:: Разглеждате вестника като анонимен.
Потребител:
Парола:
Запомни моята идентификация
Регистрация | Забравена парола
Чува се само гласът на енергийните дружества, допълни омбудсманът
Манолова даде петдневен ултиматум на работодателите да предвижат проекта
От ВМРО и „Атака” обявиха, че няма да подкрепят ГЕРБ и ще гласуват против предложението
Платформата протестира срещу бъдещия закон за авторското право в онлайн средата
Корнелия Нинова споделяла идеите на Джоузеф Стиглиц
Дванайсет момчета може да прекарат месеци блокирани в пещера в Тайланд (видео)
СТАТИСТИКИ
Общо 409,916,588
Активни 133
Страници 21,044
За един ден 1,302,066

Средновековните ни ръкописи скитат в дисаги из света

Никой не знае колко от книжовните ни ценности са пръснати из големите чужди библиотеки
Лондонското четвероевангелие напуска земите ни като дар от гръцки монаси.
В една стара приписка на гръцки от Атон четем: "Книго моя, ти утре не ще си моя, други ден - на някой друг, а след време - ничия." Книгата е великата скитница, днес е тук, утре кой знае къде... Всеки ръкопис търси своя откривател и изследовател, а между учения и затвореното между кориците слово има една почти мистична връзка, казва проф. Климентина Иванова, медиавист, изследовател на старите български ръкописи и техен издирвач. А те, според думите й, са нещо като машина, пренасяща ни през времето.



Средновековните скриптории, местата за писане на книги, най-често в манастирите, са били истински работилници, в които не само са се създавали книги, но са се обучавали и преписвачи. Появяват се в България след идването на учениците на светите Кирил и Методий и след като в 893 г. славянското писмо става официално не само за Църквата, но и за държавата. Един от най-големите ни книжовни центрове е откритата преди няколко десетилетия манастирска школа при Равна, на 25 километра на изток от първата българска столица Плиска. Археолозите предполагат, че там са работили някои от учениците на светите братя, а ЮНЕСКО определя обекта като "първата българска езикова лаборатория". За бурната културно-просветна дейност, кипяла на това място, подсказват откритите многобройни железни писала и бронзови закопчалки на книги. Там богослужебните книги са превеждани и преписвани, за да може богослуженията по цялата българска земя да се водят на роден език.

Основната част от най-ценните български ръкописи и преписи на изгубени стари български съчинения днес са пръснати из библиотеките на цял свят. Никой не може да каже какъв е броят им, все още не всички са описани. Пък и на част от ръкописите, създадени на наша територия след XIV век, липсват специфичните български носовки и двете ерови гласни, затова и често тяхното народностно определение е повод на научни спорове, подчертава проф. Климентина Иванова.

Най-голяма част от



книжното ни богатство се съхранява в Русия



- в държавните библиотеки на Москва и Санкт Петербург, но също и в Украйна - в Киев, Одеса, Лвов. Част от книжното ни богатство е и в библиотеките на Румъния, в много западни страни, разбира се, и в Атон, както и в библиотеката на Синайската обител.

Първата голяма загуба на старобългарски книги е от средата на X век, при падането ни под Византийско владичество. Тогава част от българското книжно богатство е унищожено. Хипотезите за съдбата на безценната царска и патриаршеска библиотека са две, отбелязва проф. Иванова. През IX и X в. българските книжовници, наследници на светите братя, са хвърляли всичките си сили в превода на византийски богослужебни текстове, но и на жития, риторика, исторически съчинения и други. Преводите се правят първоначално главно в Плиска (Равна), в столицата Преслав и в Охрид. При завладяването и на Източна България част от тази книжовна продукция е запазена. Според едно от предположенията част от книгите не са унищожени, а са били отнесени в Константинопол като ценна плячка. Възможно е те да са се съхранявали в църквата "Света София" заедно с ръкописи на други езици и да са подарени при покръстването на Русия в 988 г., когато Киевският княз Владимир се жени за Анна Византийска. Това е твърде вероятно, защото точно в 70-те години на XI век изведнъж се появяват доста преписи на български книги с преводи от гръцки, но съдържащи произведения на св. Климент Охридски, на Йоан Екзарх, на презвитер Йоан, на Григорий мних и на още много анонимни книжовници, превели широк кръг от текстове. Сред тях са Първият Симеонов сборник ( по "Изборник" според Светославовия препис от 1073 г.), Изборникът на великия княз Светослав от 1076 г. В Русия са преписвани и "Четири слова против арианите" от византийския църковен деец и писател Атанасий Александрийски (ок. 295-373), преведени по поръка на цар Симеон от Константин Преславски, ученик на славянския първоучител Методий. Приписът на старобългарския превод е излязъл



под ръката на черноризец Туодор Доксов



Неговата стойност е особено голяма, защото това е единственият текст, който дава важни исторически сведения. Той посочва, че българският княз Борис I, с християнско име Михаил, е починал на 2 май, посочва времето и мястото на изписването, историята на превода, включително и годината на покръстването на българите според прабългарския календар.

"Българските ръкописи обаче имат интересен живот и вън от нашите земи", отбелязва проф. Иванова. В края на XV век приписът на Туодор Доксов е преведен и преписван в Русия. Най-старият приз е от 1489 г., а преписвачът му Митя изрично съобщава, че е преписвал благочестивата книга дума по дума по заповед на брат си Герасим. Въпреки че е нямал понятие от носовки и букви, които не са отговаряли на руската фонетика, той ги преписва точно.

Синайският псалтир пък е част от несметното духовно богатство на библиотеката към Синайския манастир "Света Екатерина" в Египет. Учените не са на едно мнение как са се озовали там българските ръкописи. Част от тях смятат, че глаголическите книги са пренасяни през X в., когато християнската книжнина е в разцвет. Според Козма Презвитер благочестивите българи и монаси често са ходели на поклонение до светите места като Йерусалим и планината Синай, където Мойсей получава Десетте божии заповеди. Възможно е ръкописите да са пътешествали, пъхнати в монашеските торби. В същото време през Средновековието в Синайската обител са работели като преписвачи, илюстратори и преводачи и много български монаси, затова и според част от учените глаголическата книжнина е сътворена на това свято място. Което пък показва колко широко е било влиянието на старобългарската книга особено там, където се е поддържала източната църковна практика.

"Докато работех с ръкописите, намиращи се на територията на Израел, попаднах на един



неизвестен кодекс, преписван на кирилица



Беше датиран неправилно, а се оказа от началото на XIV в. Според мен този ръкопис е създаден в Синай, след това е бил пренесен в Йерусалим и захвърлен. Беше неугледен, нереставриран, на всичко отгоре и датиран от XVI в. Неслучайно през 1953 г. американска научна експедиция начело с изкуствоведа Кенет Кларк засне над 3000 синайски ръкописа, а сред тях и български, писани или изнесени там", разказва проф. Иванова.

През XIX в. славянската култура и език привличат интереса на много учени от различни европейски държави, особено от Русия. Те тръгват да пътешестват из нашите земи и да събират стари български ръкописи. Обикалят българските манастири, а точно по това време българските монаси не се грижат особено за старите пергаментови книги. Ценните ръкописи са прашни, изядени от мишките, монасите са ги късали, затискали са с тях качета със зеле и бъчви с вино...

Точно така се разделяме и с безценното пергаментово четириевангелие на книголюбеца цар Иван Александър, което се съхранява днес в Британския музей в Лондон. Ръкописът е плод на последния разцвет на българската култура преди падането на България под турско робство. Кирилският текст потегля за Острова от Атонския манастир "Св. Павел" през 1837 г. заедно с ръкописа на Ромуел Видински и още седем книги на кирилица, които



монах дарява на английския лорд Робърт Кързън,



пътешественик и колекционер. Четириевангелието е препис на евангелията на Матей, Марко, Лука и Йоан и е съставено от 268 пергаментови листа, илюстровани с 366 цветни миниатюри, заглавките на текстовете му са златни, а кориците са със сребърно-златен обков, украсен със скъпоценни камъни. Четвероевангелието е създадено през 1355-1356 г. в търновския манастир "Св. Троица" по поръка на цар Иван Александър и е красяло царската библиотека. С падането на България под турска власт, за да бъде запазен, ръкописът е предаван от ръка на ръка. Изнесен е тайно първо в Цариград, след това изминава стотици километри на север, скрит в багажа на молдовския владетел от XV в. Александър Добрия към Молдова, който също се слави като книголюбец, а молдовските преписвачи и художници копират образи от българския ръкопис за своите евангелия. След това незнайно как разкошният кодекс стига до гръцкия манастир "Свети Павел" в Атон, откъдето тръгва за Лондон.

Чуждите пътешественици по нашите земи често са откъсвали по някоя страница от ценните книги, за да имат образец на писмо. В тези случаи пък изследователите, които сглобяват фрагментите, се превръщат в последователи на Шерлок Холмс.

"Случвало ми се е



да открия в Румъния половината от ръкописа,



чиято друга половина е в Москва. В Петербург пък съм откривала края с приписките от ръкопис, който е в Йерусалим. Забавна е историята на сборник с песнопения (Триод). Преведен е на български в ХIV в. от стареца Йосиф в Атон, оттам е изпратен в Синайския манастир. Сръбски монаси го преписват там или в Йерусалим, защото е от "светогорски истински извор на български език". Преписвачите му отбелязват, че един Господ само знае колко им е било трудно да "прехвърлят" от български на сръбски. А всъщност сръбски са само някои букви, текстът си е на среднобългарски книжовен език. Ценният кодекс остава в Москва, но в един момент внезапно изчезва от Русия. Как, защо и кога ръкописът е върнат тайно в Йерусалим, никой не може да каже. Още в края на ХIХ в. той е в библиотеката на Йерусалимската патриаршия и там е описан в каталог. Учените бяха убедени, че има два такива ръкописа - близнаци. И чак когато описах и проучих всички факти, се убедих, че няма "Московски триод" и "Йерусалимски триод", а един ръкопис и той е в Йерусалим. "Сянката" на Триода в Москва изчезна, но самият ръкопис става все по-ценен за палеославистите, разказва българската изследователка.

Друг ценен наш ръкопис, Асеманиевото евангелие, написано на използваната за кратко глаголица, е изминало хиляди километри, докато стигне до Ватиканската библиотека, където се намира и до днес. Преди това обаче се е придвижило до Йерусалим, а оттам през 1736 г. го купува папският симиотикар Йосиф Симон Асеман, чието име ръкописът взима. Никой не може да каже как точно богато илюстрованата богослужебна книга, която включва всички евангелия, е попаднала там. Вероятно ценният глаголически ръкопис е оставен в една от църквите на Божий гроб от български поклонник.

Не по-малък път е изминал и най-ценният от общо петте запазени български преписа на Манасиевата хроника, направен по поръка на цар Иван Александър. Незнайният преписвач и преводачът на Световната летопис на византийския дворцов писател Константин Манасий (1130-1187) е вкарал 27 летописни добавки с българската версия на описаните исторически събития. Добавил е и цветни илюстрации, което пък го прави единственият илюстрован препис на хрониката в света. Днес уникалният ръкопис, написан в мерена реч, се съхранява във Ватиканската апостолическа библиотека. Пътят му дотам минава през Хърватска, където става част от сбирката на епископа от Модрос Никола Катарски, след което заедно с още други ръкописи поема към Ватикана.
 Богато илюстрованото четвероевангелие е красяло царската библиотека.
 Уникалният препис на Манасиевата хроника скита дълго, преди да стигне до Ватикана.
 Асеманиевото евангелие днес е част от Ватиканската библиотека.
СНИМКА: АРХИВ "СЕГА"
Изложба на оригинални преписи и преработки на "История славянобългарска", както и на източници, използвани при написването й. Най-българската книга също не е в България. През 1984 г. българските разузнавателни служби подменят с копие черновата, която се съхранява в Зографския манастир в Света гора, и донасят оригинала тук. През 1998 г. президентът Петър Стоянов върна книгата на Зографския манастир.
 Зографското глаголическо евангелие се пази в Руската национална библиотека.
СНИМКИ: АРХИВ "СЕГА"
По-голямата част от откритото в Румъния Добрейшово евангелие днес е част от фонда на Националната библиотека "Кирил и Методий", а другата е изгоряла в Белград по време на Втората световна война.
 Томичевият псалтир, открит в началото на миналия век в Македония, днес се намира в държавния исторически музей на Москва.
6
2260
Дай мнение по статията
СЕГА Форум - Мнения: 
6
 Видими 
24 Май 2017 20:22
Бравос. Много добро изследване...
24 Май 2017 21:27
Много, много добре.
24 Май 2017 23:00
Изследването принадлежи на споменатата в текста проф. Климентина Иванова - един от нашите най-добри медиЕвисти, да е жива и здрава още дълги години:

„В началото бе книгата: Книга за старобългарските ръкописи“. София: Народна младеж, 1983, 191 с. (2. прераб. и разш. изд. - София: Ариадна, 2002)

Плюс това е изключително увлекателно и майсторски написано четиво.

* Отдавна е изчерпана книгата, така че не правя търговска реклама. Това за сведение на някои заядливи продавачи на келешлъци.
25 Май 2017 06:23
Климентина Иванова е от все по-изчезващия, хеле пък на фона на новопроизведените игнатовски професорчета, вид на истинските академични учени. Добрата стара българистични школа.
Похвално е, че редакцията се е сетила да се обърне към нея.
25 Май 2017 10:34
Много добър текст. Аз по манастири не ходя, нямам квалификацията, наричана "експертиза". Но много обичам книгите от кашони. Почти всички са с надписи на притежателя или на получателя им, който е имал рожден ден. В някои книги, например в "Хора, години, живот" притежателят е подчертавал абзаци и изразявал кратко мнение. Интересно е. Имам от форумеца проф. Дървингов и подарък - "Мертвые души" на стария руски правопис от края на 19 век. С рисунка на бяпа страница и неразчитаеми мисли. Мост между поколенията и държавите.
25 Май 2017 14:42
Първата голяма загуба на старобългарски книги е от средата на X век, при падането ни под Византийско владичество. Тогава част от българското книжно богатство е унищожено. Хипотезите за съдбата на безценната царска и патриаршеска библиотека са две, отбелязва проф. Иванова. През IX и X в. българските книжовници, наследници на светите братя, са хвърляли всичките си сили в превода на византийски богослужебни текстове, но и на жития, риторика, исторически съчинения и други. Преводите се правят първоначално главно в Плиска (Равна), в столицата Преслав и в Охрид. При завладяването и на Източна България част от тази книжовна продукция е запазена. Според едно от предположенията част от книгите не са унищожени, а са били отнесени в Константинопол като ценна плячка. Възможно е те да са се съхранявали в църквата "Света София" заедно с ръкописи на други езици и да са подарени при покръстването на Русия в 988 г., когато Киевският княз Владимир се жени за Анна Византийска. Това е твърде вероятно, защото точно в 70-те години на XI век изведнъж се появяват доста преписи на български книги с преводи от гръцки


Гениално! Класически хепи соц и българо-съветска дружба ...
Значи русинът Светослав, който безчинства две години из България (969-971), е абсолютно непричом към унищожение и отнасяне на старобългарски книги, но виж, злите византийци в 971 г. каквото изгорили, изгорили, другото занесли в Константинопол в очакване на сватба двадесет години по-късно, за да ги подарят на Владимир.
Ово je мисла, ово je класа!
Дай мнение по статията
Всички права запазени. Възпроизвеждането на цели или части от текста или изображенията става след изрично писмено разрешение на СЕГА АД