Професор Маргарита Младенова, един от най-успешните български режисьори, основава заедно с Иван Добчев през 1988 г. театър "Сфумато", чийто директор е и сега. Създала е над 150 постановки за драматичен театър, телевизия и опера по текстове на български, руски и западноевропейски класици. Режисьор е на удостоените с "Аскеер" спектакли "Жули, Жан и Кристин", "Мъртвешки танц", "Оооо - Сънят на Гогол", съвместна работа с Добчев. Неотдавна на сцената на Народния театър тя постави пиесата на Стефан Цанев "Духът на поета", билетите за която се разпродават месеци напред.







- Вече пристъпихме прага на 2014-а, но кардинални въпроси, касаещи бъдещето на родния театър, останаха нерешени. Макар и забавена във времето, оттук нататък каква според вас трябва да бъде първата стъпка на Министерство на културата?

- Аз съм от хората, които години наред категорично настояваме да бъде проведена от страна на държавата реформа на принципите на финансиране на културата. И особено на живите изкуства. Целта на този наш апел винаги е била да се премахне финансирането на "калпак". Това ще рече бройка зрители, щатно разписание и прочие, при което независимо дали в съответния театър се случва нещо, или не се случва, дали то става, или не става като качество, парите да си текат. Методиката, по която театралите работим през последните три години, изпада според мен в другата крайност - на един еталон, който се прилага без никакви уговорки като една-единствена мярка към всички. Тоест от финансиране на калпак ние минахме на финансиране на зрител. Идеята беше да се организира вътрешният ресурс на всеки театрален институт, да се размърда системата, да започне да работи за повече публика в залите, което поначало не е лошо.

- От известно време насам театрите са пълни. Този факт обаче не се оценява еднозначно от министерството. Тъй като държавата плаща субсидия за всеки билет, се харчели много средства.

- По принцип е добре салоните да са пълни и определено смятам, че трябва да има показател, който да измерва количеството работа и като брой зрители. Проблемът по същество е друг. Първоначалната идея беше тази формула да се оптимизира и прилагайки се през годините, тя да бъде доразвита. Към нея трябваше да се добавят коефициенти за специфики, за мястото, където се намира театърът, за това от какъв театър има нужда съответният град, колко е публиката там. Това обаче не се случи. Практически и през трите години формулата си остана бройка зрители и почти нищо друго. Има едни символични индикации за качество като например брой участия на фестивали, награди и прочие, които обаче също са количествени показатели. Те съвсем не са недостатъчни да отчитат силата и значението на това, което реално се случва в театъра. Така че, като дръпнем чертата, този вид реформа се оказа добър за десет-петнайсет български театъра, чиито зали се състоят от около 500-600 места и които поддържат комерсиален репертоар. И за никого другиго. Тя започна да дава много силни дефекти върху всички останали паралелни творчески инициации.

- Този притеснителен факт не се ли отчита от културното министерство?

- Въпреки всички анализи, които се правят, това до момента не се отчита. Нещо повече - усили се, даже се настърви едно прекалено залитане в лов на зрители на всяка цена. Започнаха едни спектакли без никакво значение на тяхното качество да галопират из всички краища на България, самите представления да се играят в крайно неподходящи пространства и т.н. Само и само повече зрители да влязат да гледат, да са повече дотациите, за да са повече и доплащанията на работещите в театъра.

- Но това количествено залитане не започна ли да рикошира много лошо върху качеството? За много от премиерните заглавия, които се появиха в края на календарната година, не е ясно какъв изобщо е смисълът да ги има в софийския театрален афиш.

- Качеството категорично се занижи и това е логично. В момента никой няма интерес да прави стойностни спектакли. Ясно е, че те изяждат повече време, изискват повече усилия, много често не са популистки и не вълнуват особено голям брой зрители. Затова неотдавна се събрахме директорите на софийските театри, а ние сме в постоянна връзка и с колегите, работещи извън столицата. На въпросната среща разговаряхме за това, че всеки театър вече е наясно какъв е потенциалът му като брой зрители. И че около този потенциал следва да има уговорка с Министерство на културата. Но към тази уговорка този път наистина да се намерят коефициенти, които да компенсират единствено и само количественото измерение. Освен това, ако има задание на базата на опита, ще могат по-спокойно да работят самите театри.

- Да вземем конкретно вашия театър "Сфумато". В момента имате ли яснота дали този месец например ще си заработите парите за следващия?

- Точно това е, че нямаме никаква яснота. Сегашната система е изключително стресираща, в постоянна несигурност сме. Нямаме спокойствието да работим планирано за период от една година. Но има и още нещо - нека най-после се премахне недоверието към театралните екипи, че като са поели ангажимент за даден брой зрители, те ще го изпълнят. Тъкмо на базата на по-голямото доверие трябва да се състави нова конвенция, която няма много да промени цифрите на театралния бюджет, но ще ги разпредели по-правилно. Конвенция, съобразена с това зад каква култура, зад какви живи изкуства застава министерството при очевадното днес значение на културата за мисленето на българина и за качеството му на живот. По този начин може би ще се даде възможност да се възстанови това, което се нарича физиономичност на театъра, тоест отделните театри да са различни. Защо в нашето българско мислене винаги се отива към една униформеност, към едно-единствено нещо, което непременно да е валидно за всички. Та нали това много често реже или главата, или краката. И не е ли патосът на културните стратегии да се насърчава многообразието, да има вътрешна динамика, да има разслоение на механизмите за подпомагане. Добре, нека има театри тип фабрики, които на прилично репертоарно ниво произвеждат добри комерсиални спектакли. Но защо всички трябва да бъдем точно такива, ако искаме да съществуваме. Защо да не може да съществува и другото, щом като то доказва своята целесъобразност и работи количествено. Например ние в "Сфумато" не работим никак по-малко и не по-лошо, само че по силата на това, че сме лабораторен театър и залата ни е само сто места никога не сме в състояние да стимулираме материално екипа си.

- Казвате, че театралите трябва да бъдете оставени малко по-спокойно да работите, а не просто повече да печелите.

- Да. При това, в белия свят съществува такава методика, така че няма защо да откриваме ние топлата вода. На въпросния принцип на конвенция, на доверие към физиономията и предназначението на един театър се финансира например Националният театър в Страсбург. Знае се неговото значение за театралната картина, за региона, знае се неговият потенциал. Той е поел собствените си ангажименти и държавата го подкрепя с около 70 процента от бюджета. Останалите 30 процента си ги заработва самият театър. Нека и тук да се окрупнят нещата и да престанем с тази бакалщина - денонощно да смятаме колко зрители ще дойдат да ни гледат, каква субсидия ще получим. Нещо, което по-скоро механизира целия процес и ни отклонява от целта му. Не си спомням време, в което културата да е била до такава степен национален проблем, колкото е в момента. А театърът е изкуство, което може да промени усещането и мисленето на хората, нашето отношение към битието, към другия човек.