:: Разглеждате вестника като анонимен.
Потребител:
Парола:
Запомни моята идентификация
Регистрация | Забравена парола
Чува се само гласът на енергийните дружества, допълни омбудсманът
Манолова даде петдневен ултиматум на работодателите да предвижат проекта
От ВМРО и „Атака” обявиха, че няма да подкрепят ГЕРБ и ще гласуват против предложението
Платформата протестира срещу бъдещия закон за авторското право в онлайн средата
Корнелия Нинова споделяла идеите на Джоузеф Стиглиц
Дванайсет момчета може да прекарат месеци блокирани в пещера в Тайланд (видео)
СТАТИСТИКИ
Общо 393,844,752
Активни 85
Страници 33,464
За един ден 1,302,066
Нерви и утехи

Градината на тайните. Назоваване на последния плод

Снимка: "Сега"
Да си представим Моравче така...
Мисля, че толкова интимна история в "Нерви и утехи" не сме чели досега. Един любовен заговор, стоплен от необикновена нежност и жалост, от бездънно търпение и от почти свещена лъжа. Допрях се неволно до този заговор и веднъж-дваж почти участвах в него, достатъчно, за да бъда покъртен и възхитен. Сега, когато това вече не е строго охранявана фамилна тайна, успях да поразпитам и да подредя някакви подробности, но подробностите от участниците излизат трудно, те са се вградили в онези няколко години и излизат повече случайно, отколкото, когато са търсени. Вероятно, ако се възстановят най-ярките епизоди от онази игра, ще се получи една невъзможна пиеса на абсурда, в която достоверен и убедителен ще изглежда единствено самият абсурд. Това със сигурност ще я направи съвременна. Абсурдът е убедителен белег на днешния ни живот.

След седемдесетата си година съдията Антон П. се преселил в родното си село Моравче. За две-три лета потегнал старата семейна крепост, модернизирал я според кесията си, пренесъл любими книги и музика, накупил инструменти и градинарска техника и си пуснал брада. Заживял там с наслаждение и все пак... амбициозно. Това не била бащината му къща, а дядовата. Родната му къща била в Д., където татко му също бил съдия. А амбицията на новия селянин била насочена към голямата стара градина, пълна с изчезнали вече сортове дървета, засадени и подредени от дядо му Анто, цял живот фелдшер в Моравче. Като се пресметнат годините на внука, повечето от тези дървета ще да са били вековни и отгоре. Първата му работа, като навлязъл в това поприще, било да засади фиданки, върху които после да ашладиса тези изчезнали почти навсякъде сортове.

Такава градина нямало в Моравче. Къщата пустеела от десетилетия и големият двор бил съвсем подивял. Изрязани, варосани, окопани, сега дърветата се представяли някак подмладени, раждали като циганки, както обичали да казват в селото. В невиждано кратък срок съдията се научил да коси, убедил един съсед да пренесе кошерите си и градината станала като от списание, идвали да я гледат и другоселци. Гордост на пейзажа били трите стари мушмули, разположени на малката гърбица в дъното му. Такава овошка в селото нямало, много години се опитвали да я пренесат наоколо, но тя растяла само там. За няколко сезона новият градинар завъдил малинак, културна къпина, лешници, дрянове. Покрай оградата прострял нискостеблена дюля, варял от нея невиждана ракия. Наесен някой от зетьовете отивал с кола до Моравче и откарвал към столицата част от реколтата. Повечето плодове дядото оставял до пролетта при себе си. В старата къща те се съхранявали най-добре.

Самият той обичал да коментира своето закъсняло посвещение: "Цял живот вкарвах престъпници в затвора. И какво остана от това? Нищо. И които съм вкарал, вече са излезли. А градината стои, ще ни надживее".

На единайсетата година получил инсулт. От реанимацията в Д. го откарали направо в София. Бил скован отдясно, говорът му едва се разбирал. Полека-лека възстановили каквото успели. Е, не можел да излиза сам, за Моравче трябвало да забрави. Но той не забравял.

Фамилията се грижеше за него дружно и достойно. Той овдовял рано и отгледал двете си дъщери с много труд и себеотрицание. Два пъти се женил неуспешно, момичетата ревнували, били много гневни заради паметта на майка си, но после, вече големи жени, осъзнали, че това е неговата най-мъчна стъпка заради тях - да им доведе грижлива мащеха вкъщи. Не станало, но по-малката ми каза веднъж, че точно този негов саможертвен опит е в основата на тяхната дълбока преданост към баща им. Мъжете им обичаха съдията "заради всичко, което той беше". Когато ме запозна някога с него, професор П.Т., моят приятел от войниклъка, сияеше от гордост и от възхищение.

Като го докарали от село, двамата синове на професора се пренесли в апартамента на дядо си, за да бъдат денонощно при него. "Гледат го като във ВИП" - осведоми ме Хари Зл., който поне веднъж в месеца ходеше при съдията за партия шах. Старецът бил с акъла си, шегувал се с Хари: "Ще те бия с лявата ръка!". С дясната си служел, но трудно. Аз също се отбих един-два пъти, беше разпитвал за мен. (Бе ми читател още преди да се познаваме - много юристи ме знаеха покрай отдавнашните ми съдебни новели.) Тогава ме и посветиха в тайната.

Две години семействата правели малка бригада и наесен прибирали плода от дърветата, пренасяли го в София, колкото се побере в багажниците, останалото раздавали още на място. На третата есен заварили градината без дървета. Останали равно изрязаните пънове, храстите и леската. Къщата била непокътната, но дворът - опустошен. Съседите гледали гузно - никой не събрал кураж да извести собствениците за зулума. Между тях били и онези, на които било поверено да наглеждат имота срещу плода от пролетта и лятото, както и сеното от коситбата. Кметът просто се скрил. Последното дело на стария съдия, неговото лично, вдъхновено дело било разгромено и приключено с моторни резачки пред очите на малодушното Моравче.

Как дъщерите и зетьовете, внуците и братовчедите, най-близките и приятелите, на които бил оставен достъп до стария човек, са се договорили да пазят тайната за непоправимото, е отделен сюжет. Как са се подготвяли да твърдят едно и също при всеки негов невинен въпрос за градината, за отделните дървета, за цъфтежа, за завръза, за зреенето, за които той все сънувал новини. Как са съставяли измислиците за бедствия, за суши, за мразове и за другите унищожения, "сполетявали" всяка година Моравче - само да не се изпуснат за истината, която да убие дядото. Представям си ги сега като низ от напрегнати сцени, с неочаквани и хитроумни обрати, със сложни душевни преживявания - и от страна на измамниците, и от страна на уж доверчивия, но и великодушен старец, който подозира истината, но се страхува да я научи. Получавах различни подробности, какви капани били желанията и въпросите на съдията и какви виртуозни отговори изобретявали, за да се измъкнат. Самите те се били пренесли в една паралелна действителност, в която градината била непокътната, процъфтяваща, безсмъртна. И тая действителност им била някак мила, родна, скъпа - за да обслужи тяхната лъжа.

Така е било всъщност и то е, което особено силно късало сърцето. Когато ми го разказваше, моят професор се просълзи. А ми го разказваше, защото строго ме инструктираше какво мога и какво не мога да споменавам пред болния. Водели му понякога гости, като внимавали по никакъв начин да не са свързани с Моравче. Но, каза той в заключение, тази омерта странно сплотила родата, изчезнали дори и невинните дрязги, болките и проблемите им станали някак съвсем общи, вярвали си и се подкрепяли във всичко.

Помня онази среща, старецът бе свеж и жизнен, говорът му бе възстановен почти напълно. Две неща ме поразиха - любопитството и паметта. Помнеше подробности от моите ранни съчинения, разпитваше за герои, които самият бях забравил - за съдбата им след това, за престъплението и наказанието, за изкуплението. Порази ме и друго - инсултът бе му отнел способността да чете. Не познаваше буквите. Ужасих се, видя ми се по-страшно от гибелта на неговата градина. Само веднъж я спомена, пак по този повод: искал да напише книга за старите сортове, които спасил в нея (за тая цел трябвало и много да се чете), но азбуката била изгубена за него.

Почина на осемдесет и осем години, както някога дядо ми Павел. Изпитанието свърши, ред бе на облекчението. Но облекчението не върви след смъртта. Погледнали към себе си с други очи. Осъзнали, че са били добри деца и внуци. И добри хора: милостиви, търпеливи, неуморни в чувствата си и в синовната си отдаденост. Това бил тъжният плод на оная погубена градина, последният й плод, предназначен да нахрани разплаканите им души. На тях било писано да го оберат. В нашия безсърдечен и зле подреден свят един и същи плод може да е за някого прокълнат, а за другиго - благословен. Но това само изглежда така. Всъщност човекът, със своя си труд и със своята добрина и свяст, е онзи, който благославя плода...

17
4340
Дай мнение по статията
СЕГА Форум - Мнения: 
17
 Видими 
21 Юни 2018 20:16
Много, много силна трагична история. Дори няма или ще е грешно да се коментират детайли.

Тя е такава, каквито сме всички ние и разбира се - оставените следи зад нас.

Благодарности!!!
21 Юни 2018 23:27
Съжалявам, авторе , но поуката от тая притча е май - по-добре човек да си иде Овреме...
21 Юни 2018 23:35
по-добре човек да си иде Овреме...

Ние всички си отиваме овреме, само дето не знаем кога е. Щото времето не ние го определяме.
22 Юни 2018 00:32
22 Юни 2018 00:56
Ние всички си отиваме овреме,

Не знам. Дядо, бог да го прости, се спомина овреме. Леля го намери усмихнат, паднал между овошките, с пръскачка на гръб.
Татко, бог да го прости, си отиде рано - мърцина...
22 Юни 2018 01:40
22 Юни 2018 08:58
Калин Донков
За мен поуката е, че някой съдия, понякога, при определени обстоятелства, може да стане за нещо!
22 Юни 2018 09:11
Нещо подобно на това в разказа на Калин Донков сега трябва да правя и аз. Налага се заради моя 90-годишен баща. А иначе - всеки от нас ще живее толкова, колкото трябва. А колко трябва, не се решава тук и не от нас.
22 Юни 2018 09:18
поуката от тая притча е май - по-добре човек да си иде Овреме...
Има още една. По-важна, според мен. Трябва да направим усилие, за да запазим и предадем на децата си това, което е останало от дядовците ни.

Иначе , след нас ще останат само дънери.
22 Юни 2018 09:59
Е, за мен поуката е, че общо взето животът е безсмислен и всички се въртим като хамстери на въртележка, а крайният резултат е кръгла 0, ама това изобщо не е радостно, макар на моменти усилията да са трогателни.
22 Юни 2018 13:34
tatyana1
22 Юни 2018 09:59

Написаното от теб ми напомни за един разказ на О'Хенри ...
Каква полза извличаше Айдахо от своята книжка със стихотворения, не мога да кажа точно. Колчем отвореше уста, той все хвалеше винопродавеца, но това не е никаква гаранция.

Този Омар К. М., ако се съди по онова, което излизаше наяве от неговата книжка чрез посредничеството на Айдахо, очевидно представляваше нещо, подобно на куче, което гледа на живота като на консервена кутия, завързана за опашката му. Тича, тича до припадък, сяда, изплезва език, поглежда кутията и казва:

„Е, щом не мога да се отърва от нея, ще ида да я напълня в кръчмата на ъгъла, пък пийте всички за мое здраве.“


22 Юни 2018 20:07
Градината на тайните. Назоваване на последния плод

Заглавието за мен имаше библейски подтекст, но не познах.
Иначе и аз се опитвам да предам на внуците дядовото наследство, засега неуспешно.
23 Юни 2018 12:35

Колко път, в самота прострян,
но мигът ни вълнува и - може би ,
като старите кораби -
все ще браздим в този живот-океан.

Няма вкус, няма цвят скръбта,
не от страх, а от страст сме опърлени.
Колко нежност отхвърлена
скита със нас, скита със вас по света...

Не помнете адреси,
не пишете писма -
всяка вест ще ни стигне нейде сама.
Тайнствен компас
в лявата гръд строго тупти с тиха власт.

Няма глас, няма дъх смъртта,
няма край, няма вярност прекъсната.
Тази вярност е пръсната
нейде из нас, нейде из вас по кръвта.
<><><><><><><><><><><><><>
от филма "Тайфуни с нежни имена"
Музика : Тончо Русев


https://youtu.be/zn0iwCAkqFQ
25 Юни 2018 16:58
Сега разбирате ли защо българите напускат България и се откъсват завинаги?
25 Юни 2018 18:16
>>><<<
Сега разбирате ли защо българите напускат България и се откъсват завинаги


Заради моторните резачки и ръцете, които ги държат!??? Може да не е за това, но е И за това!


Бачо, пак ми отне душевния мир, който никога не е и настъпвал напълно!
27 Юни 2018 10:07
"Но, каза той в заключение, тази омерта странно сплотила родата, изчезнали дори и невинните дрязги, болките и проблемите им станали някак съвсем общи, вярвали си и се подкрепяли във всичко."

Тук е смисълът на разказа.
27 Юни 2018 21:17
А дали пък резачките не играят безнаказано, точно защото българите напуснаха страната си?! И защото всеки се спасява поединично?
Дай мнение по статията
Всички права запазени. Възпроизвеждането на цели или части от текста или изображенията става след изрично писмено разрешение на СЕГА АД