:: Разглеждате вестника като анонимен.
Потребител:
Парола:
Запомни моята идентификация
Регистрация | Забравена парола
Чува се само гласът на енергийните дружества, допълни омбудсманът
Манолова даде петдневен ултиматум на работодателите да предвижат проекта
От ВМРО и „Атака” обявиха, че няма да подкрепят ГЕРБ и ще гласуват против предложението
Платформата протестира срещу бъдещия закон за авторското право в онлайн средата
Корнелия Нинова споделяла идеите на Джоузеф Стиглиц
Дванайсет момчета може да прекарат месеци блокирани в пещера в Тайланд (видео)
СТАТИСТИКИ
Общо 399,209,166
Активни 80
Страници 1,091
За един ден 1,302,066
ИНТЕРВЮ

Камерите в детските градини ще са като камерите на КАТ

Тревожността у младите хора формира насилие, казва психологът Младен Владимиров
СНИМКА: Личен архив
Младен Владимиров е психолог, специализира в областта на семейната терапия, децата и оказване на психосоциална помощ при кризи и екстремни ситуации.
Младен Владимиров е психолог, който специализира в областта на семейната терапия, децата и оказване на психосоциална помощ при кризи и екстремни ситуации.



- Господин Владимиров, какво създава и провокира агресията в нашето общество?

- Със сигурност агресията стана по-видима. Но през последните години, колкото и да е странно, се научихме да я разпознаваме. Преди време този разговор нямаше да се случи, защото вербалната агресия е част от нашата народопсихология. От деца учим, че "Дълбока рана зараства, лоша дума не се забравя", "Дума дупка не прави". Доскоро не можеше и да се говори за киберагресия, за тормоз. Ако се върнем назад, във Викторианска Англия, има едно страхотно произведение на Дикенс - "Дейвид Копърфийлд", където се разказва за дете, тормозено в институция. Ако се върнем в недалечното минало, когато имаше казарма, можем да си спомним какви издевателства и извращения се случваха там. Агресията е много човешка и е в нашата ДНК. Най-вероятно обаче в други периоди е имало възпиращи фактори, които са били защитни - като семейството. В последните години семейството изчезна като единица на обществото. Има места, където родителите въобще ги няма, а не просто пренебрегват детето. Някои работят в чужбина и виждат децата си по скайп. Имаме вече цели поколения деца, "отгледани" по скайп.

- Защо е толкова голяма ролята на семейството?

- Семейството има ролята и отговорността да отговори на емоционалните потребности на децата. Училището не може. Институциите, които работят с деца, също не могат. Те могат да подпомогнат този процес, да го улеснят, но не и да го създадат. Детето много бързо минава през образователните институции. Докато се обърне, е излязло от яслена възраст, където трябва да се учи първата привързаност. После много бързо се минава през детската градина и училището. А ние имаме и текучество в учителските професии. При тази бърза промяна детето не може да развие привързаност, доверие, емпатия, усещането да се "скачваш" емоционално с другия, което е толкова важно в човешката психология. И ако не може в училище и детската градина, тогава това трябва да се случи в семейството, което е създало тези модели. Само че ги няма.

- Какви са най-честите причини деца да се превръщат в насилници?

- Един от обяснителните модели за агресията е свързан с неудовлетвореност. Днешните млади хора живеят в емоционален вакуум, в липса на възможност да се скачват емоционално, да развиват съчувствие и емпатия, състрадание. Ние имаме количество приятелства, но те са опосредствани от интернет. Няма го това непосредствено общуване, което го имаше преди. Тогава можеше да видиш целия набор от преживявания - вегетативни, поведенчески, психологически, когато един твой приятел се нарани, когато твой приятел го е страх или е объркан. Колкото и да се опитваме да вкараме емотикони в киберобщуването ни, това не може да замести човешките емоции. И когато не се развие тази емоционална интелигентност, това не позволява да се съпреживеят чувствата на другия. Тогава не усещаш, че го нараняваш. Аз разбирам донякъде и психологията на насилника. Често пъти той не разбира, освен ако не е преднамерено, каква емоционална щета нанася на жертвата.

- Има ли други фактори?

- Липсват ни добрите образци. Моделите на подражание са различни. Те са по-силови, вербално агресивни. Ние го виждаме на всички равнища. Всеки път, когато нещо се случи, ние говорим -анти, -анти. Мразим се на общо основание, без да казваме кое е по-добро. Виждаме го в предизборни кампании, виждаме го и в отношенията родители-деца-училище. Дори успехите на Григор Димитров, които би трябвало да ни обединяват, ни разделят. И още един важен фактор, формиращ насилие - тревожността в младите хора. Обществото ни не успява да отговори на емоционалните, интелектуалните и социалните нужди на децата. Те завършват училище, без да се знае дали могат да работят в екип, конформисти ли са, как приемат властта в групата, как се съобразяват с авторитети.

- Как тази агресия преминава в крайни форми и какви могат да бъдат те?

- За съжаление това е енергия, която ние трябва някъде да сложим, подобно на парата. Единият от вариантите е агресивната енергия да бъде реактивно изпусната навън. Някъде се проявява в чупене на предмети и обиди. В другия по-пасивен вариант тя преминава в автоагресивна форма и самонараняване. То може да се прояви не само в състояние на депресия и желание за самоубийство, но и да се превърне в хранително разстройство, булимия, анорексия, употреба на наркотични вещества. Това показва, че някой някъде не е отговорил на страховете и желанието за общуване на тези млади хора. Всяко едно дете расте в конфликт, защото се развива свръхбързо на всички равнища - хормонално, биологично, социално, и някой трябва да свали тази тревожност и фрустрация, да накара младия човек да разположи всичко това в социално приемлив контекст. Да му се каже, че не е страшно да се изпитва ревност, конкурентност, но като сътрудничество, а не съперничество, което унищожава децата.

- Нарастват ли случаите на самонараняване у младите хора?

- Трябва да започне да се обръща повече внимание на автоагресията. В последните години насилието се прехвърля от реалната среда във виртуалната. А там и насилникът, и жертвата са с размити профили, граници, идентичности. Ставащото в интернет има свойството много бързо да ескалира, да се трансформира от един тип насилие в друг. Например: лош емотикон, груб коментар, колаж на снимки. И когато толкова бързо се развият нещата, ти усещаш, че губиш контрол. За разлика от реалния тормоз и насилие обаче, където можеш да избягаш и да се скриеш, от виртуалния не можеш, дори и да издърпаш кабела на интернет. Къде е тогава бягството? И много млади хора, признавайки собствена си несъстоятелност да се справят с трудностите, преживяванията и страховете си, невъзможността да ги адресат към някого, който може да им помогне, решават проблема като Хамлет.

- Доколко е работеща идеята за вкарване на камери за наблюдение в детските градини и класните стаи?

- Поставянето на камери в училищните заведение ще реши проблема, колкото го решиха камерите на Пътна полиция за ограничаване на пътните произшествия. Реши ги само там, където има надзор. Не може да поставим на всички места камери, защото става въпрос за самоличността на децата, която трябва да се опазва. Това, че ние ще заснемем и регистрираме даден случай на насилие или агресия, няма да ни помогне да разберем причините, генезиса му. Затова е хубаво, че в последните дни се говори за отстъпване от идеята за поставяне на камери, а по-скоро за създаване на антистрес програми в образователните институции. Аз разбирам родителите и искането им да се поставят камери. Във всеки случай на притеснение, по примера на едноклетъчния организъм, училищните институции се затваряха. Всеки път, когато стане някакво насилие, училището не се отваряше към външни партньори - родителски организации, експерти, местна власт. А напротив - охраната се засилваше. Това постави граница между родители и учители. В момента повечето родители не знаят какво се случва с тяхното дете. Те влизат до входа - предават своето дете на някого и то влиза навътре. Тази среда създава страхове. И ние виждаме нелепи опити за отваряне на институцията - със записващи устройства, камери в джобче, часовници и т.н. Това показва, че родителите симптоматично имат нужда да влязат в институцията - училище или детска градина, и тя да бъде по-отворена и достъпна за тях, не веднъж в годината, а непрекъснато да се обсъжда образователната политика в училище и детската градина, да се следи микроклиматът.

- Адекватни ли са действията на отговорните институции?

- В последните години имаме усещане за липса на държава. Или виждаме ненавременни и неадекватни мерки. Последните случаи на насилие в детска градина показаха точно това - местна власт или институции, работещи с деца, самият персонал са подценили агресия, замели са я под килима. А агресията има свойството да ескалира, да се натрупва.

Сериозен проблем е липсата на координация между институциите. Имаме единен регистър при теглене на заеми и различните кредитори могат по всяко време да те проверят дали имаш други задължения. Институциите, които отговарят за децата обаче, не обменят информация помежду си за деца в риск. Ако се развеждат родители заради насилие в дома, училището не знае за това, а тази информация се пази само от Агенцията за закрила на детето. Когато детето има конфликт със закона, МВР го задържа заради хулиганство, на него му се налага някаква мярка, но това училището не го разбира. Ако стане нещо в училище, това не го знаят всички администрации, работещи с деца. Оказва се, че всяка институция сама достига до дефицитите на детето. Това не помага да се решават проблемите му.

- Могат ли децата да бъдат включени в процеса на овладяване на агресията?

- Крайно време е да приемем децата за партньори. Преди време имаше идея за създаване на училищни патрули. Време е да овластим децата до там, че да могат да търсят помощ и подкрепа. На тях трябва да им се вмени отговорност, защото не навсякъде можем да поставим камери и дежурен учител. Често случите на агресия и насилие стават в училищни съблекални и тоалетни. Можем ли там да има видеонадзор? Трябва да се говори за тези неща, а не да мълчим. В българското общество има няколко теми табу - смърт, секс, агресия. Те се случват винаги на другите, ние не ги носим в себе си, а те са част от човешката природа. И когато си кажем честно, че те са сред нас, да се опитаме да ги овладеем, няма нищо страшно. И като общество трябва да започнем да развиваме емоционална интелигентност. Защото лесно работим с глад, студ и болка, но много трудно с гняв, ярост, враждебност и вина. А готова формула няма.







7427
Всички права запазени. Възпроизвеждането на цели или части от текста или изображенията става след изрично писмено разрешение на СЕГА АД