:: Разглеждате вестника като анонимен.
Потребител:
Парола:
Запомни моята идентификация
Регистрация | Забравена парола
Чува се само гласът на енергийните дружества, допълни омбудсманът
Манолова даде петдневен ултиматум на работодателите да предвижат проекта
От ВМРО и „Атака” обявиха, че няма да подкрепят ГЕРБ и ще гласуват против предложението
Платформата протестира срещу бъдещия закон за авторското право в онлайн средата
Корнелия Нинова споделяла идеите на Джоузеф Стиглиц
Дванайсет момчета може да прекарат месеци блокирани в пещера в Тайланд (видео)
СТАТИСТИКИ
Общо 403,992,732
Активни 111
Страници 14,415
За един ден 1,302,066

Вместо сбогом

Валери Запрянов
Кучето на Георги Данаилов се казва Дончо. Огромен санбернар, добродушен и безстрашен като всяко голямо животно, което си знае силата.

Единствено когато черковната камбана на Ковачевица зазвъни, без значение дали тъжно или празнично, Дончо рипва. И започва да лае яростно, докато звукът й не спре.

Днес камбаната бие протяжно. Звън, после тишина, докато звънът се оттече в каньона на Канина. После пак звън и пак тишина. Така селото съобщава, че негов човек е тръгнал натам, откъдето никой не се е върнал.

Не знам, как днес Дончо лае срещу камбаната. И дали не превръща лая във вой. Животните, за разлика от хората, усещат всичко със сърцата си.

Софиянецът Жоро Данаилов остава част от историята на каменното родопско село. Не само защото живя половината си живот тук, не само защото посвети на Ковачевица най-красивата си и весела книга "Къща отвъд света", не само защото тук написа книги, пиеси и сценарии за филми, а защото самият той носеше историята в себе си. Наследник е на известен свищовски род, който е оставил дълбока бразда в историята на България. Негов прадядо е Марко Балабанов, първият външен министър след Освобождението. Внук е на акад. Георги Данаилов. Всичко в стаята на ковачевската му къща разказваше за някаква история. Включително и двуетажната френска чугунена печка, която негов родственик домъкнал в началото на миналия век от един марсилски шантан, обявен за разпродажба.

Георги Данаилов остави след себе си огромно творчество - 27 книги - романи и публицистика, 12 пиеси, 19 сценария за филми. Остави и много приятели. За най-близките от тях беше и ще си остане Жожо.

В последните месеци, натиснат от болестите си, успя да пусне на пазара книгата "Писма от България" от военния кореспондент в Руско-турската война Евгений Утин. Преди много години старият земеделец Оббов му подарява руското издание, публикувано непосредствено след войната. Предговорът към тази книга е последният му отпечатан текст.

Не зная дали Жоро се плашеше от смъртта. Никога не сме говорили за този човешки страх. Но приятели разказват как една мисъл го тормозела напоследък: Какво ще стане с Дончо, когато си отиде.

In memoriam

България никога няма да има депутати като тези на Оборище

Георги Данаилов казваше, че участвал в политиката, когато бил "млад и глупав"
На 8 март на 81 години се спомина известният български драматург и писател Георги Данаилов. Той става популярен още с първите си книги: "Деца играят вън", "При никого", "Убийството на Моцарт", "До Чикаго и назад, сто години по-късно". Автор е на голям брой пиеси и филмови сценарии, между които "Хирурзи", "Похищение в жълто", "Закъде пътувате?" и др. В последно време живееше в с.Ковачевица. Публикуваме отново последното интервю, което той даде за "Сега" преди година, както и есето му, посветено на феномена интернет. Мир на праха му. Редакцията изказва съболезнования на близките му.





- Здравейте, писателю; разбрах, че здраво сте уседнал в Ковачевица...

- Преди години се срещнахме с Николай Генчев в Созопол и той ми рече: Здравей, писателю! - А аз му отвърнах: Няма да ме обиждаш! - А той каза: Знам само едно по-обидно прозвище - "професор"! Уви, няма го вече Николай, няма го и Созопол!

- А, има го, но не е онзи... Обаче има Ковачевица, нали? Тя дава ли по-добър прозорец към света и живота, отколкото екранът на телевизора?

- Ковачевица беше бягство от една болна действителност, последваха ме двадесетина приятели и си купиха евтини къщи в това забележително българско кътче. Повечето и до ден днешен идват в селото. Един се пресели в рая, а друг избяга в Щатите, но и той след промените започна да ни посещава!... Тук спокойно можеш да затвориш прозореца си към света, но трябва да направя едно признание: Всички имаме телевизори, обаче ги гледаме с нескрито омерзение!

- То, омерзението, днес е навсякъде, а в телевизора най-паче. Вие сте автор на пиеса за т. нар. солунски атентатори - "Съзаклятниците". Онези люде изглеждат невинни и наивни в сравнение с днешните атентатори по света. Как гледате на този бич на днешния ден - тероризма?

- "Не убивай!" е шестата поред божа заповед, тези преди нея в списъка имат по-скоро организационен характер! Но шестата непрекъснато се нарушава, и то масово. И обърнете внимание - броят на убитите се увеличава... Затова ние сме измислили оправдание, което се нарича война! По време на войните убийството не само се оправдава, но и насърчава. "Защо става тъй, не съм мислил" - казваше един обичан от нас професор. Всъщност от хилядолетия човеците мислят по този въпрос и нищо не са измислили - средствата за масово унищожение се усъвършенстват, а чувството на вина от използването им се прикрива толкова по-добре, колкото по-развита е техниката за убийство на ближния! При тероризма на пръв поглед нещата като че ли са по-различни. Терористът убива и е готов да жертва себе си. Дори смята саможертвата за задължителна! Той непоколебимо вярва, че унищожаването на врага си струва собствения му живот. На това място не мога да не се позова на Албер Камю: "Целта оправдава средствата, но кое оправдава целта?" Още повече че терористът самоубиец никога няма да разбере дали неговата цел се е осъществила!

- Признат есеист сте, какво мислите за есето - то жанр с бъдеще ли е? Няма ли картинките и екраните да погребат желанието за четене на такива текстове?

- Благодаря за признанието! Есе значи опит. Бих нарекъл този жанр опит за мислене. Често пъти несполучлив. За очакване е, че съвременната наука ще създаде средства за изобразяване на мисълта и нейното възприемане и все пак аз се чудя как чрез екрани и образи ще бъде представена "Критиката на чистия разум" - тя с думи и по Кант не се разбира лесно и аз не мога да си представя как ще изглежда нейното видеоизображение. Нека си припомним, че "В началото бе слово" и че това все още се отнася и за нашите народни представители.

- Бай-Ганьовият образ мина през различни интерпретации, а днешните юноши сякаш не го и разбират особено. Какъв би бил сегашният Алеков герой, ако би могъл да ни се яви?

- Преди много години Станислав Стратиев ми предложи да напиша пиеса по "Бай Ганьо" за шейсетгодишнината на Георги Калоянчев. Така се появи "Господин Балкански". Помня премиерата, началото, героите се събират на сцената и накрая се появява Калата - не казва думица, минава важно сред останалите му колеги и цялата публика избухна в аплодисменти, До мен седеше професор Любомир Тенев и каза: "Ето... това е мечтата на големия актьор, без да каже една дума, без нито един жест... публиката започва да го акламира!"

Пиесата тръгна по театрите и до ден днешен, тридесет години, не слиза от българските сцени. Нагледах се на бай ганьовци! Какво намираше зрителят в образа на господин Балкански? Простака, хитреца, наглия, скъперника - от всичко по малко, и все пак човек с чувство за хумор. Че кой освен него може да възкликне "Ний в нашия вестник ще турим едно такова нещо, че като един малък народ сме да се прегърнем братски хем с немците, хем с русите". Някъде Алеко беше казал: "Обичам те, бай Ганьо!" И аз го разбирам - забелязах, че публиката харесва повече хитрушата от грубиянина, нахала от подлизуркото. Веднъж след едно представление почти на шега казах на Георги Джагаров "Бай Ганьо е причината да оцелеем през турското робство!". За моя изненада патриотът Джагаров възкликна "Ама, разбира се!"

Не съм сигурен, че младите са чужди на Алековия герой, че не го разбират. Може би! И дано! Дано никога в живота им да не се наложи да му подражават.

- А хуморът ли е най-силното в балканския литературен мироглед? Той утеха ли дава, или просто е от немай-къде?

- Доколкото си спомням, в последния си квартет Бетовен беше озаглавил отделните части с необичайни за музикална творба изрази: "Трудно намереният изход", а за финала: "С хумор"! И е бил прав, финалът трябва да бъде с хумор, доколкото това е възможно.

- Навремето се включвахте по-активно в политиката, особено в кандидатпрезидентските кампании. Сега не ви ли тегли? Какво да чакаме от предстоящата президентска надпревара у нас, пък и в САЩ?

- Навремето бях млад и глупав, аз и сега не съм поумнял, но съм просто остарял. Освен това на вас харесват ли ви нашите политици?...

- Е, имат си кусури...

- Повечето от тях лошо познават българския език. Напоследък работих върху предговор към "Записки по българските въстания" и Захари Стоянов ми напомни, не смея да кажа "ме убеди", че България никога повече няма да има депутати като тези, събрали се на Оборище! "Моите оборищки депутати са ангели, най-честните, идеални личности измежду народа... Подобни депутати българският народ няма да види вече, докато свят пребъде!" Ужас, нали!

А що се отнася до изборите в Щатите. Тръмп също като Тодор Живков си боядисва косите, той ми изглежда налудничав, но за сметка на това е много богат. Опасявам се, че госпожа Клинтън може пък да се престарае да доказва, че и една жена е годна да бъде президент на Щатите. Да си призная - не ги мисля американците!

- Новото политическо и социално предизвикателство пред Европа, изглежда, са бежанците. На вас как ви се струва този проблем - пресилен, омаловажен? Да му се плашим ли в България?

- Този проблем съществува независимо как ще го назовем. Аз не мога да преценя колко е голям и колко заплаха се крие в него, но знам, че е изпитание за хуманността ни, за християнските ни възгледи! Ако те наистина са ръководни, ето ви евангелието: "Тогава господарят ще им рече: Елате вие, праведници от създание мира, и застанете от дясната ми страна, защото гладен бях, нахранихте ме, жаден бях, напоихте ме, в тъмница бях, посетихте ме... А праведниците ще му рекат: "Кога о, Господи, сме те видели болен, гладен, жаден, кога си бил в тъмница и сме те посетили? А Господ ще им отвърне: Истина, истина ви казвам, ако на едно от тези най-малки братчета сте го сторили, на мене сте го сторили!" Цитирам по памет! Но смисълът е ясен. Сега ще проличи колко силна е вярата ни и колко голямо е лицемерието ни. Питам се дали аз самият бих приютил някое сирийско дете и отговорът ми е да, но веднага си казвам - аз съм болнав, вече на осемдесет години и дните са ми преброени, така че бедното дете може скоро пак да остане сираче. И не знам дали това е долна хитрост от моя страна, или е просто разумен аргумент.
снимка: Михаела Катеринска
Георги Данаилов
8
6820
Дай мнение по статията
СЕГА Форум - Мнения: 
8
 Видими 
08 Март 2017 19:46
Светла му памет!
08 Март 2017 21:08
Г-н Панов, отпечатването на интервюто го превръща в некролог и във въздействащо надгробно слово! Убеден съм, че не сте и помисляли за подобна участ на интервюто, но отпечатването му за жалост го превръща в такова... Бог да успокои душата на Георги Данаилов!
08 Март 2017 21:21
Тъгувам, тъгувам, за Жожо и за Йони (съпругата му ); за Жожо и за Марко - покойния му санбернар, който обичаше да го яздя. Светла им памет.

Вярвам, че Дончо ще бъде приласкан и утешен от добри ръце, разлиствали книгите на Георги Данаилов.

09 Март 2017 07:44
09 Март 2017 07:50
„Ще погледна към небето и то ще бъде ясно и тъмносиньо, ще погледна към върхарите на нашите дървета, към покривите, към отсрещните скалисти ридове и ще усетя, че съм пристигнал в другия свят, че унинието ми е преодоляно, че съм никой и че съм щастлив“ - "Къща отвъд света"
Тази книга си я купих от книжарничката в Ковачевица с автограф на Г.Данаилов. Продавачът беше и автор на фотографиите към книгата. И когато след време дъщеря ми се прибра за малко в България и си подарихме една обиколка из планините, тя поиска да я заведа там и да си купи книгата от същото място. Направихме го.
Снощи ми изпрати горния цитат.
09 Март 2017 08:48
Мислех да пиша, но се отказах. НИЩО!
09 Март 2017 10:53
Малко ненужно насякъде се споменава, че е правнук на Марко Балабанов. Не е негова заслуга.
Но пък от друга страна по какъв друг повод ще се сетим за Марко Балабанов.
Няма да забравя, че книгата на Балабанов за Гаврил Кръстевич ми отвори очите за един незаслужено низвергнат в народната памет достоен българин. Което накара мен и приятели да издирим порутената гробница на Кръстевич в гръцкото гробище в Шишли.
Когато четох Къщата си мислех, че всички тези съселяни на Данаилов, живели и починали в рамките на повествованието, чрез него са спечелили безсмъртие. Сега и Данаилов си отиде и Ковачевица, от средище постепенно се връща към битието си на саморазрушаващ се паметник на културата. Само дето вече има път до там.
09 Март 2017 13:06
Питам се дали аз самият бих приютил някое сирийско дете и отговорът ми е да, но веднага си казвам - аз съм болнав, вече на осемдесет години и дните са ми преброени, така че бедното дете може скоро пак да остане сираче. И не знам дали това е долна хитрост от моя страна, или е просто разумен аргумент.
Човек, който е пуснал в себе си света с хубостите и недостатъците му, за да го пресъздава така, че и слепец да го види, е ценен човек, нарича се писател. Ето, с две изречения Георги Данаилов, писател, е показал как поради неверие в себе си, ние изневеряваме и на Бога, обаче пак остава надеждата, че никога няма да изберем злото. Да благодарим за писателите и за надеждата, на която ни учат. Светла им памет.
Дай мнение по статията
Всички права запазени. Възпроизвеждането на цели или части от текста или изображенията става след изрично писмено разрешение на СЕГА АД