Най-хубавото е, че дългоочакваният и безкрайно закъснял Добър Български Филм идва от хората, от които го очаквахме - Кристина Грозева и Петър Вълчанов. Не че те са първите, на които сме се надявали - първи беше Камен Калев ("Източни пиеси"), чийто талант обаче не тръгна в точната посока с "Островът" и "С лице надолу"; после Драго Шолев ("Подслон"), който така и не засне втори пълнометражен филм вече почти 7 години; а защо не и виртуозът в късометражното кино Павел Веснаков, все още непоказал какво може в дългата форма*.

"Урок" даде обещаваща заявка за бъдещето на режисьорския тандем. Той спечели над 35 награди от фестивали по света и у нас - рекорд в цялата история на българското кино (последното чух от 79-годишния акад. Людмил Стайков, който има личен поглед върху голяма част от нея). И все пак първият филм страдаше от грапавините на дебюта, от ограниченията на микробюджета. В "Слава" тези уроци са научени, неравностите - изгладени, желаната субсидия - най-сетне спечелена. Ако в "Урок" имаше един пълноценен образ - на учителката, която фокусираше целия малък разказ, тук са два, в съвършен антагонизъм - ин и ян, добро и зло, традиция и модерност. Хвърковатата, речовита специалистка по комуникация срещу темерута с говорен дефект, който трудно връзва няколко думи. Грозева и Вълчанов прескочиха трапа на "трудния втори филм".

Двамата имат ярки предпочитания към киноезика на реализма. Опитите на родните режисьори и сценаристи за злободневност не са един и два; повечето са потънали безславно в блатото на претенциите им. В "Слава" обаче има достатъчно, и достатъчно точно прицелена, социална острота - от онази, която направи румънците фестивални фаворити.

В първите десет минути "Слава" изглежда като "Урок" и като много други български филми: провинция, скромен до мизерия бит, самотен мъж, който общува с телевизора и "точно време" по стационарния телефон, преди да иде на работа. Цанко е кантонер. Вместо да краде нафта като колегите си, за да допълни мизерната заплата, той гледа зайчета, към които е силно привързан. Животът му - в дълги, документално досадни кадри - тече тихо до сутринта, в която намира разпилени по релсите хиляди левове. Завръзката е вдъхновена от вестникарско заглавие, точно както друга изрезка сложи началото на "Урок" ("Учителка ограби банка".) Но филмът е само привидно "по действителен случай" - разказът започва от там, където новинарската хроника свършва. Вместо да натъпче пачките в джобовете си, Цанко ги предава в полицията, и край на документалната прелюдия: очаква ни увлекателно, пълнокръвно кинопроизведение; смях през сълзи; надежда, че може би все пак българското кино не е напълно умряло и закопано два метра под земята.

В хвалебствената си рецензия "Холивуд рипортър" пише за филма така: "Ако сте смятали, че златният часовник в "Криминале" е причинил някои проблеми, трябва да видите какво става с часовника в "Слава" - отлично заснета, превъзходно изиграна българска трагикомедия, в която животите на космополитна пиарка и самотен железничар се преплитат по особено злощастен начин."

Актьорите, подбрани за двете главни роли, са същите както в "Урок", но плюсът и минусът са разменени. Протагонистът е Стефан Денолюбов, който в дебютния филм бе мазният лихвар. Маргита Гошева - учителката, сега е яростна кариеристка, готова да стъпче всичко човешко в името на амбицията. И двете изпълнения са изключителни - също както предшественика си, и "Слава" е актьорски филм и дължи голяма част от въздействието на отдадените изпълнения.

Грозева и Вълчанов пишат сценария в сътрудничество с Дечо Таралежков-син. В него пиарката Юлия Стайкова е осенена от идея: да "изчисти" репутацията на корумпираното Министерство на транспорта, като привлече под светлината на прожекторите скромния и морален кантонер. Тя организира церемония, в която заекващият самотник е изтъпанен пред камерите, за да получи от министъра часовник и потупване по рамото. В бързината безскрупулната жена смъква от китката на Цанко старата съветска "Слава", за да направи място за подаръка. Опитите да протестира са напразни. Когато сваля от ръката му часовника - семейна реликва, Юлия навярно мисли, че кантонерът трябва да й благодари за 15-те си минути слава. Всъщност тя му отнема човешкото достойнство. Остатъкът от филма е за трудността, дори невъзможността да запазиш достойнството и човечността си в подобна среда.

"Слава" е филм, обсебен от времето във всеки един смисъл. Той е за времето, в което живеем.

Очуканата "Слава" на Цанко отмерва времето точно, а китайският подарък изостава.

Биологичният часовник на Юлия тиктака неумолимо - тя се подлага на инвитро процедури заедно с безкрайно търпеливия си мъж (Китодар Тодоров).

Последната сюжетна линия е най-неуспешна, макар че тъкмо тя е основен носител на комичното в сценария (в една култова сцена Юлия се съблича, за да си бие инжекция на работното място, и се загръща със знамето на ЕС, да не видят колегите). Филмът има още някои дребни несъвършенства - на моменти е твърде дидактичен и патетичен в борбата си срещу човешките слабости и социалните несправедливости; някои ситуации са видимо преувеличени и преиграни.

Но "Слава" е толкова добър, че просто не е истина.

----

*И един любопитен факт: много от обещаващите млади режисьори в българското кино се появяват в "Слава" като ... актьори. Най-видим сред тях е Милко Лазаров ("Отчуждение"), но малки роли получават също Ралица Петрова ("Безбог"), Павел Веснаков, Николай Тодоров. Това навярно означава, че вече има нещо като поколение, което е в чудесни отношения помежду си, вместо да си подлага бананова кора в борбата за някоя държавна пара.