:: Разглеждате вестника като анонимен.
Потребител:
Парола:
Запомни моята идентификация
Регистрация | Забравена парола
Чува се само гласът на енергийните дружества, допълни омбудсманът
Манолова даде петдневен ултиматум на работодателите да предвижат проекта
От ВМРО и „Атака” обявиха, че няма да подкрепят ГЕРБ и ще гласуват против предложението
Платформата протестира срещу бъдещия закон за авторското право в онлайн средата
Корнелия Нинова споделяла идеите на Джоузеф Стиглиц
Дванайсет момчета може да прекарат месеци блокирани в пещера в Тайланд (видео)
СТАТИСТИКИ
Общо 420,067,516
Активни 88
Страници 14,713
За един ден 1,302,066
ИНТЕРВЮ

В театъра ни се произвеждат неща с кратък срок на годност

Понякога той сякаш обитава друга, а не нашата реалност, твърди критичката Калина Стефанова
Снимка: Личен архив
Калина Стефанова
Проф. д-р Калина Стефанова е преподавател в НАТФИЗ "Кр. Сарафов". Съставител и съавтор е на 12 книги за театър, четири от които на английски. Била е гостуващ учен в Япония, САЩ, ЮАР, Китай и др. Два мандата е вицепрезидент на Международната асоциация на театралните критици, а по-късно и директор на секция "Симпозиуми". Театроведката е известна на широката публика с единствената си филмова роля - Елица във "Време разделно" (1988 г.)





- Защо направихте прехода от Елица във филма "Време разделно" към театралната критика?

- Не беше преход, а отклонение от театралната критика към "Време разделно", и обратно. Тъкмо бях завършила театрознание и от няколко години пишех редовно критика в пресата. Продължих да пиша и докато снимах филма.

- Да, но актьорството създава друга популярност от тази на пишещия.

- Разбира се, но така пък имах шанс да видя актьорската работа отвътре, което е много добре за един критик.

- Коя популярност е по-голяма - на актьора или на театралния критик?

- На актьора, естествено. Светлината на прожекторите е в него. И е логично да е така, защото той е на първа линия и в киното, и в театъра. В интерес на истината, в някои страни и театралните критици имат, или са имали в определени периоди, почти звезден статут. Но дори и да не са чак толкова известни, те със сигурност са важна част от театралния процес. Вярвам, че театър без критика е като човек, който живее без огледало и разчита само на близките си да му кажат как изглежда.

- Доколко обаче актьорската популярност днес е истинска в сравнение с тази на колегите им от по-старо време?

- Тя винаги е продукт на времето си. А тези, които продължават да са обичани и след "своето" време, вече са не само популярни, а истински значими творци.

- Как ще обясните, че в няколко съвременни сериозни класации за най-популярните актьори първите десет са все от старото поколение?

- Не знаех. Обяснението е може би в една особена сериозност в отношението им към работата и към героите им - в смисъл на уважение и любов. Няма я подигравката, която сега е толкова вездесъща. А подигравката обезценява. Също така, който се подиграва, не влиза в дълбоките пластове на комедията и се разграничава от обекта си напълно. Това не е градивно и колкото и да се смеят, зрителите го усещат. Тенденцията на времето ни е да се произвеждат неща с кратък срок на годност, а това се отразява и в театъра ни. Но зрителите не са глупави и знаят кое е дълготрайно. Освен това за големите ни актьори - както за всички хора, които се отнасят към професията си като призвание . работата е живот, а не само начин за изкарване на пари, за да живеят. И това също веднага личи в изкуството. Разбира се, сред следващите поколения също има изключителни творци, които продължават точно по този път.

- Защо напоследък мнозина от тях правят и моноспектакли?

- Преди години много хубаво обяснение даде Мариус Куркински. Беше в смисъл, че съществуването ни е станало монологично. Съгласна съм с него. Живеем все по-разделени, все по-трудно се вслушваме в другите, все по-подозрителни сме, все по-невярващи. Без да си даваме сметка, че тъкмо разделенията доведоха до ситуацията днес и продължават да "работят" в нейна, не в наша полза. Театърът ни за съжаление също е раздиран от вражди и понякога сякаш обитава друга, не нашата реалност, вместо да работи за обединението ни, да прави така, че да не се чувстваме изоставени като хора и от него. Затова съм много щастлива, че се появи "На ръба" на Морфов в Народния театър. Най-сетне спектакъл с толкова откровена загриженост, такава искрена болка за нас като народ, за състоянието на душата ни - пак като народ! - и едновременно толкова осезаемо зареждащ с надежда: че ако сме заедно, въпреки всичко можем да се оттласнем нагоре, да престанем да обитаваме този абсурден паралелен свят "на ръба".

- Имаме ли истинска театрална критика?

- Истинска театрално-критическа ситуация означава всяка уважаваща себе си медия да отразява премиерите на театралните постановки, които са в периметъра на нейния профил. При това да ги отразява и четивно, и задълбочено. Което означава медиите да имат театрални критици на щат или на договор с това задължение. В Театралния институт на Словакия, например, преди няколко години направиха анализ на ситуацията и като видяха, че основните им вестници, в които има критици, не успяват да отделят място за всичко, направиха специален сайт с цел за всяка излязла постановка да има поне една рецензия. Ние имаме критици, при това със специално образование, имаме медии, които обръщат до някаква степен внимание на театъра - не говоря за специализираните издания, но нямаме цялостна театрално-критическа ситуация. Преди години ме поканиха от един вестник да стана техен критик, зарадвах се, че може би нещата се нормализират, те обаче ми казаха, че искат да пиша "само отрицателно и само за сензационни неща". Според мен медиите имат значителен принос - в отрицателен смисъл - към състоянието на нещата у нас в областта на културата, на грамотността, на тенденцията за огрубяване и вулгаризиране в общуването, защото твърдят, че хората искат да четат само "жълто" и затова им го предлагат. Това е една от фалшивите аксиоми, които се налагат години наред. Читателите трябва да имат избор.

- Какви са тенденциите в театъра по света?

- Театърът преминава през различни вълни, но има неща, които са неизменни. Политическият театър не е преставал да бъде актуален в много страни, а там където имаше отлив от него, сега се завръща с нова сила. Също така и добре разказаната история - не е речено да бъде разказана по класическия начин, но да бъде дълбоко човешка, да вълнува, да разтърсва, да извисява, да ти помогне да прозреш нещо, което не знаеш за себе си. Всъщност няма значение към каква тенденция принадлежи един спектакъл, а дали ни помага поне малко да постигнем хармония вътре в нас и между нас и другите. Тоест да има смисъл. Едно от нещата, които отличават големия театър от посредствения, е, че когато човек го гледа осезаемо, усеща колко значима е причината, поради която е направен; дори нещо повече: че няма как да не е бил направен - толкова е важно за създателите му да търсят тъкмо чрез него отговори на въпросите как живеем и защо живеем по един или друг начин. Големият театър милее за чудото на живота и за красотата и хармонията като същност на човешкия дух, дадена ни от Господ по рождение. Той ни дава надежда и с това ни прави по-силни, по-малко сами, по-свободни. С две думи: големият театър ни прави по-живи. Затова един от водещите световни режисьори днес латвиецът Алвис Херманис казва: "Ако искаш да се занимаваш с театър, не трябва толкова да се интересуваш от него, колкото от живота."

- Ние вместваме ли се във всичко това?

- Има такива спектакли, има такива творци, но като цяло театърът ни прилича на страната ни. Един колега от Полша беше дошъл на фестивал тук и после ми каза: "Гледах, гледах и така и не разбрах защо са поставени много от спектаклите у вас." Чувството за безсмисленост е нещо много страшно по принцип. Екзюпери казва, че то е "белег на сгромолясването". Разбира се, липсата на достатъчно пари - направо казано, мизерията - е до голяма степен причина за състоянието на нещата. Театър без пари не може да се прави. Не бива да правим опит да следваме финансови модели в областта на изкуството, които са характерни за страни с абсолютно различен мащаб, брутен вътрешен продукт, различни закони и различно съблюдаване на законите, защото не са приложими при нас. Всяка малка страна, която иска да запази идентичността си, трябва да дава изключително много пари за култура, образование, наука, здравеопазване. Безпаричието действа като обувки, специално направени, за да не ти пораснат краката, както едно време в Япония. И краката се деформират. Това става и в живота, в бита - затова станахме толкова зли и безчувствени. Чудо е, че въпреки всичко у нас се твори и се създават прекрасни творби. Понякога си мисля, че Господ ни пази въпреки разрухата на видимо и невидимо ниво само защото у нас има изключително чисти души. Каква поезия се пише въпреки всичко! Има хора, които правят добро, без да търсят отплата или известност, хора, отдадени на работата си и на доброто въпреки всичко.

- Как се съчетава изкуство и гражданска позиция?

- Те са неотделими.

5
4184
Дай мнение по статията
СЕГА Форум - Мнения: 
5
 Видими 
06 Декември 2015 21:29
горката култур трегерка на глинени крака.
06 Декември 2015 21:33
EGATI, видя ли какво хвалене са му хвърлили на Калин Донков под текста - чак недоумявам
06 Декември 2015 23:18
мани
на тоя няма нито 1 истинска биография в нета.
даже като съсипа" Български Войн " няма присъда.
06 Декември 2015 23:33
07 Декември 2015 09:44
Права е г-жа проф. д-р Калина Стефанова за и за цитата в заглавието и за другото в интервюто. Не съм голям театрофил, но ходех на 5-6 постановки на година до преди 2-3 години. Но вече избягвам да го правя. След като изгледах поредица от няколко представления с герои луди и алкохолици реших повече да не се измъчвам с ходене на театър. Не мога и не желая да запомня идиотиите, които съм гледал. Затова по-далече от мъченията наречени театър. Отделно е проблемът с критиката- не можеш да прочетеш нищо за пиесата, която ти предстои да гледаш освен кой участва и обичайните хвалби.
Дай мнение по статията
Всички права запазени. Възпроизвеждането на цели или части от текста или изображенията става след изрично писмено разрешение на СЕГА АД