След "Светът е голям и спасение дебне отвсякъде" задачата на режисьора Стефан Командарев е тежка. Въпреки че "Мисия Лондон" и "Тилт" са продали повече билети, а "Източни пиеси" има по-славна фестивална кариера, тъкмо той може да се брои за най-големия (сред малкото) успехи на новото българско кино. Филмът се хареса и на зрителите, и на критиката; бе разпространен в киносалоните из Европа; победи стотина други заглавия и попадна в краткия списък от 9, след които бяха селектирани и излъчени петте номинирани за "Оскар" - малка чест, но непостигана от друга наша продукция.

"Съдилището" няма литературна основа и е по авторски сценарий, над който режисьорът работи заедно с преподавателя по драматургия в НАТФИЗ Марин Дамянов и бившето перо на "Сега" Емил Спахийски. Над филма се работи години наред, пренаписван е 12 пъти. Също като предшественика си, той е широка копродукция - България-Германия-Хърватия-Македония. Мики Манойлович пак е асото в актьорската колода на Командарев, другите познайници от "Светът е голям" са Зуека и Христо Мутафчиев, в малки роли. Титуляр е Асен Блатечки. Софийският градски секссимвол и хулиган е неузнаваем като самотния баща, шофьор на цистерна за мляко, притискан едновременно от ипотека и от мъчителна тайна в миналото си. Той гради образа си в нисък, приглушен ключ. Дори когато строи чешма в памет на покойната си жена, в надписа той допуска правописна грешка. В ролята на неговия син бунтар, който мълчаливо рови в старите рани, е Ованес Торосян. Арменецът ("Тилт", "Източни пиеси", "Аве") е най-обичаният от камерата млад актьор у нас: при него я няма витизчийската декламация, която обрича на фалш връстниците му. По-неубедителни остават женските образи - Ина Николова и Параскева Джукелова (в "Светът е голям" също нямаше запомнящ се женски персонаж).

Първата, битовата част на "Съдилището" по нещичко напомня предшественика си, но без идиличното лустро на детството: настоящето не е красиво. Разиграват се до болка познати сцени от българското рустикално кино - провинциално запустение, безработица и гурбетлък, баби натурщици, крави и кокошки, домашна ракия. Тази част ни запознава с героите, но в нея има сериозни проблеми, предимно на сценарно ниво. Изобщо, най-големите слабости на този стряскащо красив в пейзажните си сцени филм са именно неудачи на сценаристите: развитие на характерите и диалог. Като недостатък може да се отчете voice over-ът, записан върху репликите на Манойлович. Този изключителен актьор заслужава да говори със собствения си глас, па макар и със сръбски акцент.

Всичко това избледнява, когато героите се качват на "Съдилището" и пада мъглата. Природните картини са заснети главозамайващо. Главната сюжетна линия е построена върху устни разкази от Ивайловградския регион - Командарев ги чува, докато работи в продължение на две години там като документалист. Заради краткия флашбек към социалистическата казарма и нейните варварства "Съдилището" ще бъде сравняван с "Граница", но това са два различни филма, от различни епохи. Когато Командарев и екипът му започват работа по проекта, темата с бежанците към България и каналджиите, които работят на турската граница, въобще не е толкова актуална като днес. Тази добавена стойност от новините обаче няма съществено отношение към посланието на "Съдилището": това е филм за изкуплението и за мъглата, която се стели над миналото. Също както Карло Любек, който с помощта на дядовата табла пребори амнезията и намери себе си в "Светът е голям", така и героят на Ованес ще трябва да надмогне потисканите спомени. Но дали "спасение дебне отвсякъде"?

Умерен оптимизъм предизвиква и самият филм: не го чакат препълнени салони и големи награди. Но редом с недостатъците си "Съдилището" е един от двата актуални наши филма с качества и достойнство (заедно с "Виктория"), встрани от потресаващата плява, която генерира българското кино.