Продължение от бр. 5561



В ранните часове на 27 декември 1872 г. Васил Левски и спътникът му Николчо Цвятков се готвят да потеглят от Къкрина. В този момент на вратата започва да се хлопа и се чува груба турска реч. Николчо познава в гласа заптието, което ги е срещнало предния ден на моста. Левски разбира, че тескерето на ловчанеца Малък Добри Койнов, което е в него, няма да му свърши работа, и решава да избяга през задния вход на одаята. Но до вратника на яхъра го чака засада и след кратка схватка той е заловен.

Един от големите въпроси, разделяли изследователите, е дали са имали представа турците кого са заловили, или са отишли по конкретен сигнал. Съдейки по поведението им в първите часове, очевидно не са знаели. Ако Левски е послушал Николчо да станат в среднощ, щели са да потеглят 3 часа преди да се появи потерята. До Ловеч никой от турците не споменава името на заловения. Нещо повече - те пребиват с тояги задържаните Николчо и Христо Цонев-Латинеца, за да им кажат кой е той.



Аз съм Левски



В ловешкия конак Дяконът отрича да е лицето от показания му портрет. За чест на спътниците му, а и на ловчанци никой не потвърждава, че заловеният е Левски. В конака са повикани няколко граждани, сред които Яким Шишков и поп Кръстьо. Няма запазен нито един документ, който да потвърди, че някой от тях е издал кой е заловеният "търновски търговец". В крайна сметка каймакаминът е принуден да изпрати тримата арестувани при по-старшия от него - търновския мютесариф. Още повече че така е постъпил и троянският мюдюрин, заловил учител, приличащ на Левски, когото изпратил по етапен път за разпознаване към Ловеч и оттам в Търново и накрая при валията в Русе. Правят впечатление и малобройните отряди, които са отделени и за залавянето, и за ескорта на арестантите - между 16 и 20 човека.

В Търново обаче нещата не се развиват толкова гладко. "Заслугата" за това е на чорбаджията Стефан Карагьозов, който убеждава Левски, че "всички го познават" и няма смисъл да отрича. Така на 29 декември вечерта властите вече знаят, че са заловили "баш комитата". Под усилен конвой арестуваните са изпратени обратно през Ловеч към София, където се разиграва последното действие от драмата.



Той беше!



Пред извънредната комисия Левски възприема тактиката привидно да съдейства, като смесва измислици с реални, но без значение факти. Само когато при очните ставки другите подсъдими подробно го опровергават, той потвърждава част от думите им. Дори тогава се опитва да запази колкото се може повече хора, включително обвинителите си. И отново дали от страх, дали от глупост или пък от озлобление другите обвиняеми не поемат подадената спасителна и за тях реплика, а настояват на думите си. Единствено ловчанците Марин Поплуканов и Димитър Пъшков следват твърдо линията на пълно отричане на всички обвинения.

- Защо отрече преди малко?

- На мене се откриваха много хора, обаче не са работили, как да ги изгоря?

(Левски при очна ставка с Дидьо Пеев, 6 януари 1873 г.)

- Преди ние не знаехме такъв комитет. Една нощ той дойде, стоя в село около половин час, прочете ни наредбите и ни запозна с комитета. Той дори заплаши хаджи Станя: "Ако ти не влезеш в комитета, ние сме назначили хора от Плевен и Ловеч, те ще те преследват като сянка и ще те убият."

(Петко Милев при очна ставка с Левски, 7 януари.)

...Той четеше пред комитета книжата и ни покани да влезем в комитета. Ние се уплашихме. Той ни каза: "Ако искате, влезте в тая работа, ако не искате, не влизайте, обаче чухте, ако кажете някому, ще ви убият."

(Даскал Васил Фурнаджиев при очна ставка с Левски, 7 януари.)

- Димитре, ти чу думите, които каза Дяконът, верни ли са казаните работи и ако не са верни, кажи кое е истината!

- Две негови приказки са прави, пет са лъжа.

(Димитър Общи при очна ставка с Левски, 8 януари.)

- Анастасе, Дяконът твърди, че казаните от тебе думи са лъжа, какво ще кажеш ти?

- Той прикрива Марина, че го е пращал в Севлиевско и в Търновско, понеже Марин знае тези места, ето затова именно го крие. Каква полза имам аз да лъжа?

(Анастас Попхинов при очна ставка с Левски, 8 януари.)

Вутьо Ветов пък изобщо не разбира, че Левски се опитва и него да изкара непричастен към убийството, и настоява на версията си, при която той е бил само пазач:

- Дяконе, ти чу [и] разбра казаното от Вутьо Ветов, какво ще кажеш на това?

- Аз чух казаните от тогова думи, но аз не съм лицето, което уби човека в Ловеч.

- Защо да те клевети този човек, да изкаже тебе, а не друг?

- Вижда се, че всеки хвърля вината върху мене, а тоя казва за мене: "така направи, иначе направи", но аз не съм го извършил. Тоя Вутьо Ветов ми донесе и предаде в Правецкия хан писмото със съобщението за това произшествие.

(Левски при очна ставка с Вутьо Ветов, 8 януари.)



Присъдата

Извънредната комисия издава общо 15 присъди. Почти всички подсъдими са осъдени на различни срокове затвор или заточение. Единствените смъртни присъди са издадени за Димитър Общи и Васил Левски. И двамата са обвинени по чл. 55 ал. 1 от Османския наказателен закон от 1858 г.: "Който подбужда посредствено или непосредствено поданиците на Османската империя да се въоръжават срещу имперското правителство се на¬казва със смърт, ако е последвало въстание или е имало начало на изпълнение". За Димитър Общи е добавен член 62: "Който с цел да присвои или заграби движимо или недвижимо имущество или пари на османската държава... застава начело на разбойническа група, се наказва със смърт", а за Левски - чл. 56: "Който подбужда поданиците на Осман¬ската империя да се въоръжават един срещу друг или да вършат опустошения, кланета или грабежи в една или повече местности се наказва със смърт, ако такива са последвали или е имало начало на изпълнение"; и чл. 66: "Който по площади, тържища и други пуб¬лични места чрез речи, разпространение на ръкописни и печатни листа или по друг начин подбужда гражданите и жителите на империята да извършват престъп¬ленията по настоящата глава, ще се наказва както из¬вършителите на тези деяния.".

Ключови за смъртните присъди се оказват и членовете за убийство - Димитър Общи е осъден по чл. 170 за предумишлено убийство, което се наказва със смърт. При Левски нещата са по-различни - комисията приема, че е извършено непредумишлено убийство (само по показанията на Вутьо Ветов!) и го обвинява по чл. 174, ал. 2: "Който извърши убийство без предумисъл, се наказва с принудителна работа за 15 години. Пре¬стъплението се наказва със смърт, когато е било пред¬шествувано, придружено или последвано от друго пре¬стъпление, или когато е било средство, за да се извър¬ши друго престъпление". За жалост предишните членове вече предполагат другите престъпления според закона и смъртната присъда е неизбежна.



Финалът

За жалост не само съратниците на Левски се оказват, че не могат да бъдат на неговата висота. Не се изпълнява дори казаното по пътя пред Николчо Цвятков: "Ако ме обесят, ще ми остане поне гроба и всекой ще го знае". Пред бесилката единственият българин е поп Тодор Митов от черквата "Св. Крал" ("Св. Неделя"), който, след като изповядал Дякона, си тръгнал. Съгласно тогавашните порядки обесеният е можело да бъде погребан от верската общност, към която принадлежи, но никой не е събрал куража да го свали от бесилката и да го погребе по християнски. Шумът за гроба му, вдигнат през 30-те и достигнал кресчендо през 80-те години на 20-и век, в крайна сметка не постигна нищо - костите на Левски така и не бяха открити. Вероятно още почиват някъде около днешното чешко посолство в София.



И живели дълго и щастливо

Любопитна е съдбата на хората, свързани с последните дни на Дякона и допринесли немалко за залавянето и трагичната му гибел. С няколко малки изключения всички се връщат с амнистията през 1878 г. в новоосвободена България. Повечето от тях заемат и добри позиции в държавата.

Даскал Иван Фурнаджиев, пръв споменал и описал Левски, става полицейски пристав. Анастас Попхинов, който бил в остър конфликт с Дякона, станал шеф на Плевенския затвор. Димитър Пъшков става председател на Ловешкия общински съвет, а по-късно и депутат. Марин Поплуканов става окръжен управител на Ловеч. Величка Хашнова, продължила с укривателската си дейност и след смъртта на Левски, доживява почетни старини в Ловеч. Стоян Пандура участва в Опълчението, а по-късно дирите му се губят - на последната му снимка е с ордени, вероятно за заслуги.

Иванчо Хаджипенчович, който е член на извънредната комисия в София, по-късно е член и на комисията, разследваща престъпленията от времето на Априлското въстание - докладът и отнесената като доказателство в Цариград отсечена детска ръчица му костват постовете. След Освобождението е депутат и дори сред инициаторите за паметника на... Васил Левски.

Не за всички обаче съдбата е била толкова благосклонна. Николчо Сирков - един от най-сигурните му укриватели в Ловеч, се пропива и умира от цироза само месеци след смъртта на Дякона. Къщата му е разрушена през 1884 г. по настояване на... Марин Поплуканов. Неговата вдовица - Марийка Сиркова, се омъжва за Николчо Цвятков - човека, арестуван заедно с Левски, но издържал на всички изпитания и опазил архива на организацията. Отказал да се включи в кампанията на Марин Поплуканов и Димитър Пъшков срещу поп Кръстьо и накрая останал без пенсия - те са били сред гарантите кой да получава поборническа пенсия и кой не. Христо Цонев Латинеца - другият непоколебим съратник, придружил Левски в последния му път, доживява свободата, но умира скоро след това - през 1883 г. Поп Кръстьо, ползвал се с огромното уважение и доверие на Левски, умира от туберколоза през 1881 г., оклеветен от фамилията на поп Лукан. Няма намерени документи, уличаващи попа да е изказвал имена или да е подписвал каквото и да е уличаващо някого от комитета. Прословутата шифрована телеграма 1117 от софийския мютесариф, разчитана няколко пъти, само задълбочава загадката, вместо да я разреши. Мълвата обаче, пусната от Величка и подхваната първо от Любен Каравелов и бетонирана от Захари Стоянов и Иван Вазов, е практически неразрушима и до наши дни.



Безследно изчезналите

За жалост за съдбоносните дни от есента на 1872 г. и зимата на 1873 г. се губят ключови документи и свидетелства на очевидци, което пречи и до днес да се възстанови какво точно се е случило и кой е човекът, насочил потерята към Къкрина. От издадените 15 присъди налични са само 6 преписа, и то вероятно резюмета на оригиналите. Липсват и протоколи от ноемврийските разпити на заподозрените, сред тях повече от половината от показанията на Димитър Общи. Не са открити дори и 60-те фотографии на подсъдимите, включително на Левски, направени в София. Голямата загадка обаче остава в Ловеч. Ако е имало протоколи от разпитите на членовете на комитета, те не са запазени. През 1884 г. Ловешкият съд се премества в нова сграда и много "стари и ненужни" документи са унищожени - какво е имало сред тях, не се знае. Не са разпитвани подробно, по една или друга причина, преките участници в събитията: членовете на комисията Иванчо Хаджипенчович, хаджи Мано Стоянов, Пешо Тодоров и Мито Каймакчиев; живите подсъдими, които са се завърнали в България - Стоян Пандура, Вутьо Ветов, хаджи Станьо Врабевски и Петко Милев. Софийският мютесариф Мазхар паша, председателят на комисията Али Саиб паша и членът й Шакир паша живеят до началото на 90-те години в Цариград, но въпреки добрите отношения с Османската империя никой не ги е питал за процеса. Заптиетата Али чауш - срещнал Левски на моста, и Юсеин Бошнак чауш - ранен от него при залавянето, след Освобождението се завръщат в България, но са разпитани от силните на деня - Марин Поплуканов и Димитър Пъшков, които сами събират "спомени" от участници в събитията, но които по един или друг начин са зависими от тях.

Години по-късно съратникът на Левски от Турну Мъгурели - търговецът Данаил Попов, ще напише до министъра на просвещението по повод пушките на Левски и Ангел Кънчев, които е дал на Марин Поплуканов:

"Не трябва да им вярвате в никакъв вид на тези техни отказвания или уверявания, че не ги притежават, защото у тези хора няма ни съвест, ни чест, но са истински злоупотребители на народни вещи!"