:: Разглеждате вестника като анонимен.
Потребител:
Парола:
Запомни моята идентификация
Регистрация | Забравена парола
Чува се само гласът на енергийните дружества, допълни омбудсманът
Манолова даде петдневен ултиматум на работодателите да предвижат проекта
От ВМРО и „Атака” обявиха, че няма да подкрепят ГЕРБ и ще гласуват против предложението
Платформата протестира срещу бъдещия закон за авторското право в онлайн средата
Корнелия Нинова споделяла идеите на Джоузеф Стиглиц
Дванайсет момчета може да прекарат месеци блокирани в пещера в Тайланд (видео)
СТАТИСТИКИ
Общо 408,683,848
Активни 119
Страници 17,795
За един ден 1,302,066
Кризата

Драматургични дефекти на шоуто "Ирак"

Новият световен ред прилича на глобална нравствена анестезия
Снимка: Ройтерс
Колкото повече приближава войната в Ирак, толкова повече намаляват разумните причини тя да започне. Стигна се дотам Буш да даде ултиматум не на Саддам, а на ООН от Азорските острови. Ако през декември и януари всичко изглеждаше предвидимо и ясно - Саддам е сатрап и ще яде пердах, стига оръжейните инспекции да гарантират, че няма ядрени оръжия, - през февруари драматургията на шоуто "Ирак" рязко се обърка. Някои герои внезапно започнаха да импровизират извън авторовия текст. Първо Северна Корея цъфна на сцената, без никой да я е канил, и каза нещо важно, но извън сценария. После Ширак и Шрьодер се опънаха на Буш и обявиха, че няма да играят в неговата пиеса. Ще си поставят друга заедно с Русия и Китай. После папата каза, че не харесва шоуто, и призова католиците да не участват. След това и Турция започна да се държи странно. Преди седмица Збигнев Бжежински подметна, че архитектурата на заплахите за Америка не е такава, каквато администрацията на Буш я привижда. Така след като светът вече беше разделен на ястреби и гълъби, се обади и един бухал (или сова), т.е. от по-дискретните грабливи птици, натоварени с митичния ореол на мъдростта. В този момент изглеждаше сякаш продуцентите на шоуто са принудени да променят сценария по време на снимките.



Срещу сценаристите застана световното обществено мнение,



което в огромната си част не вярва нито в чистотата на мотивите на Буш, нито в глобалния положителния ефект от удар върху Ирак.

Че французите все някога ще се опънат на САЩ, можеше да се предполага. Непосредствено след 11 септември френски медии с трудно прикривана ирония коментираха американската система за подслушване "Ешелон", която може да регистрира и най-дискретния разговор от Монреал до Сидни, но странно как беше проспала най-мащабния терористичен проект в историята.

През 1997 г. в "Голямата шахматна дъска" Бжежински небрежно обяви, че международното право е станало демоде, след края на студената война светът е доминиран от една свръхсила и Новият световен ред трябва да се нагласи по предложена от тази сила кройка. Преди пет години това твърдение изглеждаше едновременно предизвикателно и вярно, но сега възникна спор за кройката. Френската екстравагантност, която според Бжежински, може да бъде преглъщана и търпяна, е на път да се превърне в политика. В цитираната книга той посочва и една според него малко вероятна, но застрашаваща интересите на Америка прогноза - сближаване на Франция, Германия и Русия. Изглежда, "извънредно високата степен на високомерие и несръчност, демонстрирани от администрацията на Буш" (оценката е на проф. Джефри Сакс), са на път да я сбъднат. Визията на Бжежински за една разединена Европа, в която всяко конче да бъде водено на индивидуална юздичка, е поставена пред изпитание. Впрочем да представяш желаното за неизбежно е колкото позната, толкова и



изхабена пропагандна хватка



Един друг американски жрец на геополитиката - Франсис Фукуяма, преди десет години обяви "края на историята" и пропусна интересите на оръжейната и петролната индустрия като мощни производители и консуматори на история. Той едва ли би направил тази грешка, ако беше видял надписа върху една американска ракета, изстреляна в Сърбия през 1999 г. - "Бомбите карат земята да се върти".

През 1999 г. понятието "международна общност" изглеждаше ако не докрай ясно от гледна точка на международното право, поне достатъчно ясно като политическа конструкция под флага на НАТО. Сега не е така. Франция, Германия, Русия и Китай заедно с папата и някакъв неизбежен брой други държави правят нова международна общност и спрямо нея Америка може да изпадне в изолация. През последните седмици в медиите не се чува нищо за НАТО в контекста на иракската криза. За сметка на това изплава нова дума - "антиамериканизъм". Звучи като позабравената "антисъветизъм". Дали не сме пред прага на нова студена война? НАТО вече прилича на семейство, в което съпрузите живеят заедно по инерция, но всеки пресмята пасивите и активите от развода. Така България, преди да е осиновена, може да се окаже дете на разведени родители.

У нас разни мислители в годините на прехода внушаваха, че всеки, който се отнася резервирано към американската политика, рискува да се самомаргинализира по отношение прогреса и демокрацията. Сега тези мисловни конструкции се оказаха подозрително крехки. Припомняме всичко това, за да е ясно, че животът предлага повече варианти от геополитическото моделиране.

Шоуто "Ирак" има един основен дефект. Световният жандарм, който се кани да линчува Саддам, не излъчва благородство. Поради което



наказанието прилича на инквизиция



Изглежда, и в политиката, също както в музиката и в литературата чувството е нещо много важно, за да не кажем - решаващо. Когато в политиката има чувство и когато това чувство е достатъчно силно, то се превръща в кауза (causa - лат., причина, общо дело). Една силна и искрена кауза обикновено е заразителна. Каузата на Буш очевидно не е такава. Затова тя твърде рано, бързо и лесно беше ерозирана. Зад войнствената антитерористична реторика американски и еропейски интелектуалци без усилие подушиха нефт и корпоративни интереси, а в омразата към Саддам разпознаха фамилна черта на президентското семейство. "Как така нашият петрол се озова под техните пясъци", ехидстват американски сатирици.

Щом една кауза не може да издържи проверката на мислещите хора и сатириците, тя е негодна. Щяха ли някакви скучни и досадни мърморковци от миналия век като Гор Видал, Паулу Коелю, Норман Мейлър, Ноам Чомски и още там двама-трима нобелисти да катурнат каузата на Буш, ако тя си струваше? Днешните ястреби нямат своя Стайнбек или поне един Кнут Хамсун. Техните адепти са наемни експерти с интелектуални сръчности, но не са хора на духа.

Шоуто е изправено пред още един тежък драматургичен проблем. Войната е утвърдена от историята човешка практика, но през последните 50 години тя престана да ражда величие.



В модерната война няма романтика



Никоя война от последните 50 години не е родила нито своята "Лили Марлен", нито "Молдованка".

Извън петролните и оръжейните интереси има нещо друго, по-съществено, което смущава противниците на войната. За тях тя е поредната процедура, която тласка света към пълна нравствена анестезия. Модерната война, както съвсем точно отбелязват различни PR-експерти, е стока. В началото й стои бизнесплан, който постепенно се превръща в продукт. Войната се рекламира, маркетира, провайдва, опакова се в TV формат и се продава. За продуцентите на това шоу най-важно е онова, което ще се случи в телевизорите. Там е истинското послание към света. От време на време преките предавания ще бъдат прекъсвани с кадри от 11 септември. (Ако Хитлер имаше телевизия, сигурно щеше постоянно да показва горящия "Райхстаг".) После разни говорещи глави ще обясняват от студиото "какво всъщност се случва". Който не разбира, може да си превключи на Animal planet. Там дават същото в пасторален пейзаж.

Но ако през изминалите десетина години телевизиите показваха виртуални войни в реално време, сега има и мощна виртуална воля за мир. На 15 февруари 10 млн. души в 600 града от 60 държави едновременно протестираха срещу войната. И не бяха миризливи хипари от началото на 70-те. Така още преди да е започнала, войната срещна своя отпор. Нещо повече, преди да е започнала, тя вече има своя първи герой от съпротивата - чеха Зденек Адамец. Информационните технологии така ускориха социалното време, че събитията получават симетричен обществен резонанс, преди да са се случили. Т.е.



мирът има някакъв хипотетичен шанс



Докато каузата на войната беше ерозирана, "старата Европа" е на път да артикулира каузата на мира. Може да се очаква "коалицията от нежелаещи" да предложи свят, в който военното могъщество и корпоративните интереси няма да бъдат аргумент срещу международното право. Свят, в който по-силният не се приема по условие за носител на по-висш разум. (У нас този рефлекс вече е познат. Всеки знае, че мутрите са силни, но малцина ги смятат за носители на висш разум.) Свят, който няма да позволи една или няколко държави да третират останалите като временно пребиваващи в собствения им дом. Свят, който ще отхвърли силовата демокрация като подобие на силовото застраховане.

Тези две каузи чертаят фронта на третата световна война. Моцарт срещу anti Mozart, ако ни бъде позволена метафората на Михалков.

Този сблъсък на цивилизациите ще конструира новия световен ред. Войната вече се води, а Саддам е второстепенен герой. Той очевидно няма ядрени оръжия. Вероятно има или е имал химически и биологични. Отделна тема е кой и кога му ги е продал. Ако имаше ядрени, разговорите с него щяха да се водят в друга стилистика. Забележително е, че никой от противниците на войната не го защитава. Никой не оспорва неговата непригодност, но той вече не е в центъра на събитията. Сега предизвикателството пред "коалицията от нежелаещи" е



да направи от мира достатъчно зрелищен продукт,



да го рекламира и да го наложи на световния политически пазар.

Къде сме ние? Въпреки витиеватия език на премиера и някои министри светът вече ни разпозна в лагера на войната.

Преди седмица България отбеляза 60 г. от спасяването на българските евреи. През 1943-а страната се противопостави на една масова публична екзекуция, каквато е по същество холокостът. Днес, докато честват онази дата, българските политици са готови да подкрепят нова публична екзекуция. Дали няма след време да се вайкаме, че не сме имали иракско малцинство, което да спасим?

От една страна, ни се иска да не осъждаме нашите политици за това, че между честта и ползата са предпочели второто. От друга страна, политикът не е и не трябва да разсъждава като счетоводител.

Ясно е, че политическото "аз" и човешкото "аз" никога не съвпадат напълно. Винаги има неща, които един политик е принуден да направи, въпреки че като човек вероятно би ги осъдил. Но разминаването не може да бъде прекалено голямо и което е по-важно - не може политическото "аз" да върви фронтално срещу човешкото. Когато това стане, политиката ражда трагедии и вицове.

Понеже част от света явно върви в тази посока, в близките месеци може да се очаква взрив на антивоенната сатира. Това е разбираемо. Смехът е последното убежище на обикновения човек, който, докато наблюдава абсурдите на световната политика, трябва по някакъв начин да крепи себе си в морална изправност.
1362
Всички права запазени. Възпроизвеждането на цели или части от текста или изображенията става след изрично писмено разрешение на СЕГА АД