"Карък е човек, роден в България. Може и да не съм го чел някъде, ама ще го напишат". Това е реплика от "Каръци" на реж. Ивайло Христов. Един от извънредно малкото нови български филми, приети и от критиката (Голямата награда "Златен Св. Георги" в Москва, "Златна роза", селекциониран и в Сан Себастиян) и от публиката (която се смя искрено на премиерата миналата есен).

"Каръци" не е извънредно оригинален киноразказ - горната реплика може да я е казал всеки средностатистически български песимист. Гостуването на рокгрупата "Кислород" в малкия провинциален град и авантюрата на главната героиня с вокалиста е нов прочит на "Момчето си отива", където Ран флиртуваше с певицата Нели Йорданова. А целият сюжет може да бъде обобщен с песента на "Тангра" за "Малкия град": "в който друго, освен да се влюбиш, просто няма какво да се случи" (текст Александър Петров).

Въпреки това "Каръци" притежава редки качества. На първо място, е смешен. Силата на българското кино (доколкото я е имало някога) винаги е била в комедията, в способността да се надсмееш над собствената си мизерия. "Каръци" е смешен без вулгарност, по искрен и добронамерен начин. Младите герои на Ивайло Христов падат, провалят се и се отчайват, но нито за миг не губят съчувствието на режисьора сценарист (а заедно с него - и на зрителя). Сред толкова български филми, в които авторът създава героите надве-натри и натиква в устата им купешки фрази, изречени с витизчийска дикция, за да получи като резултат претенциозен фалш, "Каръци" се отличава от общата маса. Тук трябва да отбележим и актьорите. Ованес Торосян, вече без никакво съмнение (и без особена конкуренция), е най-яркият млад актьор у нас - и защитава безупречно тази репутация и в "Каръци". Дебютантката Елена Телбис играе себе си, което за тази роля е ОК. В епизодите Деян Донков се прави на нещо средно между Малкълм Макдауъл и Свилен от "Остава", получава му се.

Разбира се, "Каръци" далеч не е съвършен. Черно-бялата статична визия на Емил Христов е технически виртуозна, но излишна и не допринася особено за историята. Началото (бунтът на лошата ученичка със самотната майка) е тромаво; на места реализмът е проблематичен дори в най-дребни и лесни за изчистване детайли (20 лв. за читалищен концерт на българска банда в малък град?); някои метафори са твърде буквални (глътката въздух за провинциалните дечурлига носи името "Кислород"). Но въпреки потресаващия мизансцен и липсата на "светло бъдеще" това не е песимистичен филм. В него липсват язвителност и черногледство; родната постсоц грозота не е брутална, както обикновено я представят кинаджиите ни, а почти нежна. Ивайло Христов твърди, че е направил филма за своите абсолвенти - за да "има къде да играят". Може би заради благородното, почти бащинско намерение "Каръци" се е получил честен, забавен и емпатичен. Филм за порастването във време и място, където всичко е спряло или се върти в омагьосан кръг - дори болната от алцхаймер баба, която бяга по жп линията към Гърция, в крайна сметка се връща. Младежите от "Каръци" не са изгубено поколение, а поколение като всяко друго - със своя бунт, осъзнавания и грешки, което е извадило късата клечка по отношение на това къде и кога да се роди. Заради емпатията на режисьора към персонажите на зрителя също започва да му пука за тях; и да се надява, че отвъд финалните надписи отвореният финал ще завие към хепиенд.