:: Разглеждате вестника като анонимен.
Потребител:
Парола:
Запомни моята идентификация
Регистрация | Забравена парола
Чува се само гласът на енергийните дружества, допълни омбудсманът
Манолова даде петдневен ултиматум на работодателите да предвижат проекта
От ВМРО и „Атака” обявиха, че няма да подкрепят ГЕРБ и ще гласуват против предложението
Платформата протестира срещу бъдещия закон за авторското право в онлайн средата
Корнелия Нинова споделяла идеите на Джоузеф Стиглиц
Дванайсет момчета може да прекарат месеци блокирани в пещера в Тайланд (видео)
СТАТИСТИКИ
Общо 388,336,838
Активни 247
Страници 71,493
За един ден 1,302,066
Нерви и утехи

Потресения – 10

Калин Донков


СЕМЕЙНИ ОГЛЕДИ

Някъде през осемдесетте години Роженския манастир над Мелник след дълъг ремонт го видяхме облечен в тъмножълто дърво, с нов покрив и нападнат от любопитни. Обичах да ходя в градеца тогава и няколко пъти се качвах по стръмната пътека, посядах пред гроба на Яне Сандански или на пейка край самата обител. Мястото бе хубаво за размисъл и себеразглеждане, още нямаше и помен от страстите и стълкновенията, които по-късно се разиграха там.

Денят, когато произтече тази невинна сцена, бе между най-хубавите в огърлицата на есента, листа нехайно се откъсваха от клоните и кръжаха дълго, сякаш никога нямаше да паднат на тревата. Мъж и жена приближиха откъм манастира и се настаниха на съседната пейка: възрастни хора, облечени с нови дрехи. Надявах се разговорът им да не ме откъсне от унеса, но не стана. Бе толкова разгорещен, че линия в размисъла, а и да не бях я зарязал, не можех й се отдам отново.

Семейството се увлече, в бистрия въздух спорът им сигурно се чуваше надалече. Задавих се от това, което слушах. Ще го предам сбито, защото е дълго и страстно, ще бъде жалко за мястото. Разбрах, че жената боледува неизлечимо и вярва, че скоро ще умре. (Как се бе изкачила толкова високо, при това си състояние, остана загадка.) Разбрах също, че съпругът е обещал да не прекратява брачната клетва и след смъртта й да постъпи в манастир. И че тази есен двамата обикалят манастирите, за да изберат къде той ще се замонаши, когато дойде часът.

Жената високо, сякаш диктуваше, изреждаше предимствата на Роженската обител, сравняваше ги с резултатите от посещенията им на други места. Мъжът се включваше едносрично, избягваше да се ангажира, това му тежеше. Не изглеждаше да е човек, дълбоко мотивиран да тури расото. Или поне не искаше да се прежали още отсега. Жената даде воля на подозренията (мисля, че си беше права) и сипеше обвинения, че той изобщо няма да се покалугери и ще си остане в цивилния живот да се наслади на свободата си. След като бях изслушал толкова "Ти няма да го направиш!, Не, ти никога няма да го направиш!", аз си тръгнах съвсем убеден, че да, той никога няма да го "направи" Тръгнах си надолу по склона, почти уверен, че никога повече няма да се кача там Те станаха и тръгнаха след мен, диалогът им продължи на висок глас и беше ясно, че ще продължи и след следващия манастир в техния списък за огледи.

Трябваше да туря тук някакъв коментар, но коментари ми идват все жлъчни и нелицеприятни. Достатъчно беше да ви осведомя какви особи се срещат и как държат да продължат да се срещат дори когато са вече в гроба. Да, има такива лица, които не си и помислят да дадат свобода и воля на чуждата душа. Смъртта за тях не съществува. Но пак не са безсмъртни. Ехе...



ЗАКЪСНЕНИЕ

У дома си в Австрия Нено Грозданов пие само еспресо, но тук в България си поръчва виенско кафе.Искал да даде на родината възможност да го поглези. Намираме с какво да се залисваме, докато донесат поръчката, но и двамата знаем, че истински разговор едва ли ще се състои. Такъв, какъвто се очаква между двама приятели, примирили се, че ще се срещат не повече от веднъж в десетилетие. Новините, които ми е приготвил, са с отдавна изтекъл срок - кой умрял, кой се развел, кой постъпил в пансион. А сега - и кой се е завърнал в България.

Това е новото: някои от нашите връстници, забягнали на Запад в далечните шейсет или седемдесет на миналия век, сега са се прибрали в отечеството. Дали завинаги, това не може да каже, но си харчат европейските пенсии в родния град или в селата около него. Нено не ги определя на брой, но според него гонят пръстите на двете ръце. Не само от Австрия, а изобщо от Западна Европа. И то само от неговата Мрежа. Емигрантите от онова време поддържат връзка, информират се за новините от Плевенско и си сътрудничат чат-пат.Дори веднъж и мене ме търсили за съдействие, но не ме открили: каза го някак бегло, сякаш въобще не беше смятал да го каже и като че сам учуден от това, че го е казал.

Когато се разнесла вестта, че певецът Борис Гуджунов е със силно влошено здраве и станало ясно, че е затруднен със средства за лечение, моите плевенски съграждани от Европа решили да го подпомогнат със скромна сума. Имало идея да ми възложат да проуча къде и как да бъдат преведени парите - имах в тая група съученици, просто връстници и дори далечни братовчеди. Но докато работата се уговаряла, певецът починал.

Почти механично попитах: защо за него, каква е връзката? "Домиля ни - беше отговорът. - Та той пя на нашия абитуриентски бал..." Не беше глупаво, че попитах. (Сантименталният им порив бе истински жест към изкуството изобщо.) Но сега ми се стори, че е. Точно това му рекох и аз, когато се запознавахме на един "Златен Орфей": "Ти пя на моя абитуриентски бал!". Борис се разсмя, не можеше да застане сериозен. Бяхме връстници, всъщност, но той вече бе минал през самолетната катастрофа на летище София, знаеше за живота всичко, което се научава при близка среща със смъртта. Бях го виждал преди тая среща, забелязвах разликата.

Тогава те бяха група войници в малко поделение. Минаваха през града, натоварени с музикални инструменти. Беше оркестър, изпратен на Плевен от съдбата. Тома Спространов, който също бе от тая войнишка група, го величаеше "бигбенд". Подвизаваха се по всякакви забави и джамборета. Веднъж, на нещо такова в театъра, чух Гуджунов да пее "Чао, бамбина!". Слушахме го омагьосани. Красавицата на трупата го гледаше жадно. Завидях му, моето изкуство не извикваше желанията тъй директно и незабавно.

После беше абитуриентският бал. Той няколко пъти ме разпитваше за него. Сигурно бе преживял нещо там, щом опитваше да се върне...

Съдбата не го харесваше особено. Изпи горчилки, каквито никой не заслужава да изпие. Борис Карадимчев ни бе видял да си приказваме и после, без повод, ми рече: "Такъв глас рядко някому се дава. Мощен, изобилен и също тъй прекрасно опитомен. Ти го слушаш да се лее, спокоен, без усилие. Липсата на усилие го прави да звучи виртуозно. Дано се появи някога песен, която да извика целия този глас навън."

Когато си отиде, известно време си пусках в тиха вечер двете омагьосващи песни "Тайни" и "Рисунки на огъня". После престанах, звукът от компютъра им пречеше да звучат в мен.

"Жалко - казах на Нено, - жалко, че не сте успели да изпратите парите, било е още един шанс..."

"Много бързо се случи всичко" - обясни той. И цитира поет, за когото не бях чувал: "Враният жребец на смъртта изпреварва жалките ни човешки талиги"...



ОБЕКТ ОТ ДРУГИЯ ЖИВОТ

Сигурно малцина си спомнят кръчмата "Старият воин", която в началото на века лагеруваше срещу рибарницата на "Граф Игнатиев". Там ме вкара направо от улицата старият музикант Янко Зл. Дори не поздрави, хвана ме подръка и ме завлече вътре. От вратата видях, че това не е място за нас, въпреки това изкарахме там следобеда, предпазливо отпивайки от странната бира на прехода.

Напредвайки към светофара откъм страната на бившия нотариат, Янко бе съзрял на отстрещния тротоар някаква неземна жена, която го бе приковала за цял живот. Това "неземна", "приковала" и "за цял живот" се все от речника на Янко, с които той ми предаде събитието. Помня ги добре, защото си служеше с тях и през всичките немалко срещи, през които сме го коментирали. (Защото ние с него повече за нищо друго не сме и говорили...) Използвам онези думи, защото те ми се виждат най-достоверни. Другите, които въведе в своите описания, според мен са вече старателно търсени, литературни, в много случаи просто прекалени и безвкусни. Сигурен съм, че ги намираше в любовната лирика, в сборниците с писма на известни хора и в описанията на нашумели любовни връзки от миналото. Имаше, както се полага на един музикант, и откъслеци от текстовете на бездарни песни и балади.

Трябва да призная обаче, че с тия си изразни средства, независимо дали собствени или заимствани, той обрисуваше своя "неземен" обект на желанията все по-плътно и по-релефно. През това време от един стар музикант той успя да стане много стар и престана да бъде музикант. "Нямам сили - каза, - дори праха не мога да обърша от тромпета." Но мисълта му беше ясна и красива, разказваше за своята непозната с думи, които и в поезията биха ме притеснили. С тези и с други думи накрая постигна своето: почнах да вярвам, че съм я виждал, знам как изглежда.

Янко се кълнеше, че само на мене е изповядал тази среща: било веднага след случката, не можел да се овладее. За всички останали я премълчал, страхувал се от подигравки. Беше я осмислил по неподражаем начин: смяташе, че съдбата му я бе показала като обещание за другия живот. Иначе защо ще му я представя съвсем в края на този? И защо тя ще му се усмихва от другия тротоар, като че между тях виси някакво обещание, някаква тайна. Беше убеден, че тя ще го сбъдне за него в другия живот. За такова чувство сегашният вече не стигаше. "Бъдещето - злобно заключи веднъж - е само един остатък. Нищожен остатък."

Прочете всичко, което можеше да се намери за прераждането. Не беше доволен. Не намери нещо, което търсеше. "Нищожният остатък" при него се оказа завидно дълъг. Но той не му се наслаждаваше. Нервничеше, бързаше. Целият се бе превърнал в едното нетърпение. Нашият свят го отегчаваше. "Бавят ме - казваше. Бавят ме." (Сигурно би посегнал на себе си, ако не бе опасението, че смоубийците не се прераждат.) Последния път не дойде на срещата и след два-три дни се наканих да го видя. Почти не ни оставиха да поговорим, но той издебна добър момент и се оплака: "Много бавно върви това време. Как го търпите да се влачи така..."

И това беше.

Може да бе изтекла година, когато видях жената да минава на същото място, само че по другия тротоар. В лицето й разпознавах всичко, което Янко в своите възторжени разкази бе обрисувал. Лесно ми беше да го повярвам - нямах нищо, с което да го докажа или опровергая. Изниза се по бледата стена на нотариата като върху екран, походката й бе божествена. Отмина...

Домъчня ми за стария музикант. Бе бързал към смъртта, жадно бе бързал и се беше надявал. А мечтата му бе още тук. Но знае ли човек, той бе тръгнал на среща в другия живот, все пак. Сигурно не става веднага...
8
4824
Дай мнение по статията
СЕГА Форум - Мнения: 
8
 Видими 
22 Февруари 2018 23:12
С какъвто и да е коментар, обаянието, полъха за душата и музиката на текста биха били разкъсани и обезобразени.

Благодаря Вълшебнико!!! (извинявам се за почти интимното обръщение)
23 Февруари 2018 12:02
Хубаво, много хубаво!
23 Февруари 2018 16:38
Чудесно, Поете!
23 Февруари 2018 17:18
Много хубаво и малко тъжно...
24 Февруари 2018 00:36
Да, има такива лица, които не си и помислят да дадат свобода и воля на чуждата душа

Слушахме го омагьосани. Красавицата на трупата го гледаше жадно. Завидях му, моето изкуство не извикваше желанията тъй директно и незабавно.

Беше убеден, че тя ще го сбъдне за него в другия живот. За такова чувство сегашният вече не стигаше. "Бъдещето - злобно заключи веднъж - е само един остатък. Нищожен остатък."

"Много бавно върви това време. Как го търпите да се влачи така..."

26 Февруари 2018 09:55
28 Февруари 2018 20:52
БОРИС ГОДЖУНОВ - Тайни
https://www.youtube.com/watch?v=tWOUjut3lFQ

Борис Гуджунов - Рисунки на огъня
https://www.youtube.com/watch?v=QBBpBk_amZs

Наистина са вълнуващи, както и разказът.
02 Март 2018 20:59
...знаеше за живота всичко, което се научава при близка среща със смъртта. Бях го виждал преди тая среща, забелязвах разликата.
"Много бързо се случи всичко" - обясни той. И цитира поет, за когото не бях чувал: "Враният жребец на смъртта изпреварва жалките ни човешки талиги"...
Дай мнение по статията
Всички права запазени. Възпроизвеждането на цели или части от текста или изображенията става след изрично писмено разрешение на СЕГА АД