Не че искам да кажа нещо лошо за качеството в НАТФИЗ, но най-добрите нови български филми ги направиха хора, поживели и пообучили се в чужбина - Камен Калев ("Източни пиеси"; филмова академия La Femis), Андрей Паунов ("Георги и пеперудите", "Проблемът с комарите"; Прага, САЩ, Канада - работи различни видове неквалифициран труд, не е учил там)... А сега към този кратък списък се присъединява и Константин Божанов. Завършил тук Художествена гимназия, после Кралския колеж по изкуствата в Лондон и кинодокументалистика в Ню Йорк, той живее и практикува като скулптор в САЩ. За киносредите у нас е ново име, въпреки че е снимал документално за наркозависими и спечелва субсидия от НФЦ за първия си игрален проект "Аве".

Филмът, който изненадващо заслужи и показ в Седмицата на критиката в Кан, е пробив по няколко линии. На първо място, макар и заснет с отчасти държавно финансиране, той е най-камерната и евтина българска продукция, за която се сещате - простичък сюжет, минимум актьори (Анжела Недялкова и Ованес Торосян, всички останали са епизодици), скромни декори и локации, акцент вместо това върху лицата, разговорите и мълчанията на героите. На вниманието на 90% от режисьорите ни - ето, че можело да има филм, който не се опитва в час и половина да засегне всички световни проблеми.

На второ - "Аве" е абсолютно съвременен младежки филм. Младежки по дух, сюжет и тематика. Не, сръчният постсоц мишмаш "Тилт" не беше; "Подслон" също не беше - той е разказан от гледната точка на родителите; нито пък "Лора от сутрин до вечер" - той е история на позастарелите младежи, които искат да си останат незрели и безгрижни. Заслугата за тази поколенческа адекватност не е на някакъв криворазбран ученически жаргон или дрескод, а е в чудесното присъствие на титулярните актьори - арменеца Торосян (25) и непрофесионалистката Анжела (19). Още веднъж, без витизчийско декламиране е по-добре! Двамата са просто страхотни, а персонажите им са безспорно интересни. Тя е патологична лъжкиня и фантазьорка, нещо като по-мрачна Пипи Дългото чорапче, Той се бунтува чрез затваряне в себе си.

Трето, но не последно - "Аве" изтръгва овации по фестивалите, защото той е универсален като история и послание. Краткият разказ за случайно срещнали се момче и момиче, които пътуват на стоп от града до голямата река (Дунав), за да се срещнат със смъртта, любовта и съзряването, би могъл да се случи също и във Франция, Норвегия, САЩ или Индия. Сценарият следва формулата на жанра road movie, вдъхновявайки се от действителни случки в младостта на автора. А универсалното звучене дължим вероятно на начина, по който се е стекъл животът на Константин Божанов. Благодарение на пъстрата си биография той не е фокусиран в "националното". И, слава богу, във филма му няма нито следи от социализма, нито мутри, нито селски натурщици в носии. Затова и "Аве" няма да се гледа колкото "Мисия Лондон" или "Шменти капели".

Като естетика и техническа работа "Аве" е отново минималистичен, но и красив. Все пак заснет е от ръката на художник. Той е типично арткино, бавничко, вглъбено и без особени случки, което няма да разбие боксофиса, но пък пленява с искреност и естественост.