В книгата си "Перата на индианците", в разказа портрет "Великият Емилиян Станев", той е описал следния случай: как ловува с другари писатели в "скучната (само наглед) софийска равнина" около Долни Богров. Самият лов, по думите на автора, няма фатално значение - важното е, че "момчетата", най-старият от които е Емилиян Станев, пак са заедно в любимото си занятие - да се майтапят, да се съизмерват, да обменят знанията и душите си, да се състезават, да се обичат. Наоколо - "камъш, плитки гьолчета, няколко върби - връстнички на Елин Пелин и цар Борис III". Дончо, с неговото
вродено, маниакално желание да бъда страхотен,
да смае на всяка цена, изведнъж хлътва до пояс в тинята сред гъстия камъш. "Сещам се, че е бил някакъв трап, но какво от това, че съм се сетил. Потъвам полека. Крещя колкото мога."
Тинята стига до шията му. Избива го лудост. И в този миг идва Емилиян Станев. Който е най-старият от цялата ловджийска група. "Най-слабият физически. Със святкащите си, кръгли очила." Дончо вижда как Емилиян Станев обръща пушката с цевите към себе си, та му подава приклада - да се хване. И Дончо докопва ремъка. Така дребничкият, възрастен Емилиян Станев го измъква.
Този привидно непретенциозен епизод може да послужи като метафора на всичко онова, на което е посветил живота си Дончо Цончев, а именно - на духовната връзка между хората, на истинското човешко общуване, без което всеки един от нас лесно потъва в тинята. И точно тук е голямото, истинското значение на Дончо Цончев за културата ни, което безусловно трябва да му се признае - с неподражаемото си умение да общува, да създава от глината на живите човешки отношения фигури, структури, пространства, цели архипелази, населени със смисъл, той е
последният мохикан на една рядка порода хора,
каквито вече не се раждат. Писателят Дончо Цончев е само част от сладкодумеца Дончо Цончев.
Боксьор, автомобилен състезател, геолог, зидар, майстор на камини, един човек, който с лекота върши хиляди неща, той зарязва с течение на времето всичките си редки умения и се хвърля с огромен хъс в писането, защото то му помага в тази най-важна за него дейност - да свали от човешките отношения змийската кожа на навика, на рутината, на скуката и простото "Здравей, как си" да прозвучи като "Бог да те благослови" или "Майната ти".
Даже още през далечната 1951 г., когато завършва гимназия с отличен, но от ОФ-то не му дават бележка да следва и той тръгва с ватенката по строежите, бил казал такова нещо на съучениците си - сценариста Веселин Бранев и Николай Колев, сега професор в Стокхолм: че ще се завре на един таван и ще пише. Защото будното момче е прозряло, че единствено творчеството може да ни отлепи от житейското блато.
Резултатът - 57 книги досега, 5 пиеси, 4 сценария за игрални филми
Дончо цял живот пише един и същи разказ, в който героят е той. Макар и малко старомодно, такова писателско поведение е честно. Ако някой биограф седне и подреди хронологически подобни късове, като цитирания по-горе, ще се получи рядко сполучлива биография на писателя.
Първата публикация на Дончо Цончев е през 1956 г. - разказа "Боровинки".
Той си спомня как пристига с прясно публикувания разказ у Емилиян Станев на "Венелин" 51.
- Пишеш ли? - попитал го бай Емилиян.
- Пиша.
- Носиш ли нещо?
- Нося.
Емилиян Станев на прага хвърлил по диагонал едно око на текста. Разказът бил ловджийски.
- Абе ти да не си ловджия?
- Ловджия съм.
- Тогава влизай, какво стърчиш на вратата.
Седнали на масата, класикът сипал ракия в две чашки - на себе си и на младока. Когато жена му Надежда излязла за малко, той - бам! - гаврътнал чашката на Дончо. Това се повторило неколкократно. И когато Надежда Станева пак влязла в стаята, развеселеният бай Емилиян му казал пред нея:
- Абе, младеж, ти много пиеш, бе!
А сетне, за да отклони опасната тема, попитал:
- Как пишеш?
- С молив - отвърнал Дончо.
- Наде, ела да го видиш, бе. Ела да го чуеш как ми отвърна.
С молив пишел. С молив! Наш човек е
През 1968 г. Дончо Цончев е геолог в Петрич. Вече е издал 2 книжки. Току-що е приет в СБП. Там, където сега е хотел "Шератон", се провежда конгрес на писателите, след който започва банкет. По традиция присъства и Тодор Живков. Докладват кой писател какво работи. Чува се, че има и един геолог. Тодор Живков се навел към Джагаров и му наредил: "После да ми покажеш геолога!"
Започнал банкетът. Дончо се хвърлил да танцува с Лиляна Стефанова. Изведнъж към него се приближили двамина от УБО и му наредили: бързо при другаря Живков. Отишъл Дончо, чукнали се с чашите. "Абе, Георги, тук, във вашия съюз е пълно с дъртаци - казал Живков на Джагаров.
- Този млад лъв защо го държиш в гората?"
Така още на другия ден Дончо Цончев започнал работа в изд. "Народна младеж" като завеждащ отдел "Проза" и за негов ужас, като шеф на старите кримки Давид Овадия и Емил Манов. Той веднага им признал, че ще ги управлява, като се вслушва в съветите им. И колелото се завъртяло.
Литературният критик Пантелей Зарев навремето се изказал за поредната му нова книга, в която по стар адет Дончо Цончев бил включил пет-шест от старите си емблематични разкази, така: "Много се радваме, че Дончо Цончев се развива като писател, написал е чудесни нови неща..." След което авторът на "Панорама на българската литература" изброил подред тъкмо старите 5-6 разказа, включени в новата му книга.
Подобни истории Дончо Цончев може да разказва цяла петилетка.
Ето още една: среща с нобеловия лауреат Михаил Шолохов в хотел "Плевен" в Ростов на Дон. Сред българската делегация е и Дончо Цончев. Той е много въодушевен. Шолохов седи в центъра на масата. За беда, Дончо малко закъснява и когато се появява, всички места около автора на "Тихия Дон" са заети. Изведнъж поставят още един стол и
Дончо се оказва коляно до коляно с Шолохов
Представя се - Дончо Цончев из Болгарии. "Атаманът" се навежда към него и пита:
- Что значит Дончо? Это от Донского. ТЫ казак?
- Нет, из гара Левски.
- Охотник? (Ловец)
Дончо тук процежда:
- Я за охота с каждЫй не могу разгавариват.
И Шолохов:
- Ха-ха-ха.
И се започва една страшна "българо-съветска дружба".
Такава, че по едно време двамата решават да ходят на лов в Кавказ. Речено-сторено. Качват се на малкия самолет "Чесна", която чака Шолохов отвън на близката писта, пристигат в станица Вьошенска и следва такова ядене и пиене, че после Дончо Цончев спи непробудно цяло денонощие. На лов в Кавказ, разбира се, не отиват.
Дъщерята на Дончо Цончев, Ангелина, от години живее в Париж и Брюксел. Тя е майка на прекрасната Снежана. Синът му Стефан страхотно прилича на баща си като млад; и даже старите гаджета на писателя припадат, като го видят. Той е татко на Дончо-младши.
Зад този смислен живот на Дончо Цончев обаче - отгледани и взели хляба в ръцете си син и дъщеря, внук и внучка, и това немислимо число от 57 книги, стои кака Снежа. Снежана Капитанска, съпругата и майката, без чието мълчание всичките думи на целия свят не струват и пукната пара.
Текст снимки
1. Главата на семейството Дончо Цончев кади коледната трапеза в присъствието на жена си Снежана, дъщеря си Ангелина и сина си Стефан.
2. Със своя "свинеубиец" "Мазалат" шефът на писателската ловна дружинка е безпогрешен.
3. Дончо Цончев в началото на писателския си път.
4. Снежана Капитанска като първокурсничка по геология, преди да завърти главата на колегата си Дончо.
2. Със своя "свинеубиец" "Мазалат" шефът на писателската ловна дружинка е безпогрешен.
3. Дончо Цончев в началото на писателския си път.
4. Снежана Капитанска като първокурсничка по геология, преди да завърти главата на колегата си Дончо.












