Възможно е мнозина да си мислят, че е без значение къде правят всекидневните си покупки, харчейки значителна част от своите пари. Това, разбира се, съвсем не е вярно. Въпрос и на национална сигурност е каква част от доходите си 7,5 милиона българи оставят на чуждестранните търговци постоянно, дали тези пари остават в страната или панически се изнасят. През последните двайсетина години с възхищение наблюдавам как обитателите на съседните ни страни старателно се стремят да оставят парите си само и единствено у местните търговци, чуждите търговски вериги за храни обикновено пустеят, а от полиците се взимат само продукти местно производство. В тези страни е въпрос на патриотизъм, а и на чест да купуваш само продукти родно производство.

Историята ни предоставя обилно и предоволно примери, че пренебрежението към родното производство се наказва с небивала жестокост - икономическото поробване е следвано най-често от изгубване на политическата независимост.



* * *

Географското разположение на Цариград е забележително, заради него малката мегарска колония е избрана в началото на IV в. да стане най-могъщият световен град през следващите векове. Оттук с посредничеството на византийските търговци ще преминават важни стоки от далечни земи в Азия към потребителите главно в Европа. Оттук ще преминават великолепни китайски съдове, но и забележителните им сирийски и персийски имитации, ще доставят най-редки платове, подправки, транспортни средства, ще текат безспир храни - мед, жито, вино, по-късно захар от Египет. Чак до 992 г., а и за някое време след това, изключително византийските търговци и занаятчии снабдяват с предмети на разкоша цяла Европа, а в значителна степен и аристокрацията на "варварските" народи. Луксозните стоки, произведени във Византия в съответствие с чуждестранните вкусове, се откриват днес от Средна Азия до Иберийския полуостров. Няма да е пресилено, ако твърдим, че в значителна степен благосъстоянието и стабилните финанси в ранните векове от съществуването на империята се дължат именно на посредничеството и на производството на луксозни стоки - от златотъканите платове до накитите, храните и лекарствата.

Превръщането на Византия от практически единствен световен производител и доставчик на луксозни стоки в потребител на платовете, съдовете и даже накитите на италианските републики съвпада точно с тъжното време на финансов недоимък през последните два века от съществуването на империята.



Липсата на пари прави от късна Византия политически бледо,



почти комично подобие на миналото величие.

Разбира се, че ще е пресилено твърдението, че упадъкът на Византия се дължи единствено на края й като световен доставчик на луксозни стоки и главен посредник в търговията Изток-Запад. За един толкова мащабен упадък трябва да са налице още значителен брой причини, но днес именно това ще ни интересува.

Първият императорски златопечатник в полза на Венеция е издаден през 992 г. от императорите Василий II (976-1025) и Константин VIII (1025-1028), той отваря за венецианската търговия морските пътища към Източното Средиземноморие. В 1000 г. дожът на Венеция Пиетро II Орсеоло (991-1009) е обявен за дук на Далмация, което решително разширява търговските връзки и осигурява нови пазари за търговците от Светлейшата република.

През 1075 г. дожът Доменико Селво (1071-1084) се среща с представители на далматинските градове, които му дават обширни права в градовете си за търговия и обещават да не приемат нормански или други чужденци на своя територия. Това е първият венециански документ, който няма обичайната за визанийската традиция форма и в него не е споменато името на византийския император. Макар и формално до това време Венеция е византийска, а венецианският дож използва византийската титла протопроедър.

Наскоро след това, през 1082 г., византийският император Алексий I Комнин (1081-1118) вече се нуждае спешно от венецианска помощ във войната с Робер Гискар, който след като премахва всички останки от византийска власт в Италия, се насочва по източния синеморски бряг право към сърцето на Балканите. Помощта никак не е безкористна и Византия с нов императорски златопечатник не само потвърждава венецианските търговски права от 992 г., но и ги разширява забележимо.

През първата четвърт на ХII в. Пиза и Генуа също се включват усърдно във византийската търговия. Изобщо целият ХII в. е златна епоха за венецианската търговия в сърцето на византийската империя, а италианското търговско присъствие във Византия до това време има по-скоро стимулиращ ефект върху развитието на паричните отношения в империята (М. Шитиков, 1969; А. Papadia-Lala, 2004 и 2007).

Няма как да се твърди, че византийските императори не съзират овреме опасностите от прекаленото чуждо търговско присъствие, но е факт, че



подходящото време за противодействието му е пропуснато,



макар и не без съпротива. Император Йоан II Комнин (1118-1143) първоначално отказва да признае търговските привилегии, дадени от баща му на Венеция. Това ще да е причината през 1124 г. венецианският флот на връщане от Палестина да оплячкоса богати византийски земи - Родос, Самос, Лесбос, Метона.

Йоан II Комнин издържа на тежкия венециански натиск още само две години и през 1126 г. издава нов златопечатник, с което даже разширява старите права на венецианските търговци на византийска територия.

В същото време напрежението сред византийските търговци расте, венецианците почти не плащат данъци и мита, което им дава възможност да поддържат значително по-ниски цени. Опит за противодействие на венецианската търговска експанзия ще направи и император Мануил I Комнин (1143-1180), който на 12 март 1171 г. с помощта на Генуа конфискува напълно имуществото на всички венецианци на византийска територия и едновременно с това извършва масови арести. Последвалият венециански натиск принуждава императорът само след 8 години не само да върне всички привилегии и имущества, но и да плати солидни обезщетения, както на Венеция, така и на нейните търговци. По това време италианските търговци и свещеници, както и членовете на техните семейства в Цариград са вече над 60 хиляди.

При междуособиците след смъртта на Мануил I Комнин през 1182 г. претендентът за престола и бъдещ император Андроник I Комнин (1183-1185) г. в съучастие с клира насъсква цариградската тълпа срещу генуезците и пизанците, а и срещу италианците въобще, в последвалото клане са избити значителен брой от тях. Около 4000 от италинците в Цариград са продадени в робство на турците, а останалите успяват да се спасят с бягство по островите. Само година по-късно обаче Андроник I подписва ново търговско споразумение с Венеция, правата на Светлейшата република са възстановени напълно. Още три златопечатника в тяхна полза издава император Исак II Ангел (1185-1195) - два през 1187 г. и един през 1189 г.



След падането на Цариград,



на 10 октомври 1204 г. е подписан Partitio terrarum imperii Romaniae (Разделяне на земите на Ромейската империя), с който Венеция получава 3/8 от завладените византийски земи - Източна Тракия с част от Одрин и до Дарданелите, западно от планината Пинд, от Драч до Превеза и Арта, а още през август 1204 г. от солунския крал Бонифаций I Монфератски е купен о. Крит.

От 1205 г. начело на венецианската общност в Цариград стои подеста, първият е Марино Дзено. До 1219 г. подеста има почти пълна и неограничена власт като на поместен дож, което му дава възможност да се държи като равен с латинските императори.

И след възстановяването на Цариград като столица на Византия продължава италианската окупация на византийската търговия. С Нимфейското спорумение от 13 март 1261 г. Михаил VIII Палеолог (1259-1282) дава обширни търговски права на Генуа, като се опитва да прогони венецианците от бившите територии на Византия. Въпреки това през 1265 г. Венеция възстановява дипломатическите си отношения с Византия, като си осигурява властта над Крит и над егейските острови, получава освобождаване от мита в много византийски градове, макар на първо време нейните търговци да имат правото да се заселват в пристанищата "само колкото е необходимо за търговската им деятелност," без да могат да градят самостоятелни квартали, за разлика от другите италиански градове. Самостоятелни квартали в Солун и в Цариград венецианците получават с императорски златопечатник чак през 1277 г., а от 1285 г. имат и правото да търгуват в Черно море с ново 10-годишно споразумение. След като притежават вече всички възможни права и напълно окупират международната търговия през проливите, до 1453 г. не им остава друго освен чрез новите споразумения само да се потвърждават дадените им по-рано права.



Свързани текстове:

http://www.segabg.com/article.php?id=547351

http://www.segabg.com/article.php?id=0001301&issueid=5424§ionid=5

http://www.segabg.com/article.php?id=497322

http://www.segabg.com/article.php?issueid=3188§ionid=5&id=0001301