:: Разглеждате вестника като анонимен.
Потребител:
Парола:
Запомни моята идентификация
Регистрация | Забравена парола
Чува се само гласът на енергийните дружества, допълни омбудсманът
Манолова даде петдневен ултиматум на работодателите да предвижат проекта
От ВМРО и „Атака” обявиха, че няма да подкрепят ГЕРБ и ще гласуват против предложението
Платформата протестира срещу бъдещия закон за авторското право в онлайн средата
Корнелия Нинова споделяла идеите на Джоузеф Стиглиц
Дванайсет момчета може да прекарат месеци блокирани в пещера в Тайланд (видео)
СТАТИСТИКИ
Общо 393,813,097
Активни 109
Страници 1,809
За един ден 1,302,066
Нерви и утехи

Обещаният по новините сняг

Калин Донков
Попаднах на този сняг съвсем неволно. Доктор К. ме прилъга да пия антибиотик, не си наредих графика, както трябва, и ми се падна един прием в полунощ. За всеки случай, каза той, но кой не знае, че обявят ли те за болен, болестта се настанява в теб. Дочаках да свършат последните новини. Изтърпях и най-красивите синоптички да си предскажат снега. Още като ги гледах по къси ръкави и по презрамки, разбрах, че няма шега - студовете са на прага. Тези момичета се разсъбличат обратно на термометъра и, само като ги гледат, пенсионерите в ледените холове се обвиват в студени тръпки. Преместих се пред прозореца и зачаках.

Ако не беше лекарството, щях преспокойно да си легна. Нямах предчувствие за сняг и по-важно, жажда за сняг нямах. Обикновено зиме, след лоши или тъпи седмици в съществото ми се навива кълбо от несъгласия и нетърпения, изпълва ме непоносимо и неотложно желание за сняг. Дни и седмици понякога се щурам с тая тежка топка в гърдите, докато някоя заран се събудя с просветлена душа и вече знам - снегът е зад пердето. Всеки път си въобразявах, че аз съм го предизвикал. Никой не можеше да ме разубеди. Но този път нямах такава тегота и такова несъгласие с живота, седях зад стъклото и чаках обещаното да се изпълни.



Снегът валя тази нощ като в някакво друго време от историята



Нямаше кой да коментира и да урочаса валежа и прогнозата се потвърждаваше почти безпрепятствено. Той се стичаше сякаш само в конусите на уличните лампи: едър, ленив, фееричен. Целият останал световен сняг падаше невидим в мрака и беше лесно да осъзнаеш защо милиарди човешки снежинки така копнеят да попаднат в кръга на прожектора.

Всеки нощен сняг ме връща при думите на Радичков: какво си спомня в такава вечер. Спомнял си, обясняваше, за приятелите си, които са на небето. За Методи Андонов, рече, за Гришата Вачков. Слушах го зашеметен. И у мен шумоленето на снега извикваше образите на моите мъртви, погледите им извикваше, беззвучния им шепот. Сякаш белите му пунктири съединяваха за кратко земята и висинето и ни свързваха заради нашите общи тайни и общи възпоминания. Но бях написал всичко това и май всичко за снега отдавна съм написал. Ако го събера някой ден, дали ще се получи хубав тежък том? Тази тежест съм я усещал и инстинктивно съм опитвал да я отхвърля от раменете си. Като някое дърво, превито под снега, което разкършва клони, за да го стовари на земята. Веднъж се случих под такова дърво - от там ми е останал и този въпрос: носим ли ние тежестта, която небесата ни възлагат, или просто я прехвърляме на пръстта?

И не поради това ли снегът тази вечер ми се струваше уморен, объркан, безнадежден? Или всичко бе от този антибиотик - не на място, не на време в чистия ход на зимата? Нещо ме задържаше зад стъклото, сякаш смешният детски страх не ме напускаше: да не би, ако легна и заспя, този нощен сняг да престане! Това безпокойство за снега ме е съпътствало винаги, дори там, където снеговете падат като че завинаги, в полярните северни пространства, по снежните им летища и покрай еленовите пътища. "Ти гледаш на снега като на чиста бяла страница, върху която можеш да пишеш до насита" - рече ми някога драматургът Никола Русев, като ме наблюдаваше как оглеждам снежните покриви от прозореца на московския ни хотел. "Посмали, Манго - помня, че отвърнах. - Никой не може изпише снежния безкрай. Но поне едно е сигурно: ако оставиш върху снега някоя глупост, той няма да я запомни!"

Някога Игнат Миронов ми подари една снежна песен. Никога не са ми липсвали снежни песни, нито стихотворения. (Част от последните си ги бях и сам написал.) Игнат бе връстник и съученик на брат ми Любомир, завърши строителство и прекара десетилетия в Русия. Бе работил по далечния Север, бе се щурал по цялата сибирска далнина, снеговете го бяха омагьосали. Пиеше опитно и мирно, рецитираше и пееше, най-вече разказваше. Веднъж му казах: "Ти единствен пиеш напълно членоразделно!" И това сякаш ни спои.

Осъмнеше ли в сняг градът, вече го чаках да се обади. И думите му сякаш се издишваха от преспите, сипкави като виелиците, търкаляха се в топлата стая, без да се стапят. "Като умра - казваше понякога - да залепите отвътре на капака на ковчега един снежен пейзаж." Искаше да го гледа "оттатък". Далече бях, когато се помина, лято беше, кой ще се сети за зимен пейзаж...

Прескачаше до Русия да види дъщерите си, последния път освен задължителната бутилка сибирски спирт ми донесе и флашка с една песен. Въртяхме я, докато беше жив - мъчителна и сладостна, подплатена със звука на фъртуната, с раздиращо душата зимно и пагубно слово. "Студове, студове, зима ли е това или просто младостта си отиде завинаги." Не беше чужда на никого от нас, а имаше в нея думи, които ние никога помежду си не изрекохме. Проста песничка, ширпотреба - след смъртта му не я пуснах повече.

На разсъмване, сякаш тайно от себе си, бръкнах в компютъра. Той, също тайно от мене, я беше запазил. Завъртях я със свито сърце, зрението ми се щураше навън, вярвах, че ще го различа между пеперудите на снега, ще го видя да идва, повикан от звука й, както в мъгла корабите се отзовават на сирените на крайбрежните фарове. Но всъщност го съзрях само в песента: и такъв, и различен, и отвъден.



Нет того, что не раз жгло сердца до боли.

И ничто не тревожит мне душу уже.

И стою я как тополь один в чистом поле.

Белый снег прикоснулся к озябшей душе.



Опитах да открехна прозореца и да пусна музиката при снега. Но заради студовете крилото му бе залепено с тиксо. Песента остана в стаята и в стаята се стопи и разнесе. "Холода, холода, то ли это зима, то ли юность моя..."

Ето как... А като си помислиш, че само случайно останах да чакам снега. Докато се отпечата този текст, той може и да се е стопил. Да умеех, бих го написал толкова студен, че да се запази като във фризер. Но когато пишеш за снега, не става...
 Нет того что мне раньше жгло сердце до боли нет того И ничто не тревожит мне душу уже И стою я как тополь один в чистом поле Белый снег прикоснулся к озябшей душе https://www.youtube.com/watch?v=yvRcRBrbgOs
14
7182
Дай мнение по статията
СЕГА Форум - Мнения: 
14
 Видими 
01 Март 2018 21:10
01 Март 2018 22:21
01 Март 2018 22:33
Както винаги
01 Март 2018 23:38
01 Март 2018 23:57
Едно от децата се бе заинтересувало, как някога се самотерапирах (ново словосъчетание ) с опити да пиша римувани словосъчетания. Терапията бе успешна и след привършване на два цикъла, изворчето пресъхна, мъката си остана, но бе поне малко позасипана от пясъка на времето. И днес ми текна да прочета на малката, много старателна в литературата и разните изкуства, едно - две стихотворения от двата цикъла. Прочетох що четох и за край избрах едно което си го харесвам - и тук е първото съвпадение:
- Стихотворението бе изскочило от душата ми точно преди 26 години, пак на 1 март! То се казва "Сняг". И нека наруша боледуващата моя скромност и да допълня, че прочетените изстрадани куплети се харесаха на момичето...

И сега тук пристига втората изненада.

Пак се получава един т.нар. Синхронизъм. Уважаемият Маестро е написал опус, също за СНЯГ?! Не, не си правя илюзията, че таланта му е намерил пътят към читателите си заради и поради някаква вътрешна връзка между две напълно независими събития. Но все пак, дали все пак, дали случайният мой импулс не е бил някак си в резонанс с набираната вече за печат газета?

Кой знае...

Г-н Донков, благодаря!

02 Март 2018 00:19
Холода, холода... https://www.youtube.com/watch?v=HqT7bc790aM

02 Март 2018 10:35
02 Март 2018 13:54
Няма нужда от мои думи.
02 Март 2018 14:13
Сняг без Адамо?
https://www.vbox7.com/play:7b989f9d
02 Март 2018 14:39


снегът е космос, има много мечта в него
02 Март 2018 14:44
02 Март 2018 18:08
Дорис, не е това. Ето я: https://www.youtube.com/watch?v=qXt21JYbEOI. Извинявайте, ако сте искали да ни кажете нещо друго.
02 Март 2018 20:21
Снегът... се стичаше сякаш само в конусите на уличните лампи: едър, ленив, фееричен. Целият останал световен сняг падаше невидим в мрака и беше лесно да осъзнаеш защо милиарди човешки снежинки така копнеят да попаднат в кръга на прожектора.
Тази тежест съм я усещал и инстинктивно съм опитвал да я отхвърля от раменете си. Като някое дърво, превито под снега, което разкършва клони, за да го стовари на земята. Веднъж се случих под такова дърво - от там ми е останал и този въпрос: носим ли ние тежестта, която небесата ни възлагат, или просто я прехвърляме на пръстта?
05 Март 2018 23:53
Мариана И Тодор Трайчеви - Първи Сняг
https://www.youtube.com/watch?v=s3WdJRLUlI4
Дай мнение по статията
Всички права запазени. Възпроизвеждането на цели или части от текста или изображенията става след изрично писмено разрешение на СЕГА АД