Българските филми на голям екран поначало са рядкост, а хубавите - със свещ да ги търсиш. Може би заради отминалия "София филм фест", който с годините се превърна в преглед и фокус на всичкото нехоливудско кино у нас, сега по чудо на екран се случиха два достойни за гледане. "Прокурорът, защитникът, бащата и неговият син" има изключително дълго и трудно заглавие (донякъде напомнящо за "Готвачът, крадецът, неговата жена и нейният любовник" на Грийнауей), но филмът също не е "лесен". В добрия смисъл на тази дума.

Иглика Трифонова е сред малкото жени режисьори у нас, но слага в джоба си много мъже. "Разкази за убийства" (документален), "Писмо до Америка" и "Разследване" са досегашните й филми, известни на широката публика. С изключение на втория, интересите й се фокусират около правото, вината, убийството, възмездието, изкуплението. Вече е истински професор по темата и това личи и в "Прокурорът... " - тежка международна копродукция, чиято тема са военните престъпления в бивша Югославия и техният отзвук в западна Европа, където трибуналът в Хага се опитва да въздаде закъсняла справедливост. Филмът, работата върху който продължи 10 години, не е загубил нито капка от актуалността си - преди дни Радован Караджич бе осъден на 40 г. затвор за геноцида в Босна. (И понеже историята се повтаря - понастоящем гледаме как еврократите се опитват да приложат стерилните си правила към друг "източен въпрос", със сходен неуспех.)

Копродукция на три държави, в която се говори на три езика, със сериозно актьорско присъствие (на френската звезда Роман Боранже, шведа откритие на Бергман Самюел Фрьолер, босненски и македонски актьори, арменеца-българин Ованес Торосян и Красимир Доков). Амбициите на филма не са малки, качествата - също. Не се очакват масови боксофис успехи, въпреки това го препоръчвам.

В началото всичко изглежда ясно: главният свидетел е босненско сираче, футболистче, осъдено за участие във военните жестокости. То (Торосян) свидетелства срещу обвинения в геноцид сръбски командир. Обвиняемият има друга версия. Неговият защитник (Фрьолер), очевидно врял и кипял евроадвокат, тръгва да прави свое разследване в Босна... Паралелно проследяваме терзанията на прокурорката Лагранж, на която (почти) всичко човешко е чуждо, но не съвсем.

Филмът работи на няколко нива, представя много гледни точки (понякога се престарава в многообразието), а почти всички персонажи претърпяват резки и изненадващи метаформози. Това, което е започнало сравнително мудно и банално в съдебната зала, преминава през драматични преобразувания. Защото "баналността на злото" слага отпечатък върху много съдби. На обществено ниво "Прокурорът... " е филм за лъжата, истината и манипулацията; за малките хора, жертва на големите интереси. Но на лично - това е филм за разкъсаните връзки между бащи и деца. И ако това работи дори за космическа опера като Star Wars, защо да не работи за български съдебен филм? Браво, Иглика.