:: Разглеждате вестника като анонимен.
Потребител:
Парола:
Запомни моята идентификация
Регистрация | Забравена парола
Чува се само гласът на енергийните дружества, допълни омбудсманът
Манолова даде петдневен ултиматум на работодателите да предвижат проекта
От ВМРО и „Атака” обявиха, че няма да подкрепят ГЕРБ и ще гласуват против предложението
Платформата протестира срещу бъдещия закон за авторското право в онлайн средата
Корнелия Нинова споделяла идеите на Джоузеф Стиглиц
Дванайсет момчета може да прекарат месеци блокирани в пещера в Тайланд (видео)
СТАТИСТИКИ
Общо 391,988,502
Активни 188
Страници 31,773
За един ден 1,302,066
Клан

Златю Бояджиев бил работохолик, не обичал парите

Георги, синът на майстора на четката, също е художник, но признава, че не е могъл да надскочи боя на големия си баща
Прочутият ни художник Златю Бояджиев преживява през 1951 г. тежък инсулт. Повече от 10 дни се бори на границата между живота и смъртта. Върнал се в Пловдив уморен от Димитровград, където рисувал голямо платно за Химкомбината. Вкъщи му прилошава и е откаран в болницата. Така за Златю и семейството му започва ходенето по мъките. След дълго лечение му остава пареза на дясната ръка и труден говор. Синът му Георги, който също е художник, си спомня, че и тогава Златю не изневерява на своя работохолизъм. След нещастието бавно, но уверено, Бояджиев започва да рисува с лявата ръка. Подвиг, който не е по силите на всеки. Някои от неговите шедьоври като: "Родопска сватба", "Априлското въстание", "Завръщане от лов" и "Апокалипсисите" - в различните им варианти - са сътворени тогава.

"В ателието пристигаше към 6,30 - 7 часа - разказва за баща си Георги. Работеше докъм 11,30 часа, вземаше рейса от хотел "Марица" и отиваше да обядва във вегетарианския ресторант. Следобед отново идваше в ателието, дремваше малко и продължаваше да работи докъм 4 ч. После отсядаше вкъщи.



Всеки ден правеше по една картина.



Разбира се, големите работи рисуваше по-дълго. Обикновено аз му грундирах и опъвах платната. Имаше една голяма рамка, 10 м дълга и 0,7 м широка, опъвах на нея платно, грундирах го, после го навивах на руло и от него режехме различни формати, фиксирахме ги на подрамки и така рисуваше. Вкъщи имаше купища скицници, изпълнени с хора, дървета, животни и др. Трябва ли му нещо от тях - отвори скицника, погледне и го вкара в картината си. Скиците си правеше от натура. Пейзажите от Стария град също правеше от натура, но иначе другите му големи платна са рисувани по въображение - селският бит и пейзажи бяха запечатани от най-ранно детство в съзнанието му. Когато рисуваше и аз бях наблизо, той постоянно ми казваше: "Искам да има свееетло! Слъъънце!"

В началото на 1968 година маестрото (1903-1976) прави с помощта на сина си Георги голяма изложба с най-новите си работи в София. Впечатлението от нея е толкова изумително и зашеметяващо, че тогавашната преса употребява за художника



словосъчетанието "Златен Златю".



Вестник "Поглед" пише за "пловдивска школа" в изобразителното ни изкуство, чийто връх е безспорно Златю Бояджиев.

Пловдивският художник Димитър Киров разказва, че благодарение на сина си Георги Златю успява да победи болестта. Гошо, или Жоро Бояджяна, както е известен сред приятелите си, става хамалин в оризарната на Филипово, за да може да издържа семейството си, да плаща за лекарства и да се лекува баща му по санаториумите. "Блъсках там цели шест години, от 1951 до 1957 г. Беше много трудно и все пак не преставах да рисувам и успях да взема диплома за завършено средно образование. През 1958 г. ме приеха в академията стенопис при проф. Георги Богданов", спомня си днес наследникът на маестрото.

"Той понесе и други страдания заради баща си - допълва го Димитър Киров. Навремето със своята картина "Баташкото клане" Златю "закла" много от корифеите на историческата живопис у нас, показа им как се прави епична творба, което те не можаха да преглътнат. Затова си го връщаха на сина му, който четири пъти трябваше да кандидатства в Академията, докато най-после го приемат. После Гошо понесе върху гърба си и славата на своя велик баща, с когото винаги се опитваха да го съпоставят, и винаги, разбира се, не в негова полза. А той си има своите качества на художник и непрекъснато е бягал като дявол от тамян далеч и е отивал по пътища, които са съвсем различни от творческия път на Златю, за да не бъде сравняван с него."



Маестрото по свой начин обича сина си.



Голямата му бащина обич се смесва и с голямата му взискателност към него. През 1972 г. в 10-а палата на Панаирния град в Пловдив се провежда изложба на художници от Южна България. На откриването присъстват Тано Цолов, Дража Вълчева и други високопоставени държавни и партийни ръководители. "Точно в този момент, си спомня Димитър Киров, при нас влезе Гошо и бай Златю го представи на гостите така: "Моооят син! Пие! Пуши! Мааамата! Мааамата!" И вдигна към него заканително бастуна, но в очите му нямаше гняв, а по-скоро любов."

Георги Бояджиев (роден 1939 г.) има над 20 самостоятелни изложби в Пловдив, София, Варна и др. градове и десетки участия в окръжни, национални и международни художествени изложби. Негови творби има в Националната художествена галерия в София, в Художествената галерия в Пловдив, както и в частни колекции у нас и в чужбина. Монументалните му работи - мозайка, сграфито, керамика, витраж и др. разкриват желанието му да върви по нестандартни пътища и да е един от ярките ни авангардисти.

Георги не обича да се връща в миналото. "Цял живот съм бил в сянката на Златю Бояджиев, казва талантливият му син, и не можах да я прескоча. Пречи големият баща, очакват от тебе чудеса, а то не става така. Моите работи бяха не само стремеж да бъда различен от него, но и резултат на различното ми, авангардно мислене. За такъв ме пишат и критиците, пък де да знам."

На таванския апартамент на Георги в Пловдив, който е и негово ателие, има различни творби: картини на Златю, африкански маски, женски портрети, абстрактни платна, пано от асфалт със залепени по него чаркове: часовник, зъбчато колело и др. Бояджиев улавя погледа ми и казва: "Това пано от асфалт е правено още през 1965 г. Имам цял такъв цикъл. Казва се: "Вторият живот на изхвърлените стари вещи". Най-общо търся изявата на самия материал - той да говори - под мой контрол, разбира се. Авангардните работи не ги приемаха по изложбите, имах разправии,



можеше заради тях да пострада човек.



Винаги съм бил против това, художникът цял живот да работи едни и същи неща. Той трябва да е навсякъде - поне в мислите си, ако не може да го прави на практика. При мене е така, инак ще ми отеснее душата."

Поради тази причина Георги непрекъснато довършва и къщата си в с. Марково, Пловдивско. "Кошмарна работа - иска много тичане, да оставим бачкането." Цяла една стена от стъклобетон - 30 кв. м, на която са комбинирани 15 отделни пана. Георги композира и 130 квадратни метра подова мозайка от големи и малки парчета мрамор. Мечтата на Бояджиев-син е след като всичко свърши, да предприеме дълго пътуване с кола, на високи скорости и с подходяща музика.

Второто дете на Златю Бояджиев - Радка, е била лекарка. Тя е обичала да се грижи за здравето на баща си, но за съжаление умира млада. Радка няма деца. Единствените внуци на Златю Бояджиев са Цена и Златин. Цена е работила в сферата на културата в Хасково. Златин е завършил филология и е на щат в Пловдивската телевизия. Цена си спомня, че като малка е позирала на дядо си в дебели шаячни дрехи при 40-градусова жега. За отплата е получавала стотинки за сладолед и е била на върха на щастието. Цена признава, че някои от пловдивските художници са казвали:



"Бай Златю ни подбива цената."



За него парите не бяха най-важното. Често дори подаряваше картини. Не търпеше вкъщи да не се работи. Когато отивахме на работа или на училище, беше много доволен и казваше бавно, тъй като трудно говореше: "Ра-бо-та! Бра-во!" И действително беше олицетворение на труда."

Внукът Златин има желание да издаде в една книга спомените на своя дядо, както и писмата му до неговата съпруга Цена. Той иска да включи и мемоарите на Васил Бараков за Златю Бояджиев, които са собственост на д-р Мирко Бараков, сина на стария Барак.

"Невероятно е приятелството между тримата Бараци - Васил Бараков, Цанко Лавренов и Златю Бояджиев, разказва Златин. Когато Златю получава инсулта, Цанко е този, който ходи по различни институции, за да получи приятелят му приживе високи държавни отличия. Когато Цанко посещава Пловдив, дядо непрекъснато повтарял с искрящи от радост очи: "Цанко си дойде, Цанко си дойде!" Такова приятелство не се повтаря."
13464
Всички права запазени. Възпроизвеждането на цели или части от текста или изображенията става след изрично писмено разрешение на СЕГА АД