:: Разглеждате вестника като анонимен.
Потребител:
Парола:
Запомни моята идентификация
Регистрация | Забравена парола
Чува се само гласът на енергийните дружества, допълни омбудсманът
Манолова даде петдневен ултиматум на работодателите да предвижат проекта
От ВМРО и „Атака” обявиха, че няма да подкрепят ГЕРБ и ще гласуват против предложението
Платформата протестира срещу бъдещия закон за авторското право в онлайн средата
Корнелия Нинова споделяла идеите на Джоузеф Стиглиц
Дванайсет момчета може да прекарат месеци блокирани в пещера в Тайланд (видео)
СТАТИСТИКИ
Общо 397,307,096
Активни 121
Страници 18,084
За един ден 1,302,066
Хайде да помислим

Мястото на поета

Мястото на поета беше между банката и мавзолея. Ако застанете гърбом към "Независимост" (не се смейте, така пише на табелата на стената на Министерския съвет) и направите 72 крачки към двореца, вие сте точно на мястото на поета. Там имаше платформа и на нея радиоекип: тонрежисьор, актьор, машинописка и поет.

Поетът диктуваше на машинописката; тя подаваше написаното на актьора, той го рецитираше пред микрофона, манифестантите махаха с цветя към трибуната на мавзолея, завеждащите ентусиазма искаха повече ентусиазъм, както преди бяха искали ентусиазъм за оста, а сега за НАТО.

Но докато тогава се лееха думи за новия социалистически човек, сега се леят думи какъв е българинът. Народопсихологията стана масов спорт. Включиш ли радиото или ютията, все едно - българите са такива, те са онакива; тези, онези...

Колко по-точен беше Мечо Пух, който се питаше:

"Дали тези са онези, или онези - тези?"

Да, мили Мечо, тези са онези.

Освен Мечо Пух вие знаете осем строфи от поет, който седеше под навеса. Димитър Спасов беше в литературната редакция на Радио София и стихотворението, което вие знаете, започва така:

"Аз съм Сънчо, ида от горица..."

Направиха му видеошапка в БТ (тя още не беше станала БНТ, т.е. "национална"; казах да не се смеете!). Японската Ен Ейч Кей купи шапката, преведе Сънчо на японски и за авторското си право Димитър Спасов започна да получава банкови преводи от Токио. Някои с чисти ръце, хладен ум и т. н. бяха във възторг. Те не бяха залавяли японски шпионин.



Мистър Дайми...



Съвсем по човешки убеждаваха Димитър Спасов да си признае. Цяла година изтече, докато се оправи. После, вместо да е благодарен, че му се размина, започна да нахалства. Ежемесечната сума да не се конфискувала изцяло в полза на държавния бюджет. След още година и половина митарства започна да получава процент от парите и съвсем се разглези - да му върнели процент и от конфискуваното със задна дата.

Накрая се вразуми. В радиото вече го гледаха накриво, а уволняха ли го, сбогом на нашите кроежи - той, Михаил Антонов и аз да тръгнем по маршрута на българския турингклуб - София-Скопие-Белград-Загреб-Любляна-Будапеща-Братислава-Прага-Вроцлав-Варшава-Краков.

Той имаше пари; колегата ми от БТА Михаил Антонов имаше москвич и ние тръгнахме: Михаил на волана, аз до него, мястото на поета беше на задната седалка. Той нямаше книжка, аз имах, но Михаил не ми даваше да карам, понеже москвичът си беше негов и понеже беше по-добър шофьор от мен и понеже, когато си 23 години, не можеш да се наситиш да караш първата си кола. Вместо с електромоторче чистачките на първия москвич се задвижваха с механична предавка от предните колела. Като завали и намалиш скоростта, чистачките се движат по-бавно. Колкото по-бавно се движат, толкова повече намаляваш скоростта, докато накрая спреш.

Така след Братислава спряхме в дъжда пред табела, сочеща: вдясно Прага, вляво Виена (която е много близо, дотам се отивало с трамвай, когато Братислава се казвала Пресбург).

- Наляво или надясно? - каза Михаил.

- Върви да гониш Михаля! - каза поетът.

Неколкостотин долара по-късно (за поета) мястото му на задната седалка се напълни с куфари, дрехи и покъщнина, на моето място седна жената на Михаил Антонов и те "избягаха" и Михаил започна да прави добри коментари по "Дойче веле".



...Брадвата



След 1989 се видяхме в градината на "японския" хотел. Прегърнахме се от една ръка разстояние. Припомнихме си как той казваше "Още 50 километра и ще пием бира", а от задната седалка поетът рентиер от Сънчо му предричаше биреното шкембе, което се бе сбъднало.

Поетът дразнеше мен по друг начин. Първо казваше: "Прост народ - слаба държава." После добавяше: "Но силна армия!" За да ми натякне как ме наказаха, че не наредих на войниците да вземат вода за картечниците. "Хирам Максим-Соколов" бяха с водно охлаждане. Ужасно глупаво беше да носим вода, "прочесвайки" поречието на придошлата Струма. А и не ни бяха раздали кутиите с патронните ленти.

На третия ден видяхме жп платформите с изкривени дуралуминиеви ламарини. Други войници бяха повръщали, събирайки човешките останки от сваления четиримоторен израелски лайнер Constellation, а ние повърнахме само веднъж - когато настъпихме нещо като гайдичка, пък то било стомах.

После, за да приемат България в ООН, плащахме ли, плащахме репарации за безумието, което бяхме извършили. Поетите пишеха за други работи. А Карл Сандбърг, великолепният поет, лауреат на САЩ, отдавна беше описал приключенията на Дайми*.



* Цялото му име е Дайми Брадвата в "Rootabaga stories". Но никъде няма да открием думата "Rootabaga". Нито мястото на поета Сандбърг.
1694
Всички права запазени. Възпроизвеждането на цели или части от текста или изображенията става след изрично писмено разрешение на СЕГА АД