|
| Мартичка Божилова |
----
- Какво точно е продуцентът на филми?
- Трудно е да се каже с няколко думи. Американското клише е - дебелият чичко с пурата и уискито, който седи и говори по телефона. Всъщност за мен продуцентът е човек, който свързва всички звена в един филм: хората, парите, идеята и нейното превръщане в реалност; накрая да го завърши, да го предаде на когото е обещал. Накратко, той е човекът, който носи отговорност.
- В България свързваме понятието "продуцент" и "продуцентска компания" предимно с областта на рекламата и телевизията, киното е по-скоро странично занимание.
- Това е съвсем нормално - телевизионният и рекламният пазар са много по-динамични и по-доходни, много по-лесно е да направиш име по този начин. От кино в България не се забогатява, това, мисля, е ясно на всички. То е по-скоро кауза.
Когато започнах да продуцирам преди 11 години, нямаше такава специалност, въобще нямаше и такава професия у нас. Хората, които през соца са били директори на продукция, след прехода започнаха да се опитват да упражняват професията продуцент. Също и немалко режисьори и хора с други творчески професии. Към днешна дата още се броим на пръсти, въпреки че в България има 3-4 асоциации на продуцентите.
- Защо документално, а не игрално кино?
- Когато започвахме, българското кино беше обявено за мъртво, даже по вестниците пишеха "киното умря". И наистина нямаше пари. Благодарение на Андрей Паунов, който дойде със свежи идеи след дълго странстване в чужбина, решихме да стъпим на добрата традиция в българското документално кино. Беше достъпно, беше по-евтино. Тогава все още можеше да се снима с малко пари истински филм на лента. "Георги и пеперудите" е изключително евтин. Но ето, "Балканска мелодия", с който ще открием "Киномания", е копродукция на три държави, и има един добър европейски бюджет. Всъщност предстои ни и игрален филм - дебюта на театралния режисьор Галин Стоев.
От друга страна, нишата, в която работим, събуди интерес у западните телевизии, които са наши клиенти от години. Сега правим по 2-3 филма годишно, над 50% от бюджетите ни идват от чужди източници. Още сме любопитни за западния пазар, макар че заради кризата и редица други процеси в Европа нещата стават все по-трудни. Продуцентите и телевизиите не са по-бедни, но са все по-националистично настроени, предпочитат да изхарчат парите в собствената си страна. Ние пък разчитаме това да се случва и в България и да се появят повече възможности за родна филмова продукция, включително в програмите на българските телевизии.
- Документалното ни кино винаги е поддържало по-високи професионални стандарти от игралното - като започнем от по-старото поколение на Адела Пеева, Елдора Трайкова и стигнем до "Агитпроп". Но някак е по-известно в чужбина, отколкото у нас.
- Дори и след промените документалното кино си остава най-успешното българско кино. И като награди по фестивали, и като продажби за излъчване навън. По цял свят е клише, че документалното кино е нещо скучно. Вероятно в нашето съвремие, което е доста агресивно, му липсва лобиране и адекватно представяне пред публиката. Въпреки това, ако трябва да сравним ситуацията тук с положението в обществените телевизии на Запад, излиза, че при нас почти няма документално програмиране, а при тях всеки ден има слот за документално кино, даже по няколко - за пълнометражно, за късометражно, тематични, docusoap - документални сериали и риалити формати, които са много информативни и образователни. Документални програми като "Без цензура" по HBO или Storyville по Би Би Си са непоклатима класика, те са имиджови за телевизиите.
- Доколко разчитате на субсидия от държавата?
- Направили сме 15 пълнометражни филма, от които един е филм омнибус, състоящ се от 15 късометражни. От тях 6 са с 0 процента подкрепа от държавата. Останалите имат субсидия, но тя е в рамките на 30-50% от бюджетите. Сътрудничим си и с БНТ - тя е копродуцент в "Правилата на ергенския живот", предстои излъчването му. "Балканска мелодия" също е наша обща копродукция.
- Какви са алтернативите от гледна точка на един продуцент?
- За момента държавната подкрепа е незаменима, особено за игралното кино. Друг е въпросът, че тя се случва по изключително неадекватен за съвремието ни начин. Отдавна трябваше да се появи фонд за кино, който да акумулира средства от нормални пазарни бизнеси, свързани с аудиовизията. Тъкмо това позволява непрозрачността, лобизмите, скандалите и т.н. Иначе един продуцент трябва да бъде доста креативен, за да събере пари. Нито един филм на "Агитпроп" не си прилича с друг по начина на финансиране. Понякога, макар и рядко, се е случвало да снимаме изцяло с частни средства.
- Напоследък се появиха и доста игрални ленти без държавна субсидия. Обаче смущаващото е, че повечето са със спорни художествени качества ("Корпус за бързо реагиране", "Пистолет, куфар и три смърдящи варела" и т.н.). Какво мислиш?
- Според мен това е нормален бизнес модел, колкото и смешно малък да е. Неслучайно темите, които тези кинаджии подбират, са такива - идеята е да си избият парите. С високохудожествени, фестивални филми това трудно се постига. Но според мен киното е процес - и няколко години след началото на тези опити е възможно да стигнем до тотален хит. Както през соца филмите са се гледали от милиони хора. Това, разбира се, е утопия в момента...
- Имаше голям луфт в гледането на кино у нас през 90-те, закриха се киносалони, българското кино намаля до изчезване и т.н.
- Да, там много публика се изгуби. Но аз съм много далеч от мисълта, че цивилизованото съвременно общество може без кино. В крайна сметка кино се гледа вече по какъв ли не начин, дори и от телефон.
- Кога можем да очакваме наш филм в селекцията на голям фестивал?
- Това е като хвърляне на боб - доста непредсказуемо. Като гледам напоследък как се развива българското кино - това би било абсолютна случайност. Преди няколко години се усети еуфория поради спорадичните успехи, но за съжаление липсва целенасочено усилие в тази посока. Имаме примери, които гонят кинематографично качество, изследват нов киноезик - "Подслон", филмите на Камен Калев, "Аве" и т.н. Но трайният успех на българското кино е въпрос на културна политика, нарочно взимане на решение дали е важно киното ни да се появи в официалните селекции на Кан, Венеция, номинациите за "Оскар", както стана с румънското.
- Освен от Европа имате копродуценти от САЩ и Канада; как се приемат българските филми от северноамериканския зрител?
- Това е много интересна тема. Изключително трудно е филм, в който не се говори на английски, да пробие на тези пазари. Това, с което сме израснали в Европа - културното многообразие, любопитството към съседа, при тях го няма. Въпреки това имаме някои успехи - "Георги и пеперудите", "Проблемът с комарите", "Момчето, което беше цар" на Андрей Паунов и "Омлет" на Надежда Косева - всичките продукции на "Агитпроп" - са копродуцирани и показвани по "Сънданс ченъл" и Пи Би Ес в САЩ, по Си Би Си в Канада. Рядкост е и да попаднеш и на кинофестивала в Торонто - "Проблемът с комарите" беше първият български филм изобщо, селектиран в програмата; после и "Момчето..."; а след това - "Дзифт" на Явор Гърдев и "Цветът на хамелеона" на Емил Христов. "Омлет" е първият български филм в състезателната програма на "Сънданс". Америка е земята на търговския успех. Там никой друг успех не значи нищо.
- А като цяло в чужбина как приемат по-екзотичните ви, локални теми и сюжети?
- Киноезикът се състои много повече от визия и по-малко от говорене. "Проблемът с комарите" например има толкова исторически конотации, че човек трябва да е прочел доста, за да ги разбере. Но в крайна сметка филмът работи на първично, интуитивно ниво, убедили сме се в това в много държави. Разковничето е в това да възприемаш един филм емоционално. Въпреки че има изключения на хубави филми с много говорене, киното е за очите и за сърцето. Чак след това идва информацията.
Дорис, за Бродский, де...
