:: Разглеждате вестника като анонимен.
Потребител:
Парола:
Запомни моята идентификация
Регистрация | Забравена парола
Чува се само гласът на енергийните дружества, допълни омбудсманът
Манолова даде петдневен ултиматум на работодателите да предвижат проекта
От ВМРО и „Атака” обявиха, че няма да подкрепят ГЕРБ и ще гласуват против предложението
Платформата протестира срещу бъдещия закон за авторското право в онлайн средата
Корнелия Нинова споделяла идеите на Джоузеф Стиглиц
Дванайсет момчета може да прекарат месеци блокирани в пещера в Тайланд (видео)
СТАТИСТИКИ
Общо 417,122,566
Активни 141
Страници 21,074
За един ден 1,302,066
Нерви и утехи

Истината е възможна

Еди Адамс, фотокореспондент на Асошиейтед прес, и неговият "Разстрел в Сайгон".
Взирането в стари фотографии е мое позагаснало увлечение, което днес, при все по-нарастващото ми свободно време, кой знае защо не се разширява и не разцъфтява. Попадам и сега на интересни снимки, но ги оставям настрана - уж за по-добри дни. Възможно е да е отминала ерата на фотографията, както загатват някои световни списания. Възможно е и аз самият, заедно с насищането на интереса към живота, да съм охладнял и към неговото фотографско изображение. Вълнувало ме е това изкуство, познавам някои от най-големите български майстори, притежавам албуми и редки кадри, писал съм понякога странички за събития в бранша, веднъж дори открих една изложба. Разбира се, останах си запалянко и единственото, което свидетелства за почитта и за респекта ми към фотографията, е, че никога не се изкуших да снимам с някаква претенция и дори с илюзията да постигна нещо в нея. Натискал съм "копчето", "щракал" съм - но само дотам.



Две снимки имам в съзнанието си



и мога да ви ги разкажа с всичките подробности, запечатани върху тях. Паметта ми все още ги проявява и детайлите се появяват един след друг като във фотографска ваничка. Това са снимки на смъртта и времето ги е натоварило с повече смисъл и поука, отколкото са търсили авторите им в мига на тяхното "щракване". Всяка от тях е изиграла в нашия свят по-голяма роля, отколкото хиляди страници, речи и репортажи. Непоносимостта на мига ги изпълва и насища с необясним магнетизъм, погледът иска да избяга и не може да се откъсне: темата е сакрална за всеки и за човечеството също. Излъчването на достоверност е толкова силно, дори агресивно, че зрителят остава с усещането сякаш импулсът на смъртта е натиснал спусъка на фотокамерата. И човек се пита: защо нещо в тази галактика е пожелало този миг да се съхрани и да се размножи в милиони копия по цялото земно кълбо?



Робърт Капа заснема



най-прочутата военна фотография на ХХ век, а и до днес, по време на боевете от Испанската гражданска война на един баир край Кордова, в местността Керо Муриано на 5 септември 1936 г. "В този ден - пише Капа - изпитвахме най-силен страх, защото франкистите стреляха с нови автомати и количеството на убитите републиканци се изчисляваше с десетки. Прекарах целия ден в окопа и само когато започна атаката на републиканците, подадох "лайката" навън, а когато чух автоматния ред, натиснах копчето, без да гледам." Капа и дотогава е познат професионалист, но кадърът наистина като да е заснет от пръста на съдбата. Разбира се, когато самият той описва заснемането на тази прочута снимка именно като едно почти механично действие, породено от рефлекс и възбуда, а не от творческо избиране на сюжет, отсечка и гледна точка, можем да говорим повече за една очарователна скромност. Щастливият случай никога не каца на рамото на бездарници.

Снимката е отпечатана във френското списание "Вю", но световната слава идва при автора, когато на следващата година сп. "Лайф" я помества на цяла страница. Разпространява се под различни имена, по-скоро в различни преводи на оригиналното й название "Прострелването на войника". На нея са посветени немалко сериозни съчинения в историята на фотографията. Анализирана е подробно във всякакъв аспект: технически, фактологичен, философски. Особен интерес предизвиква личността на убития републиканец - има версия, че това е млад текстилен работник. Когато Капа трябва да коментира различните тези и оценки на критиката, неговото обяснение е твърде еднозначно: "Ако снимките ти не са добри - повтаря той, - значи не си бил достатъчно близо."

Еди Адамс заснема своята драматична фотография



"Разстрел в Сайгон"



на 1 февруари 1968 г. В столицата на Южен Виетнам се водят улични боеве. Градът дими като запален от четирите краища. При началника на полицията генерал Нгуен Нгкок Лоан довеждат пленен виетконговец. Заловен е до телата на убити полицаи. Генералът вади пистолет. Адамс сметнал, че започва разпит със заплахи и мъчения. Вдига камерата, но генералът просто стреля в главата на пленника. Емулсията регистрира това. В кадъра остават един непоносим миг и погледът на обречения човек. Който погледне това, дълго не може да се освободи от този поглед. Образите в този кадър го пренасят в друго измерение. Там, където се претеглят съдбите на хората и на войната, където ценностите търсят път към душата на човека от онова столетие.

Във Виетнам Еди Адамс е фотокореспондент на Асошиейтед прес. Снимката светкавично обикаля световния печат. Тя става символ на човешкото несъгласие с кръвопролитието. Правителството на Южен Виетнам губи доверие на международната сцена. В Америка общественото мнение постига обрат за излизане от войната. В тринайсет въоръжени конфликта е снимал Еди Адамс, но звездата му намира своето небе с "Разстрел в Сайгон". Снимката има безброй публикации, върху нея се упражняват стотици критици и експерти. Мисля, че е важно да добавя: самоличността на разстреляния мъж не се открива никога.

С "щракването" в онзи кошмарен миг Адамс произнася присъдата над генерал Лоан. Генералът бива подложен на остракизъм и презрение. След раняване е изпратен на лечение в Австралия. Когато разбират кого трябва да лекуват, австралийците отказват и го превеждат в Америка. Там ампутират крака му и го връщат във Виетнам. После американците отказват да го евакуират в САЩ при напускането на Сайгон в края на войната. Лоан все пак успява по свой път да се пресели там и да намери убежище под чуждо име. Отваря пицария в едно градче във Вирджиния. Но снимката го "настига": една сутрин стената на пицарията осъмва с надпис: "Знем кой си". До смъртта си убиецът остава в изолация и позор. Среща съчувствие у... Еди Адамс.



Фотокореспондентът изпитва угризения



за ролята, която е изиграл в съдбата му. Веднъж споделя: "Получих пари, защото показах убийство. Два живота бяха унищожени, а на мен за това ми платиха." За снимката му присъждат "Пулицър", отказва да я получи. Професионален военен кореспондент, той никога повече не снима военни действия. Прави забележителна поредица портрети на световни знаменитости. Умира преди десет години.

По друг начин се разпорежда със славата предшественикът му Робърт Капа. Защитава позицията си на №1 във военната фотография като пратеник на списание "Лайф" през цялата Втора световна война. Снима в Шанхай, после в Северна Африка, в Сицилия (скача с парашут по време на американското нахлуване), слиза с първите части на френския бряг при десанта в Нормандия. Загива по време на Френско-виетнамската война през 1954 г. - натъква се на противопехотна мина. Както неведнъж е изтъквано до днес, вероятно в изпълнение на своя девиз да бъде "достатъчно близо"...

Войните, в които са направени техните знаменити фотографии, вече се губят в забрава. Вероятно и защото в днешния свят тези войни стават все по-деликатни за споменаване. Снимките обаче отдавна са се превърнали в обобщения за живота и смъртта, за доброто и злото, за мира и войната. Образите върху тях, макар и останали неназовани, остават застинали на границата със смъртта - емулсията (!) не им дава да прекрачат в нея. Посланията им всяко поколение превежда на свой език. Поради неразумието на света ни те и през нашия век остават актуални и тревожни.

Днес, когато всеки пример за професионална съвест и мъжество е недостатъчен, това беше и повод за бегла, може би дори несръчна, почит към двама велики майстори на нашия неспокоен занаят. Предчувствам трудни времена и всеки намек, че истината е възможна, нищо чудно да се окаже от полза...
 Робърт Капа заснема най-прочутата военна фотография на ХХ век случайно. "Подадох "лайката" навън, а когато чух автоматния ред, натиснах копчето, без да гледам..."
23
9199
Дай мнение по статията
СЕГА Форум - Мнения: 
23
 Видими 
15 Май 2014 20:21
Времената вече са други! Снимката на човек спрял танковете на Тянанънмън обиколи света, снимката на Елцин върху танка обиколи света.. но снимиките на хората спиращи с голи ръце танковете в Мариупол, за да ги видим трябва дълго да ровим из мрежата.. ето някои снимки от убийстватат в Одеса:
http://www.veteranstoday.com/2014/05/05/kiev-and-right-sector-kristallnacht-odessa-extreme-graphics/
15 Май 2014 21:22
Калин Донков

Истината е възможна...
Да, но май не навсякъде и не изцяло, пък и коя от всички възможни истини?
15 Май 2014 21:59
Форца Нато, и това важи за последните петдесетина твои поста.
16 Май 2014 05:02
За мен най интересната е историята на друга една снимка – снимката на изгореното от напалм виетнамско момиче Ким Фук. Натисни тук Ето разказа Натисни тук
16 Май 2014 05:26
Ето ви още една интересна историческа снимка-руски войник краде колело на германка в Берлин 45Натисни тук Ето и историята на тази снимка, от първо лице. Автор-Марк Иванихин Натисни тук
А тази снимка е пак от 45 Берлин-съветски солдати се канят да изнасилят една от 2 та милиона изнасилени германки. Авторът е анонименНатисни тук Моите разследвания по снимката стигнаха до тукНатисни тук
16 Май 2014 06:22
Моите разследвания по снимката стигнаха до тукНатисни тук

А коментарите под снимката също заслужават внимание. Като онзи за това как немските войници са толкова извисени в техния код на честта, че никога не биха убили просто така (под фалшивата снимка, на която всъщност е запечатана полякиня, убита през 1939 - и е съпътствана от снимката на сестричето й с фотографа). Или онзи коментар за това, как холокостът е пълна измислица, а страданията на германците са доказани безусловно. Вероятно прането на мозъци върви със страшна сила.
16 Май 2014 07:20
Зе Мария 16 Май 2014 05:26
Ето ви още една интересна историческа снимка-руски войник краде колело на германка в Берлин

Възмутен съм! Как си позволява тази германска.....да си дърпа колелото от ръцете на ПОБЕДИТЕЛЯ! Въобще не е ирония това! Ето Натисни тук и Натисни тук как са действали "цивилизованите" немци в завладените руски територии само няколко години преди това!
А в другите линкове на Зе Мария се виждат берлинчани - добре облечени, поддържани...се редят на опашка за руска каша!
Кой е дивака и кой е цивилизования?
16 Май 2014 08:25
Снимката на Капа, според световни специалисти, е доста спорна, както неясни са и обстоятелствата при нейното заснемане. Рисковано е да се дават еднозначни тълкувания на силно противоречив за изследователите кадър със световна известност. Добросъвестният журналистически подход изисква коректност и споменаване на различните изследователски аргументи около снимането на кадъра. Останалото намирисва малко на политпропаганда.
16 Май 2014 08:35
Двете снимки, които коментира автора, наистина са световно известни и са върхът на военната журналистика.... а останалото е али бали......
16 Май 2014 09:07
Зе Мария
Ауууу горките немкини. Защо ли са се държали така с тях? Може би защото мъжете им преди това са постъпвали така със славянските жени:
Натисни тук
Понеже цивилизованите немци са много мили, освен че са обесили момичето, са му отрязали и гърдата.
---------
А тук група любезни германци водят полски жени на романтична разходка в гората:
Натисни тук
16 Май 2014 10:39
Предчувствам трудни времена...

Натрупаното от последните десетилетия няма начин да не избухне. Но нашият свят отдавна е друг, ужасно друг, невъзможно друг... толкова хилав, че не се знае какво може да изроди.
16 Май 2014 11:53
Днес, когато всеки пример за професионална съвест и мъжество е недостатъчен, това беше и повод за бегла, може би дори несръчна, почит към двама велики майстори на нашия неспокоен занаят.

Така е г-н Донков. Истината трябва да се търси. Давате снимки от виенни кореспонденти. На война се случват страшни работи.

Предчувствам трудни времена и всеки намек, че истината е възможна, нищо чудно да се окаже от полза...

Трудни времена не са само военните. Даже напротив. "Мирните" години могат да бъдат по-страшни. Само че фотографите от "мирните" времена са неизвестни и, може би, са заплатии с живота си своята гражданска съвест.
Натисни тук

Натисни тук
16 Май 2014 15:05
Чудно що от Катинската гора няма такива запомнящи се снимки. А е имало 20 000 дубъла.
16 Май 2014 16:36
Зе Мария16 Май 2014 05:26

Ето ви още една интересна историческа снимка-руски войник краде колело на германка в Берлин 45


Като оставим настрана дивата глупост някой да реши, че руския войник на снимката краде колелото (в джоба ли си ще го сложи да го не хванат и разстрелят за мародерство), все пак е интересно да се отбележи как на фона на недостижимите засега и по качество и по количество зверства на немската нация спрямо техните съседи (а и собствени граждани) извършени през втората световна война има някой съвестен общественик, който да се възмущава от предполагаема кражба на колело.
16 Май 2014 17:04
Мисля, че е важно да добавя: самоличността на разстреляния мъж не се открива никога.



And the so-called "poor guy" (Named Nguyen Van Lem) shaking in fear as death is seconds away was no innocent man. He was a hard-core Vietcong militiamen, member of a death squad, who had just killed the the Deputy commander of the South Vietnamese Police and his family (At least eight people) in cold blood.
16 Май 2014 17:51
Дубъли за Катин има достатъчно, но постфактум. Тоест, не са снимали, защо ли, като са провели мероприятието. Колкото до зверствата по време на ВСВ, историята е категорична-няма по голям звяр от руско-азиатския комунизъм. Вье пак иде реч за драстично разминаване И в цивилизационния индекс, писали сме за това много пъти. Немците са гледали телевизия и цветни филми, докато, както отбелязва съвсем честно в историята на първата снимка нейния автор(военен кореспондент в Берлин-руските солдати не бяха виждали колело. Разгледайте този сайт-пълен е с истории Натисни тук
16 Май 2014 20:14
Много интересни линкове на Зе Мария! И според мен не бива да се водят спорове кой бил, видите ли, по-малко жесток от всички воюващи през ВСВ.Войната е жестко нещо, да, но че историята на ВСВ енай-много и безогледно фалшифицирана, съм абсолютно убедена! Излизат факти тук и там, но тъй като срещу свещената крава на холокоста трудно се рита, истината остава скрита или еднстранчива, което си е лъжа, в крайна сметка. Помня като ученичка, хазяинът /възрастен човек/ ни разказваше колко възпитани момчета били германските войници. Аз и съквартирантката слушахме с огромно неверие, все пак това ставаши в далечната 1975, а в училище други неща ни учеха. Безспорно по време на война стават зверства, но защо само едни се обявяват за по-черни и от дявола? А от единия линк на Зе Мария се вижда, че и американците са се държали като зверове, не само руснаците. ВЪобще, оруеловата действителност с прнаписването на миналото се вихри май откакто свят светува, ама историята на войната от миналия век, за която все още има живи свидетели съвсем безсрамно се фалшифицира и манипулира. ИДобре, че тук и там се появяват късчета спомени и друга информация, от която човек би могъл да подреди пъэела.
16 Май 2014 20:18
Извинявам се за правописни грешки, но пиша от таблет и хич ме няма в тези тъч-клавиатури.
16 Май 2014 20:35
Лен, защо да не са били възпитани германските войничета - те са били хора като всички останали, които са били пратени на клане заради по-високостоящите и техните идеали. Същите тези възпитани германски войничета обаче не са оставили камък на камък от родното градче на свекър ми, а от шестте хиляди евреи в него не е останал кой да разкаже какво им се е случило. Това не е от пропагандната машина за холокоста, това е от семейния албум. През осемдесетте години на миналия вече век един синовете на роднините, които се изнесли от градчето при погромите преди Първата световна, отива в градчето (представи си американец, около трийсетте, не говорещ и дума руски, сам в средата на белоруската степ) и пише после потресаващ "доклад". "Няма никой. И документи няма никакви. И гробище няма, за синагога да не говорим. Не вярвам да можем да намерим някой жив, тук никой не помни и да са живели такива някога, защото градът е построен наново, от други хора. Няма смисъл от по-нататъшно търсене. Спирам до тук."
После идват такива като ЗеМария и вадят снимки с колело на фона на мъже с бомбета и викат, вижте ги, зверове бе, зверове! ***
16 Май 2014 21:48
67AF, не знам семейната ви история, просто се опитвам да сглобя разбъркания пъзел и ми става ясно, че картината не е така черно бяла, а доста шарена и не всичко е такова, каквото го пишат. Както се казваше в онзи "култов" филм: "совите не са това, което са". А книгата "Индустрията холокост" е написана от евреин, чиито родители са били в лагери и са оцелели. Истината е възможна, казва Калин. Дали? Не може десетилетия едни да са по-черни от дявола, а другите - сал в бяло. Мръсници и изроди има сред всички народи, както и добри хора. Да се вменява колективна вина не е морално.
17 Май 2014 00:36
Не може десетилетия едни да са по-черни от дявола, а другите - сал в бяло. Мръсници и изроди има сред всички народи, както и добри хора. Да се вменява колективна вина не е морално.

Абсолютно съм съгласна. Но има и други книги, освен за индустрията на холокоста. Има спомени, има разкази на фронтоваци, само да чете човек. Обаче за популистки цели винаги се избират най-фрапантните епизоди. Наскоро - буквално преди дни - в САЩ осъдиха една леля, която написала книга за оцеляването си през войната като осемгодишно момиченце. Великолепна книга, само дето измислена от началото до края, освен ареста на родителите. НО продавана за истинска история, че и филм правен по нея. Ето това вече е в индустрията.
Имам една мъничка книжица на един руско-канадски кореспондент, редактор и писател - в нея той разказва за срещите си с някои от воювалите си познати. За това как негов пленен ранен приятел го спасяват от разстрел именно немските офицери, а го предава бившият му партиен секретар. За това как пленен руски войник става известен сръбски партизанин, а после се крие от своите докато случайно не го намират и му връчват обратно медалите. За това как собствената му майка с него, пеленаче на ръце, се измъква от общия за семейството ров, избърсва своята и чужда кръв от лицето си и взема първия попаднал камион за където върви. Само че това са неща в дребен тираж...
17 Май 2014 02:39
Снимката с колелото е най невинната история от Берлин 45. Бас държа, че нито един Минчо не е отворил линка с историята на тази снимка.Кланетата на цивилни започват още от първия превзет немски град. Nemmersdorf Натисни тукА немските жени, които не са се самоубили, са видяли толkова много, че едва ли някоя от тях си спомня за иззети колела и вещи. Натисни тук
22 Май 2014 03:46
Войната на Източния фронт по същество е расова война и обилният снимков материал го доказва. Няма защо, повярвалият в превъзходството си победоносен мужик, поставил си за цел да осемени две тевтонки до обяд, да буди по-силно отвращение от някой фриц, бесещ белоруски бабички с лека усмивка три години преди това.
Дай мнение по статията
Всички права запазени. Възпроизвеждането на цели или части от текста или изображенията става след изрично писмено разрешение на СЕГА АД