:: Разглеждате вестника като анонимен.
Потребител:
Парола:
Запомни моята идентификация
Регистрация | Забравена парола
Чува се само гласът на енергийните дружества, допълни омбудсманът
Манолова даде петдневен ултиматум на работодателите да предвижат проекта
От ВМРО и „Атака” обявиха, че няма да подкрепят ГЕРБ и ще гласуват против предложението
Платформата протестира срещу бъдещия закон за авторското право в онлайн средата
Корнелия Нинова споделяла идеите на Джоузеф Стиглиц
Дванайсет момчета може да прекарат месеци блокирани в пещера в Тайланд (видео)
СТАТИСТИКИ
Общо 392,956,108
Активни 204
Страници 26,160
За един ден 1,302,066

Унижението да си министър

 
Едно време да си министър беше голяма работа - малък бог. Често даже и не малък. Сега не е така. Сега министърът е наплашен човечец, който не знае дали работният му ден ще завърши така, както е започнал.
Ето, майки издигат палатки пред парламента. По какви въпроси? По социални. Следователно социалният министър да се маха, за да видят всички колко суров е премиерът към всеки, който не угажда на избирателите. Както пише в прессъобщението на Министерския съвет, министърът "подава оставка поради невъзможността да овладее създалото се напрежение във връзка с исканията на родителите на деца с увреждания".
Междувременно обаче се оказва, че този министър е мил и драг на протестиращите майки, защото им е обещавал всевъзможни изпълними и неизпълними неща и те си го искат. Казват, че ако си отиде, напрежението ще стане още по-голямо и вече ще се иска оставка на цялото правителство. О, ужас! Още на другия ден храбрият премиер връща социалния министър обратно, за да видят всички колко ясно чува той "гласа народен".
И в двата случая - и при искането, и при връщането на оставката - важното е да няма напрежение. Така се поддържа

физиономията на стабилността

Трудна работа. Ако премиерът се държи така, казват, че е фурнаджийска лопата, страхливец и не уважава собствените си решения. Ако пък ги уважава и се държи последователно, ще кажат, че е инат и не зачита волята на народа и общественото мнение. Това е от негова гледна точка. От гледна точка на министрите е друго.
Предполага се, че един министър е тежка политическа фигура, важен лидер в своята партия, човек, който има свои възгледи за политиката, които съвпадат с линията на партията му, но същевременно носят и ценна индивидуалност. Когато ярката му личност заеме министерския пост, очаква се да остави отпечатък в съответния сектор на обществото - нещо като Вазов на поста министър на просвещението в правителството на големия консерватор Константин Стоилов.
Бисер Петков е доктор по икономика и специалист по въпросите на пенсионната реформа, бил е управител на НОИ. Но какви са политическите му възгледи, каква е политическата му тежест, колко избиратели може да поведе след себе си? Каква политика провежда било по лични убеждения, било от партийна дисциплина? Вчера си отива, защото "не може да се справи", а днес се връща - защо? Защото вече е открил начин да се справи ли?
Истината е грозна.

Цялото това "иди ми - дойди ми"

се прави, за да има мир, тишина и спокойствие, а не за да се реши трайно проблемът, по който протестират и заради който се създава досадното напрежение. И проблемът остава нерешен не непременно от зла воля или престъпна незаинтересованост, а понякога и поради обективна невъзможност. Обществото не може да разпредели повече, отколкото е създало. В едно четиричленно семейство, в което двамата родители носят по хиляда лева заплата, не могат всички да имат мерцедеси, да живеят в самостоятелни жилища и всеки ден да ходят на ресторант.
Властта се чуди защо, след като вече е дала допълнителни пари за заплати и социални плащания, палатковите лагери, вместо да намаляват, се умножават. Ами, ще се умножават. Всеки ще си каже: "Защо дадоха на оня, а на мен не дадоха". "Но вие искате прекалено много пари! - казва властта на поредния палатков лагер. - Няма толкова в бюджета, откъде да ги вземем?". "Ами от полицаите - отговарят, - от военните, от администрацията ще ги вземете!"
Ето там е работата. Има правило: ако парите в бюджета са N, то нуждите са N2. За да дадеш на едного, трябва да вземеш от другиго. Колко да дадем на Стоян (който извън всякакво съмнение е крайно нуждаещ се) и от кого да вземем - от Драган или от Петкан?

Отговорът на този въпрос се нарича политика

Понякога ми се струва, че напоследък България не провежда осъзната и последователна политика. Живеем ден да мине, друг да дойде. И това е така, защото нямаме философия.
За мнозина философията е ала-бала, умствени упражнения на сити безделници, графомански изблици на неадекватни коментатори. Политиката е едно, казват, философията - съвсем друго. Политиката е като отрудена домакиня в кухнята на обществото, а философията - като мързелив дембелин по потник пред телевизора.
Всъщност изобщо не е така. Политиката е техника за постигане на определена цел, но философията е тази, чрез която се определя целта. Философията казва кое е добро и нужно, тя казва кои сме ние и какви сме.
Да вземем най-простия пример. Човек гледа на живота по един начин, ако е приел, че смъртта е край на всичко, и по съвсем друг, ако смята, че смъртта е начало на всичко. По един начин подхождаме към екзистенциалните проблеми, ако сме приели, че човек се ражда добър, и по съвсем друг, ако приемем, че се ражда със злото в себе си и цял живот трябва да му се съпротивлява. Най-сетне - едно е да приемаш, че битието определя съзнание, и съвсем друго - обратното. Изборите ти ще бъдат различни, решенията, действията, целите. Всичко.
Ето толкова важна е философията, съдбоносно важна. Дори когато един малчуган си казва: "Аз съм добро и послушно дете, мама ме обича и не трябва да я разочаровам" - това вече е философия.

Как изглежда това в политиката?

Да приемем, че сме избрали онази философия, според която човек се ражда добър и със смъртта всичко свършва. Тогава, естествено, ще искаме да построим рая тук и веднага. Ще искаме всички да са колкото може по-обезпечени материално и щастливи, защото щастието е тяхно право. Така в приоритетите ни напред ще излязат най-краткосрочните политики. Най-краткосрочната политика е социалната. Нейните резултати са месец за месец. Вложените в социални дейности пари не създават принадена стойност и печалба, социалният сектор не се възпроизвежда. И тъй като не се възпроизвежда, но все пак трябва непрекъснато да бъде финансиран, другият приоритет на тази философия е икономическата политика.
Едва ли не за аксиома се е приело, че икономиката е цел №1 на всяка политика. Всъщност икономиката не е цел, а само средство. Приели сме, че ако икономиката не расте непрекъснато, и то с бурни темпове, държавата се е провалила и е абдикирала от грижата за гражданите си. Приемаме го, въпреки добре да знаем, че икономиката е циклична и това е природен закон. Когато икономиката расте, всичко е окей; когато обаче стагнира, без за това да е виновен никой персонално, тогава вием от гняв и възмущение. Именно

страхът от това възмущение

кара политиците да стават популисти, да се надлъгват и да обещават неща, които не могат да изпълнят.
Да вземем сега някоя от философиите, според които човек се ражда не добър, а заразен от злото, че щастието не е право, а привилегия, че смъртта не е окончателен край, а ново начало, след което започва нещо, което ние сме предпоставили със земните си дела. Практическото измерение на такава философия ще ни доведе до идеята за значението на континуитета. Ще приемем много по-леко, че за постигането на важна историческа цел един човешки живот не е достатъчен, камо ли един или два управленски мандата. И наистина, ако се вгледаме в историята, ще видим, че в края на 19-и век е положено началото на процеси, които още се развиват и не са приключили.
При един такъв мироглед приоритетите стават други. Краткосрочните политики (социална, икономическа) отстъпват пред дългосрочните - образование, култура, демография. Големият политик е онзи, който сее семената на плодове, които ще берат неговите внуци.
Но в крайна сметка всичко опира до човеците. Ляво и дясно, либерално и консервативно - това са условности, въпреки че неизменно и навсякъде ги има. През всички епохи хората са се делели според два признака: дали искат да дават на общността повече, отколкото получават, и дали са способни да подчинят волята и личността си на по-големи идеали, надхвърлящи личния интерес; дали признават съществуването на нещо по-голямо и по-важно от себе си, все едно какво. Не знам каква философия трябва да изберем, но ако искаме политическите ни усилия да имат някакъв смисъл, хубаво трябва да помислим какви човеци искаме и можем да бъдем. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.
19
3499
Дай мнение по статията
СЕГА Форум - Мнения: 
19
 Видими 
15 Юни 2018 19:52
Пак ги е разрушил до основи.
15 Юни 2018 20:00
Големият политик е онзи, който сее семената на плодове, които ще берат неговите внуци.

Златни думи. Но какво дири Константин Стоилов сред големите? Защото се е борил срещу демократичната Конституция, парламента и избирателните права? Е, нищо не е посял за внуците, за го-о-о-лямо съжаление на консерваторите.

Сещам се за трима наистина големи, чиито плодове берем до днес.
Марин Грашнов, министър на строежите и пътищата от 1952 (тогава е бил на Христовата възраст) до 1971. Ако за някого се отнасят Живковите думи на X-я конгрес през '71 "За десет години построихме още две Българии, другари!", то това е именно Грашнов.
Армейски генерал Добри Джуров. 30 години не стигнаха да се разграби оставената ни от него армия.
Член-кореспондент, професор, доктор, инженер Никола Тодориев. Същите думи като за бай Добри, само че досежно енергетиката.
15 Юни 2018 20:16
И един голям от нине здравствующите, Господ здраве да му дава!
Човекът, който подари киселото мляко на 140 милиона японци, а на София - шедьоврите на най-големите японски архитекти: Кишо Курокава и Нурохито Могари. Ще се съгласите, че нямаме по-красиви сгради от Японския хотел и Японската болница.
Те така те за внуците, Стоилов и Румен Сербезов.
15 Юни 2018 21:35
Много добре. Комунистическите сатрапи над Константин Стоилов. Отлично даже.
15 Юни 2018 21:38
А Добри Джуров трябваше да е маршал, ама армията ни беше миниатюрна, не достигаха милион и половина.
15 Юни 2018 21:56
Скучни, банални съждения, гарнирани с обичайното невежество.

Когато ярката му личност заеме министерския пост, очаква се да остави отпечатък в съответния сектор на обществото - нещо като Вазов на поста министър на просвещението в правителството на големия консерватор Константин Стоилов.


Вазов е бил слаб министър и не е оставил никакъв отпечатък. Сам бързо осъзнава, че управленската и административна дейност не са поприще за него и с голямо облекчение напуска поста.

Този, който е оставил отпечатък, е приятелят му Иван Д. Шишманов. Само че той е министър на просвещението в две правителства на Народнолибералната партия. И затова не се вписва в схемата на бившия либертарианец Сула, напоследък все по-ревностен агитпропчик на консерватизма.

Докато е министър, Иван Шишманов отваря пътя на образователни и културни институции, без които не бихме могли да си представим историята и духовността на България – Народния театър, Рисувалното училище, Музикалното училище, Народния етнографски музей, Института за слепи, Училището за глухонеми деца, първата Детска забавачница у нас, Учителско-лекарския съюз, Археологическото дружество, Българската секция на ПЕН-клуба, много читалища (учредителният конгрес на Общия читалищен съюз го избира за председател на организацията през 1911 г.), библиотеки и др. Именно той изпраща български писатели, учени, художници и музиканти в чужбина, за да имат възможност да общуват с достиженията на европейската наука и изкуство.

https://shishmanovi.wordpress.com/prof_shismanov/
15 Юни 2018 21:59
По плодовете им ще ги познаете.
И какви са плодовете на сегашната политика?
16 Юни 2018 07:26
принадена стойност

авторе, ква е тая терминология от теб?!?
ще цитирам вл. улянов по памет: най-голямото достижение на маркс в икономическата наука е теорията му за принадената стойност
да не си станал философски нелегал-марксист
16 Юни 2018 08:51
Много дълго, бе. Зарязах го по средата.
16 Юни 2018 12:10
доста слабичко напоследък, и днес така.
творческо изчерпване?
това е прозявка ->

п.с. при такава реакция на аудиторията нормално би било на автора да му бъде духнато под опашката за ве нулево, да ходи да разрушава картаген, там може и да го чакат
16 Юни 2018 13:00
Без да отричаме направеното от Иван Шишманов, в днешните времена примерът за министър на Просвещението би трябвало да е Стоян Омарчевски. Нищо, че не може да се включва в някакви изкуствени леви и десни идеологически конструкции.
16 Юни 2018 13:57
Сула Много добро есе!

Даже кръпката за Картаген не ме подразни.
16 Юни 2018 14:24
Сещам се за трима наистина големи, чиито плодове берем до днес.


Мога ли да се включа с четвърти - Иван Башев? Знаеш ли такъв? Отсрамваше България навсякъде, където ни мислеха за троглодити.

За него писах в държавническата тема, така че спирам до тук.
16 Юни 2018 15:28
примерът за министър на Просвещението би трябвало да е Стоян Омарчевски. Нищо, че не може да се включва в някакви изкуствени леви и десни идеологически конструкции.


Напротив, много лесно може да бъде включван във всякакви конструкции - той е член на дясното крило на левия Земеделски съюз.

Извън шегата, Омарчевски - и като личност, и като министър - по никакъв начин не може да бъде поставян над Шишманов, камо ли да бъде пример за нас. Дори да оставим настрана злополучната му правописна реформа, останалата му дейност също е партизански прехвалена. Например на много места може да се прочете, че Омарчевски бил основал Музикалната и Художествената академия. А всъщност по негово предложение Държавното рисувално училище и Държавното музикално училище (основани от Шишманов) се преименуват в Художествена и Музикална академия.
16 Юни 2018 20:42
Дорис
16 Юни 2018 14:24
Сещам се за трима наистина големи, чиито плодове берем до днес.

Мога ли да се включа с четвърти - Иван Башев? Знаеш ли такъв? Отсрамваше България навсякъде, където ни мислеха за троглодити.

За него писах в държавническата тема, така че спирам до тук.

Дорис,
Знам прекрасно.
Не смятам обаче, че е много тактично да го споменавам в твое присъствие
16 Юни 2018 21:12
Angel Kandiloto
15 Юни 2018 21:35
Много добре. Комунистическите сатрапи над Константин Стоилов. Отлично даже.

Рекламациите и апелациите - към Сула.
Ако аз бях избирал личности от периода преди модернизацията на България, то ще посоча Андрей Ляпчев, Никола Мушанов и Димитър Ценов, нищо, че последният не е политик. И бих ги поставил по-високо от прежденазованите "сатрапи".
Но Сула поради фиксацията си към консерватизма
е избрал Стоилов, който не може да стъпи и на малкото пръстче на ни един от споменатите, по-"стари" или по-"нови".

Изобщо, партизанските пристрастия са лошо нещо.
Откъде накъде всички от комунистическите 45 години са "сатрапи", а дейците от първите 40 години - "титани"?
Независимо, че повечето са виновни за две национални катастрофи, а някои са осъдени от Държавен съд?
Къде останаха обективността, разумът, най-обикновената почтеност?
17 Юни 2018 08:26
Нищо не разбрах...
17 Юни 2018 14:12
Мога ли да се включа с четвърти - Иван Башев?

Сигурно има и пети, и шести, че дори и седми, но за Иван Башев съм съгласен. В МВнР вече няма хора, служили по негово време, но името му се ползва с голям авторитет.
Дорис, при добро желание, би могла да хвърли малко светлина върху загадъчната му смърт.
17 Юни 2018 16:41
Дорис, при добро желание, би могла да хвърли малко светлина върху загадъчната му смърт.


Нищо загадъчно.Той предизвикваше стихиите. И на планината, и в морето. Беше единак, без охрана - така се разтоварваше от върволицата лица и гласове през работната седмица. Майка ми стотици пъти го е молила да не рискува. Не искаше и да чуе. Като този алпинист Боян Петков. Но имаше и грешка на търсачите. Шефът на хотела не искал да включи камбаната, предназначена точно за такива случаи, за да не се подплашат чужденците. Войниците обиколиха половин Витоша, а той бил стигнал почти до Копитото. Съдба.

Никога не съм подозирала заговор. Или злоумишленик. Знам двама, които не го обичаха - Борис Велчев и Андрей Луканов, но те не бяха убийци. В никакъв случай. Но хайде да не жълтеем - виелица, студ, безпътица в нощта - случва се постоянно, знаете. Предостатъчно е. Мен ме утешава това, че като го намерили, дошъл за мигове в съзнание и ги огледал. Значи е разбрал, че е намерен и спасен, минала му е мисълта: ще живея! И с нея е умрял. Дай, боже, всекиму, като умира, да е убеден, че ще живее!

Дай мнение по статията
Всички права запазени. Възпроизвеждането на цели или части от текста или изображенията става след изрично писмено разрешение на СЕГА АД