Другата неделя, на 27 юли, писателят Дончо Цончев навършва 70 г.

В книгата си "Перата на индианците", в разказа портрет "Великият Емилиян Станев", той е описал следния случай: как ловува с другари писатели в "скучната (само наглед) софийска равнина" около Долни Богров. Самият лов, по думите на автора, няма фатално значение - важното е, че "момчетата", най-старият от които е Емилиян Станев, пак са заедно в любимото си занятие - да се майтапят, да се съизмерват, да обменят знанията и душите си, да се състезават, да се обичат. Наоколо - "камъш, плитки гьолчета, няколко върби - връстнички на Елин Пелин и цар Борис III". Дончо, с неговото

вродено, маниакално желание да бъда страхотен,



да смае на всяка цена, изведнъж хлътва до пояс в тинята сред гъстия камъш. "Сещам се, че е бил някакъв трап, но какво от това, че съм се сетил. Потъвам полека. Крещя колкото мога."

Тинята стига до шията му. Избива го лудост. И в този миг идва Емилиян Станев. Който е най-старият от цялата ловджийска група. "Най-слабият физически. Със святкащите си, кръгли очила." Дончо вижда как Емилиян Станев обръща пушката с цевите към себе си, та му подава приклада - да се хване. И Дончо докопва ремъка. Така дребничкият, възрастен Емилиян Станев го измъква.

Този привидно непретенциозен епизод може да послужи като метафора на всичко онова, на което е посветил живота си Дончо Цончев, а именно - на духовната връзка между хората, на истинското човешко общуване, без което всеки един от нас лесно потъва в тинята. И точно тук е голямото, истинското значение на Дончо Цончев за културата ни, което безусловно трябва да му се признае - с неподражаемото си умение да общува, да създава от глината на живите човешки отношения фигури, структури, пространства, цели архипелази, населени със смисъл, той е



последният мохикан на една рядка порода хора,



каквито вече не се раждат. Писателят Дончо Цончев е само част от сладкодумеца Дончо Цончев.

Боксьор, автомобилен състезател, геолог, зидар, майстор на камини, един човек, който с лекота върши хиляди неща, той зарязва с течение на времето всичките си редки умения и се хвърля с огромен хъс в писането, защото то му помага в тази най-важна за него дейност - да свали от човешките отношения змийската кожа на навика, на рутината, на скуката и простото "Здравей, как си" да прозвучи като "Бог да те благослови" или "Майната ти".

Даже още през далечната 1951 г., когато завършва гимназия с отличен, но от ОФ-то не му дават бележка да следва и той тръгва с ватенката по строежите, бил казал такова нещо на съучениците си - сценариста Веселин Бранев и Николай Колев, сега професор в Стокхолм: че ще се завре на един таван и ще пише. Защото будното момче е прозряло, че единствено творчеството може да ни отлепи от житейското блато.



Резултатът - 57 книги досега, 5 пиеси, 4 сценария за игрални филми



Дончо цял живот пише един и същи разказ, в който героят е той. Макар и малко старомодно, такова писателско поведение е честно. Ако някой биограф седне и подреди хронологически подобни късове, като цитирания по-горе, ще се получи рядко сполучлива биография на писателя.

Първата публикация на Дончо Цончев е през 1956 г. - разказа "Боровинки".

Той си спомня как пристига с прясно публикувания разказ у Емилиян Станев на "Венелин" 51.

- Пишеш ли? - попитал го бай Емилиян.

- Пиша.

- Носиш ли нещо?

- Нося.

Емилиян Станев на прага хвърлил по диагонал едно око на текста. Разказът бил ловджийски.

- Абе ти да не си ловджия?

- Ловджия съм.

- Тогава влизай, какво стърчиш на вратата.

Седнали на масата, класикът сипал ракия в две чашки - на себе си и на младока. Когато жена му Надежда излязла за малко, той - бам! - гаврътнал чашката на Дончо. Това се повторило неколкократно. И когато Надежда Станева пак влязла в стаята, развеселеният бай Емилиян му казал пред нея:

- Абе, младеж, ти много пиеш, бе!

А сетне, за да отклони опасната тема, попитал:

- Как пишеш?

- С молив - отвърнал Дончо.

- Наде, ела да го видиш, бе. Ела да го чуеш как ми отвърна.



С молив пишел. С молив! Наш човек е



През 1968 г. Дончо Цончев е геолог в Петрич. Вече е издал 2 книжки. Току-що е приет в СБП. Там, където сега е хотел "Шератон", се провежда конгрес на писателите, след който започва банкет. По традиция присъства и Тодор Живков. Докладват кой писател какво работи. Чува се, че има и един геолог. Тодор Живков се навел към Джагаров и му наредил: "После да ми покажеш геолога!"

Започнал банкетът. Дончо се хвърлил да танцува с Лиляна Стефанова. Изведнъж към него се приближили двамина от УБО и му наредили: бързо при другаря Живков. Отишъл Дончо, чукнали се с чашите. "Абе, Георги, тук, във вашия съюз е пълно с дъртаци - казал Живков на Джагаров.



- Този млад лъв защо го държиш в гората?"



Така още на другия ден Дончо Цончев започнал работа в изд. "Народна младеж" като завеждащ отдел "Проза" и за негов ужас, като шеф на старите кримки Давид Овадия и Емил Манов. Той веднага им признал, че ще ги управлява, като се вслушва в съветите им. И колелото се завъртяло.

Литературният критик Пантелей Зарев навремето се изказал за поредната му нова книга, в която по стар адет Дончо Цончев бил включил пет-шест от старите си емблематични разкази, така: "Много се радваме, че Дончо Цончев се развива като писател, написал е чудесни нови неща..." След което авторът на "Панорама на българската литература" изброил подред тъкмо старите 5-6 разказа, включени в новата му книга.

Подобни истории Дончо Цончев може да разказва цяла петилетка.

Ето още една: среща с нобеловия лауреат Михаил Шолохов в хотел "Плевен" в Ростов на Дон. Сред българската делегация е и Дончо Цончев. Той е много въодушевен. Шолохов седи в центъра на масата. За беда, Дончо малко закъснява и когато се появява, всички места около автора на "Тихия Дон" са заети. Изведнъж поставят още един стол и



Дончо се оказва коляно до коляно с Шолохов



Представя се - Дончо Цончев из Болгарии. "Атаманът" се навежда към него и пита:

- Что значит Дончо? Это от Донского. ТЫ казак?

- Нет, из гара Левски.

- Охотник? (Ловец)

Дончо тук процежда:

- Я за охота с каждЫй не могу разгавариват.

И Шолохов:

- Ха-ха-ха.

И се започва една страшна "българо-съветска дружба".

Такава, че по едно време двамата решават да ходят на лов в Кавказ. Речено-сторено. Качват се на малкия самолет "Чесна", която чака Шолохов отвън на близката писта, пристигат в станица Вьошенска и следва такова ядене и пиене, че после Дончо Цончев спи непробудно цяло денонощие. На лов в Кавказ, разбира се, не отиват.

Дъщерята на Дончо Цончев, Ангелина, от години живее в Париж и Брюксел. Тя е майка на прекрасната Снежана. Синът му Стефан страхотно прилича на баща си като млад; и даже старите гаджета на писателя припадат, като го видят. Той е татко на Дончо-младши.

Зад този смислен живот на Дончо Цончев обаче - отгледани и взели хляба в ръцете си син и дъщеря, внук и внучка, и това немислимо число от 57 книги, стои кака Снежа. Снежана Капитанска, съпругата и майката, без чието мълчание всичките думи на целия свят не струват и пукната пара.