:: Разглеждате вестника като анонимен.
Потребител:
Парола:
Запомни моята идентификация
Регистрация | Забравена парола
Чува се само гласът на енергийните дружества, допълни омбудсманът
Манолова даде петдневен ултиматум на работодателите да предвижат проекта
От ВМРО и „Атака” обявиха, че няма да подкрепят ГЕРБ и ще гласуват против предложението
Платформата протестира срещу бъдещия закон за авторското право в онлайн средата
Корнелия Нинова споделяла идеите на Джоузеф Стиглиц
Дванайсет момчета може да прекарат месеци блокирани в пещера в Тайланд (видео)
СТАТИСТИКИ
Общо 397,415,269
Активни 74
Страници 8,397
За един ден 1,302,066
ПРОЗА

Узряване на снимката, 1928-1999

Баба казва, че във всеки поглед има парче земя, но го разбираш, като си отиде погледът. Обичам да ми говори такива неща, дето не ги разбирам веднага. Тя не е баба като другите, с които си говориш за нещата от живота. Баба ми е баба за нещата от смъртта. Вярвам й за всичко, и за земята в погледа, осем погледа са си отишли пред очите й.

Тя има перде на очите. Като малка си мислех, че е станало, понеже много е плакала. Сега знам, че го има, защото е спряла да гледа живота. Сигурно още плаче, но не се вижда, сълзите остават зад пердето.

Нощем пере едни и същи пердета. Не че са мръсни, никога не ги е ползвала. Те са от чеиза й. В първата къща на баба не е имало прозорци. Докато построят втората, дошла снахата и сложила пердета по собствен вкус. Сега ми говори за онази къща без прозорци, в която накрая всички отиваме, а пердетата ги пере за спомен на внучките. После ги слага в един сандък с много нафталин и все напомня, че всичко й е вътре, в сандъка. Всичко означава дрехите за умиране и един гердан, макар че баба не става суетна като другите баби от селото, които казват, че искат с тази рокля, с тези обувки и с тази кърпа да си отидат. Не става суетна. Когато говори за смъртта си, тя живва. Понякога си мисля, че само тогава живее.

Баба живее смъртта. Сутрин става по тъмно, къпе се. Страхува се, че ако е мръсна, смъртта ще се погнуси и няма да я докосне. Къпе се в няколко води, вярва, че така отмива живота от себе си. После излива живота върху чемшира в градината. По нашия край смъртта обича чемшир, мушкато и босилек.

По обед готви. Винаги готви за много хора, а от години живее сама. От огъня и от манджите става задушно. Когато сготви, става Задушница.

Разпределя храната в десет чинии. Осем, колкото са й умрелите, а деветата слага за себе си и забравя да яде. Последната чиния е за смъртта, че смъртта насищане няма и все е гладна.

Запомнила съм баба така - сама сред пълните чинии и многото празни столове край масата. Като самотен Иисус, чиито ученици са избягали малко преди вечерята.

Вечер пали кандилото. Не казва молитва, прави си на глас някакви планове. Дългосрочни, за да дразни смъртта, да я предизвиква. От малка знае, че не се казва преди да е съмнало какво ще правиш, защото човек предполага, но Господ разполага. Нейният господ обаче от години е смъртта, или поне само в нея вярва. Смъртта, за разлика от Бог, казва баба, е: око да види, ръка да пипне.

При баба отдавна няма икони. Има много снимки. Повечето са безсмъртни, осем от тях са смъртни.

Първият фотограф, който минал през селото, направил цяло състояние от семейни портрети. Тогава баба била на дванайсет години. От предишния ден се е знаело, че ще идва фотографинът и в повечето къщи имало суматоха - жените приготвяли дрехи, мъжете отивали в бръснарницата, после всички се събирали и правели репетиции за снимката. Баба имала чисто нова червена рокля, необличана нито веднъж. Много пъти молела майка си да й разреши да я поноси малко, даже само до чешмата и обратно, но прабаба била категорична - роклята ще бъде за нещо важно.

Нищо, че не е имало цветна фотография; баба знаела, че на другия ден ще се снима с най-хубавата червена рокля на света.

От радост не мигнала цяла нощ, така първа чула кучетата, които лаели по непознатите. Донесли баща й, намерили го убит и хвърлен на пътя.

На първата снимка в живота си баба е с черна рокля. Клекнала е до ковчега, прадядо не се вижда от цветя и свещи. На друга, по-късна снимка, хората около ковчега са почти същите, а в ковчега е прабаба. В къщи има осем такива снимки. От първата и осмата хората не се познават. Общото са само смъртта и баба. На последните две и мен ме има.

Когато баба разказва снимките, смъртта е фотогенична.

Често си мисля за тази традиция да се снима умрелият, оплаквачите, изпращачите. Прилича ми на някакъв страх да не забравиш лицето на покойника, сякаш е нужно потвърждение, че хем го няма, хем го има. Когато нас ни има, казва баба, смъртта я няма, когато нея я има, нас ни няма.

Гледам снимките, лицата там, ръцете. Колкото и да са се променяли с годините, очите, с които гледат смъртта, са едни и същи. Знам, че от първата до осмата снимка има не просто години. Има километри. Прилича на надбягване, на щафетно родово бягане, което започва от умрелия към момента на снимането, но чак от следващата снимка разбираш на кого е дал щафетата. Това е древно бягане. Древно като латинския. Едновременно е мементо мори и бързай бавно.

Баба е професионална оплаквачка. В селото я викат, когато погребват някого, защото баба най-добре познава смъртта и знае какво да й изпее.

Не е точно пеене, защото баба извива дрезгав, страшен глас. Глас, който става викане, което става виене. Целта е да избяга смъртта от тази къща и да не идва друг път. Баба е изгонила доста смърт от селото. Докато я гони, я вика при себе си.

Оплаквачките са нещо като жрици на смъртта, популяризират я. Когато е чужда смърт, в нея има мъдрост, когато е на близък човек, в нея има мъка, но всъщност смъртта винаги е една. Ти си учено момиче, казва баба, не може да не го знаеш. Граматически смъртта няма множествено число, но баба си има нейна собствена, смъртна граматика. Там на практика изреченията са кратки, съобщителни. Човек говори, говори, казва баба, пилее си думите из живота, а смъртта веднъж се изказва, но на място, нейна е точката.

При баба е сложила осем точки. Сигурно затова от години живее в многоточие.

От очите й, зад пердето, капят точки. Пердетата са винаги влажни. Нощем пере едни и същи пердета, за внучките.

Внучките са далече. Имат щори на прозорците от PVC дограма. Във всеки поглед на внучките има парче от баба, но го разбират, като си отиде баба.

Излязла рано сутринта, на никого не се обадила, взела онези осем снимки и отишла в деветата.

Дана Белева - визитка

Дана Белева е псевдоним на Йорданка Белева. Родена в гр. Тервел, авторката е завършила българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Печелила е отличия в различни национални конкурси. Наскоро издаде дебютния си сборник стихове, който всъщност беше първата й награда в националния конкурс "Веселин Ханчев", Стара Загора. Пише разкази, подготвя ръкопис с новите си неща.
15
1270
Дай мнение по статията
СЕГА Форум - Мнения: 
15
 Видими 
14 Август 2004 16:58
Честно си признавам - подведох се: Гледам снимката - провинциално момиченце отворило кокетно устенца в "кокаколова" обстановчица ( не знам защо всички снимки на творци тук, в антологията са правени в заведения за общественно хранене и пиене?) суетно показващо ъгълче баджак пред камерата... Йорданка станала Дана и всичките онези вторични белези на "знаете кои", нали?
Викам си на акъла: Е, сега като се почнат едни мъдрувания със самоизтъкване на факта "колко е изтънчена и префинена" авторката в познаването на ЧОВЕШКАТА ДУША и разни такива ми ти атрибути на познатите ни "дайте да им покажем на софиянци че и ние сме интелектуалци" вид пишещи другарки.
За мое най-голямо учудване и приятна изненада: Един до болка искрен и човешки текст! Изключително майсторство. Любов, емоции, душезнание! С една дума: МОНОЛИТ! Честен портрет на обичан човек. Корените на непреходното са се вплели в думите на тази млада и перспективна писателка и в това спокойното и мъдро повествование ние усещаме скелета на ВЕЧНОТО. Направо- шедьовър.
Литература напоена с рядко срещаната днес фолклорна непосредственност и честност.
Браво!!!
14 Август 2004 19:53
Поздравления за авторката!Чудесен разказ, изпълнен с много любов, отразяващ философията и логиката на живота ни!
14 Август 2004 20:03
>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>><<<<<<<<<<<<<<<< <<<<<<<>>>>>>>>>
По снимката посрещат, по разказа изпращат....
Бе Грациян,
къде виде толку подробности на тая снимка мааму?! Та и крак! Страшен си -професионализ!

А иначе добре си написал за момичето и за тва какво е написало и как...абе - профсионализ!
Бе да не си профсъюзен член?
слънчо
>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>><<<<<<<<<<<<<<<<< <<<<>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>
14 Август 2004 22:03
хубав разказ. браво.
14 Август 2004 22:16
Sluncho, trade unions sucks! Pfu... Mafia with "human face"
Колкото до момиченцето, наистина - изключително приятна изненада! Толкова рядко чета днешни български автори, притежаващи онази натурална народна мъдрост, която помним от творчеството на Шукшин, Бунин, Фокнър, Йовков и Горки, че направо изпаднах във възторг от това четиво и го препрочетох три пъти. Природно родените разказвачи са по-редки и от трюфелите и намерим ли ги трябва да ги ценим.
14 Август 2004 22:40
Няколко пъти през деня прекъсвах работата си, за да се върна на този текст с нарастващо удивление. Той е невероятно зрял, плод на философска рефлексия, на особено проникновение, обагрено от лек цинизъм - нещо почти неизбежно, когато човек се докосне до физическата смърт. Но ми се струва, че тази Лолита на снимката не може да създаде подобен шедьовър. Или фотографията е подменена, което едва ли е вярно, или се е подписала под чужд труд. На такива момиченца липсва търпението, задълбочеността и опита, за да напишат нещо подобно. Дано да греша! Във всеки случай трябва да запомним името на авторката и да сравним следващите й произведения с настоящето.
14 Август 2004 23:41
Хубав разказ, да, но някаква екзистенциална безнадеждност те обхваща, като го четеш.
На всички погребения по селата и малките градчета винаги отиват всички баби, прекарват цяла нощ в бдение край починалия, край ковчега си разказват спомените, младостта, вече са толкова оредели, толкова са естествени, не се смущават, не се плашат, оглеждат се една друга, като че се питат, около коя ли от нас ще се съберат останалите, следващия път?
Да, смъртта е вече техният постоянен спътник, и тя е непрекъснато в мислите им.
Дали е наистина толкова страшно това?
15 Август 2004 08:36
Не е безнадеждност, понеже надеждата не е за нас.
15 Август 2004 14:01
Човешко, топло, искрено във време на обезоръжената човещина, а тя е вечната красика на класиката.Още...
15 Август 2004 14:15
Вчера сутринта като го прочетох, си глътнах езика от изненада и наистина-и аз, го четох поне още два пъти през деня. На обед в чата писах за "стаята без прозорци" в Антологията. Просто цял ден живях с тази история, защото ми позната, преживяна. На село рядко хората издават чувства, те упорито се борят за живота си, а какво им е на душата - май само внучките са посветени. Обаче да го разкажеш, трябва талант, а тук този талант е просто очеваден.
15 Август 2004 14:24
Марлон Брандо през 1994:
"Смъртта най-често идва преди смъртния акт. Едно е да живееш, а съвсем друго - да ти се случи нещо, заради което преставаш да живееш и просто очакнаш смъртта. Това може да продължи години, десетилетия наред".
15 Август 2004 14:47
Преди години, когато за първи път отидох на гроба на родата ми, видях една дама, страшно елегантна, нещо тогава не съвсем естествено. Виждах я още 2-3 пъти и накрая попитах свещеника. Оказа се много известна актриса от Народния театър, загубила цялото си семейство при различни обстоятелства, включително дъщеря и зет. Вече не помня подробности, но тя продължаваше да бъде на сцената, където нямаше следа от печал и образа, дето на гробищата видях.
15 Август 2004 15:16
Браво на това младо момиче! Много хубав, много силен разказ! Дана Белева ще стане голям Писател!
15 Август 2004 19:43
ОРДЮР,

Оказва се, че и при опит да изразиш нещо хубаво, пак изпълзяват мерзости и чалгаджийски дебелащини. Та може ли да е иначе: момичето е вече признат писател, а ти си остана огорчен драскач по форумчетата - на български, след толкова години хъшуване. И отношението ти към една дама си е останало чалгаджийско - примитивен ганьовски стигмат. Отврат!

Дана, ! Надареният първо открива, чак после търси.
04 Септември 2004 09:46

razkazut e super
nai dulbokoto neshto koeto dana e pisala
puk na valewri stankov izkazvaneto che shtiala da stane goliam pisatel e zakusnialo s 5-6 godini - che tia veche e!
puk za dekoltetata i zavedeniiata za hranene i piene - kude da se skriie avtora?
ima kraka, gurdi i talant i gi pokazva kakvo losho?
inuche da slagame feredzetata i obratno v aziia...
pp: dana ne e li zavurshila bf v SHUMEN v ShU EP KONSTANTIN PRESLAVSKI
ako niuakoi mu se spori za poeziia da pishe e-mail toni_the_man@yahoo.com
Дай мнение по статията
Всички права запазени. Възпроизвеждането на цели или части от текста или изображенията става след изрично писмено разрешение на СЕГА АД