Едва ли през 1982-ра някой си е правил труда да скрие сюжетните развои на оригиналния "Блейд рънър" - филм на млад режисьор, който търси своята публика (и въпреки успеха на "Пришълеца" три години по-рано първоначално я намира колебливо), приблизително базиран върху излязло четвърт век по-рано литературно произведение - "Сънуват ли андроидите електрически овце?" на киберпънк писателя Филип К. Дик.

През 2017-а обаче навсякъде по света кинокритиците трябваше да подписват кървави писма по поръчка на самия режисьор Дени Вилньов, че няма да разкриват детайли от сюжета на "Блейд рънър 2049" - очакваното с трепет продължение на култовата класика на Ридли Скот.

И, в общи линии, човекът е прав. Ако първият "Блейд рънър" ни втрещи предимно с визуалната си оригиналност и невижданите изразни средства, то този - без да пести от формата - заорава дълбоко във философските идеи, зададени от Дик преди повече от половин век, слаломирайки смело през събития и съдби. Фабулата, дело на сценариста на първия филм Хамптън Фанчър и Майкъл Грийн, може и да остане в тайна още известно време, но няма как да се скрие качеството на филма - блестящо.

Канадецът Вилньов ("Първи контакт", "Сикарио") с помощта на 13 пъти номинирания за "Оскар" оператор Роджър Дийкънс (да вземат най-сетне да му го дадат, а?) и актьорския състав създава не просто достойно и адекватно продължение на една легенда, а самостоятелен, прекрасен и вълнуващ фантастичен филм. В "2049" бъдещето е мрачно и неясно, героите - самотни, а замърсяването - все по-шокиращо, но основният въпрос продължава да бъде - какво ни прави хора?

Когато Скот създава своята нео-ноар дистопия, дрехите са осемдесетарски, но картината на окъпания в дъжд и неон Лос Анджелис от утрешния ден, обслужван от роботи-репликанти и въздушни коли, изглежда безкрайно далечна. Днес почти сме достигнали годината, в която оставихме Рик Декард (Харисън Форд) и любимата му да избягат, хванати за ръка - 2019.

Fast forward три десетилетия напред: Декард е все така безследно изчезнал, андроидите са многократно усъвършенствани, а герой на тази история е новият, подобрен блейд рънър, който продължава с мълчаливо ожесточение да ликвидира провинилите се репликанти. Райън Гослинг изоставя романтичното амплоа от "Ла ла ленд" и се връща към нихилистичния куул от "Drive" и "Само бог прощава", само че този път е истински трагичен герой, не просто секси позьор с патлак. Шефка му е Робин Райт, която настоява фаворитът й да ликвидира бъг в системата, който би застрашил този мрачно-луминесцентен футуристичен свят.

Филмът преминава през дълга, бавна експозиция, която ни среща с предимно женски репликанти, слепия злодей на Джаред Лито (който е най-слабото звено във филма и абсолютно недостоен за класата му), и сантиментални проблясъци от "истинския" живот. По някое време ставаме свидетели на дългоочакваната поява на Харисън Форд - оригиналния блейд рънър, енергичен и блестящ напук на възрастта си, която прави фурорен дует с Гослинг. "Танцът" им е едновременно екшън и емоционален. Чудесно е да видиш, че все още има актьори като Форд, които не се борят за "Оскари", а чисто и просто за сърцето на публиката.

Героите на "Блейд рънър", изгубени между машинното и човешкото, пък се борят за собственото си сърце и душа, макар че "чудесно се справяш и без нея", казва поощрително Робин Райт на подопечния си Гослинг. Филмът от своя страна се справя чудесно именно защото не разчита само на техническото съвършенство (каквото несъмнено притежава), а и на вътрешното съдържание. Но във визуално отношение "2049" е безупречен и безутешен.

Удоволствието е достъпно не само за фенове на оригиналния филм и книга: Вилньов е създал отделно и ярко драматично произведение, което се надявам да заеме своето заслужено място редом с "Блейд рънър" от 1982-ра.