Клетата рибка стана жертва на такава яростна и тенденциозна кампания, че човек почти забравя, че става дума за културен продукт, и то за деца. Не знам какво да добавя по този въпрос - ако някой смята, че е възможно детско филмче с приказен сюжет да индоктринира, то жалко за него. Но както се казва, няма лоша реклама. Съмнявам се, че един от редките детски игрални филми, създадени от родната кинематография през последните 30 години, щеше да привлече някакъв публичен интерес, ако не бяха кресливците в социалните медии. Поначало българските филми трудно се срещат с публиката - "Възвишение" е щастливо изключение, - а жанрът детско кино е загърбен, забравен и с болезнено прекъсната традиция. А имахме нелоши опити в него - макар в тях да биеха децата за здрасти и да биваха някой път идеологически обременени с партизани и др. анахронизми. Но времената се менят. И ето че пак се прави българско детско кино. (Тръпна при мисълта, че следващият, упражнил се в тази дисциплина, е режисьорът на "Дякон Левски" Максим Генчев - премиерата предстои на СФФ, но какво да се прави, рискове на професията.)

И тъй, отиваме с детето, закърмено с "Пиксар" и "Дисни", на първия му български игрален филм. Хареса ли ти? "К'во да ти кажа - няма да ми стане любимият филм, но става."

"Лили Рибката" е дело на режисьора Ясен Григоров, израснал в Мароко, следвал "комикс" във Франция и "визуална комуникация" в Швейцария, дипломирал се като илюстратор от НХА. Работи в рекламата, но продължава със специализация при акад. Людмил Стайков и слава богу, за разлика от другата му напориста възпитаничка Зорница София, не страда от желание да прави феминистки кавъри на "Време разделно". След два независими филма - експерименталният "Дървеното езеро" и чалга мокюментарито "Малък голям", получава държавна субсидия за първия си по-мащабен проект "Лили Рибката". Историята е фантазьорска: стеснително дете рисува ин-ян риби, смущава се да гледа хората (дори родителите си) в очите и всеки път, щом това му се наложи - от случайността или насилствено, се извива Вихрушката. Тя го превръща от момчето Дани в момичето Алекс и обратно. Както се разбира от по-нататъшната история, това не е някакво двуполово или сексуално неориентирано дете, а две отделни деца, които в края на филма са разделени и заживяват собствените си животи на момиче и момче със съответните джендър особености. Магията е развалена с помощта на циганчето Лили, което носи суперсилата, но и рибешкото проклятие, в гените си - филмът разказва подобен сюжет и за неговите баба (Татяна Лолова) и Дядо (шаран).

Ох, не стига че джендъри, ами и цигани, и то не отрицателни герои! Трудно е да си фейсбук кречетало в наши дни. Ясно е, че ако имаш чук, ще виждаш навсякъде пирони. Но децата не го виждат така. Истерията около "Лили Рибката" напомня за онези психологически експерименти, зрителни измами, в които еротична сцена прелива например в профил на лице; и никой преди пубертета не разпознава еротичната сцена. За малките зрители това дори не е най-шантавата история, която са гледали, то е нищо в сравнение с "Картуун нетуърк" и "Дисни ченъл".

За мен историята на Дани-Алекс беше второстепенна за филма, макар да е опит за балкански магически реализъм. (Това Кустурица го правеше доста по-добре.) "Лили Рибката" се запомня предимно с яркоцветните костюми и декори, пъстрите и разнообразни персонажи във втория план, някои от които оригинални и забавни, други - не дотам. Герои от града, селото, училището, болницата - къде бутафорно театрални, къде по-реални. "Лили Рибката" е преди всичко комедия - някои от шегите са по-деликатни, други грубовати, в стил "Комиците". Свръхестествените елементи на сюжета включват употребата на специални ефекти, които не са върха, но не дразнят. Дразни изборът на сценариста и режисьор как да се води повествуванието - от глас зад кадър, този вечен бич на българското кино! На практика актьорите, деца и възрастни, играят в ням филм и почти не чуваме собствените им гласове. Татяна Лолова има ЕДНА сцена с реплики, макар да е в кадър доста по-дълго. Е, извинете. Това е като пиратските касети с "Междузвездни войни", в които Васил Кожухаров дублираше и мъжките, и женските роли. (Пак джендър, да му се не види.)

Накратко - "Лили Рибката" е български филм. Не му липсват слабости. Не е баш шедьовър, но и пропаганден не е. Макар джендъристите да провиждат в него тенденциозно налагане на "толерантност" и "различие" (сякаш това са мръсни думи), филмът борави с доста стереотипи. Известна утеха е, че детето на страшния селянин не е чак толкова страшен селянин.