеността се втълпява, че живеят от създаденото от първата група и представляват инертна маса, обременяваща държавата с проблеми. В изследванията повече или по-малко деликатно се намеква, че "правилната" партия е тази, която е привлякла "правилния" електорат.

В зависимост от това, как се поднасят на публиката резултатите от проучванията, те могат да излязат (не)благоприятни според случая. Изследване от този месец първо гръмко отбелязва, че "очевидно се запазва високият кредит на обществено одобрение към премиера Бойко Борисов и към работата на правителството", а след това почти срамежливо допълва, че около 50% от гражданите нямат доверие в управлението. Друга агенция констатира през декември м.г., че правителството запазва поддръжката на около 20-28% от хората и "в отсъствието на силна опозиция това му гарантира достатъчно стабилност и комфорт да осъществява политиката си". Това твърдение означава две неща. Първо, според социолозите държавното управление остава легитимно дори когато го подкрепят едва 1/4 от гражданите. Второ, правителството няма сериозен политически противник, затова посланието към привържениците на опозицията е "надежда всяка оставете".

Всъщност, най-големият проблем с подобни изследвания не са опитите за манипулация, а това, че с тях се занимава едно малцинство от социологическата гилдия. На практика десетина души, които обикалят медиите, са формирали една привилегирована прослойка, присвоила си правото да обяснява пристрастията на народа. Това превръща тази групичка в своеобразно жреческо съсловие, окупирало храма на най-силното съвременно божество - общественото мнение.

Тяхната сила обаче лека-полека угасва. Да си спомним за последните избори, когато социолозите вкупом изразяваха тревогата си, че хората масово отказват да участват в екзитпола, при който гласувалите вече избиратели се разпитват на излизане от избирателните секции. Тогава мнозина го изтълкуваха като проява на страх от политически репресии. Никой обаче не се сети (или не посмя да каже), че може би мнозинството от българите не искат да участват просто защото вече не им вярват.