:: Разглеждате вестника като анонимен.
Потребител:
Парола:
Запомни моята идентификация
Регистрация | Забравена парола
Чува се само гласът на енергийните дружества, допълни омбудсманът
Манолова даде петдневен ултиматум на работодателите да предвижат проекта
От ВМРО и „Атака” обявиха, че няма да подкрепят ГЕРБ и ще гласуват против предложението
Платформата протестира срещу бъдещия закон за авторското право в онлайн средата
Корнелия Нинова споделяла идеите на Джоузеф Стиглиц
Дванайсет момчета може да прекарат месеци блокирани в пещера в Тайланд (видео)
СТАТИСТИКИ
Общо 391,771,025
Активни 127
Страници 724
За един ден 1,302,066
РЕПОРТАЖ

Ватандаш в Бурса

Преди 4 години медсестрата от Кърджали Янка Жекова пристигнала в турския град, неотдавна получила и гражданство, заради което обаче приела името Ясемин Ташчъ
Да срещнеш познат в центъра на двумилионния турски град Бурса и да разговаряш на български не е особен случай. Там на български език се говори много повече, отколкото в Кърджалийско. "Ватандашите" (в превод - съотечественик) - изселници от България от времето на "голямата екскурзия" през 1989 г. са просто навсякъде. Така в гъмжилото, точещо се по централния булевард "Ататюрк", току пред изхода на хотел "Кент", чувам две жени да си бъбрят. Едната упорито дърдори на счупен турски, а другата се включва на също такъв български. Турскоговорящата се оказва старата ми познайца от Кърджали - българката Янка Жекова, медицинска сестра в стоматологичен кабинет. Само след 10-ина минути пеш (като пътьом овикваме на чист български няколко магазинчета и сладкарници, в които персоналът е от нашенско) се озоваваме в дома й.

Той е старинна двуетажна къща, а на 200 метра околовръст се намират 9 джамии. Наемът е 150 германски марки - нищожен харч според Янка. "Да са ми живи и здрави приятелите", казва тя, помогнали й да струпа покъщнина. В малкия хол заварваме Селяхтин и Тамер. Те са местни бурсенци и са винаги "на повикване", щом Яна има зор. Тамер е шеф на една от най-големите фирми по чистота в града и мигом обявява, че иска да стъпи с бизнеса си в някой от големите български градове. Сельо е "таксито", бърза да се информира ще трябват ли услугите му. През това време тя е отрупала масата с вино и ракия домашно производство, баклави и други сиропирани сладки, чинии с месо от диво прасе (харесвано и от гостите й).

"Писна ми от безпаричието в България,



от вечно закъсняващите и без друго мизерни заплати и една вечер взех решението да се чупя", започна Яна разказа си. Българският й е станал ужасен, но то е заради постоянното общуване на турски, обяснява ми. На 13 януари 1997 г. пристигнала в Бурса със своя приятелка-туркиня, чиито родители живеят в квартал "Хюриет", построен от правителството за изселниците от България. Яна тогава взела 15-дневна виза без проблеми - защото е българка, а това за консулските служби е като "Сезам, отвори се", дори и сега.

Не можела да започне работа по професията си, тъй като няма работодател, който да те наеме без всякакви документи и само с червения паспорт с туристическа виза. С дружката заживяли на квартира в другия изселнически квартал "Кестел". Яна набързо открила бюро, което наема медсестри за болногледачки по домовете, пратили я при възрастна жена, прикована на легло. Поработила кратко и в местната университетска болница, в отделението за рехабилитация на оперирани пациенти. Отказала се, защото работата й била много далеч от квартирата, пътувала по два часа в едната посока.



"Бъкел не знаех на турски,



но с речници и разговорници взех по малко да вдявам. Цяла година съм се мъчила, писала повтаряла. Турският език е като ластик, една дума се употребява по много начини, медицинските термини са съвсем различни. Много ми помогнаха нашите маджури (изселниците)", спомня си началото тя.

Минала през всичките перипетии на незаконната емиграция. Тръгнала от "Балгьоч" - Федерацията на балканските изселници, да оправя документи за временен престой в страната, да настоява и за "кимлик" - паспорт, който узаконява турското поданство. "Ама като съм българка, а по тукашните закони само който докаже действителен турски произход може да се сдобие с такъв... Чрез "Балгьоч" успях да взема тескерето с отурма изин (удостоверение за временно пребиваване в държавата)". Яна неволно пробутва в лавината от български думи и турските, и като се усети, сипе извинения... Следва тичане до полицията, внасяне на формулярите, после полицейска комисия проверява в дома ти що за човек си, иска характеристика от комшиите.



На изпит във валийството я питат къде е роден Ататюрк



и кога е умрял. Разговорът се води на турски. Българката облива комисията с обилна информация за бащата на светската държава.

После идва моментът, в който срокът на тескерето е изтекъл, документът е иззет в полицията. През април т.г. на вратата на жилището й се изсипват униформени, за да я предупредят, че трябва незабавно да напусне Турция. Съветват я да се върне в България за нова виза. Иначе попада в категорията "качак" (беглец, нелегално пребиваващ) и я грози депортиране под конвой. "Не беше за изпускане този вариант - не се наложи да плащам нито пътни до границата, нито да кихам на митничарите, както и да броя пари за почти 4-годишния си престой в страната", признава тя. Полицията си позволи и повече препоръки - вземи си виза, върни се пак и направи фиктивен брак, това ти е спасението, иначе не може да получиш отново временно жителство, открехнали й те.

Заинатила се Яна и се зарекла да си дойде в Кърджали, но без виза да не остане. След годините раздяла с баща и сестра през май т.г. се появила. Едва я познали - отслабнала, без помен от ужасната алергия, която я измъчвала в града на Оловно-цинковия комбинат. И виза взела, след като набързо омагьосала чиновниците в консулството с мотива, че незабавно трябва да отпътува за Турция при приятелка, пострадала от земетресението. И пак се върнала в Бурса.

"Невъзможно е да останеш без работа. Мен постоянно ме търсят - инжекции да направя, кръвно да измеря, а всичко това се плаща добре. Изобщо тук нямаш ли работа, значи си мързеливец.



В Турция безработни са местните, от нашите хора такива няма.

Тук жените не работят, ханъми са. Аз не мога се правя на ханъма", отсича нашенката. Местила се от квартал в квартал - като умре едната хазайка, тутакси намирала друга болна, за която да се грижи. "Какво да направя, все на тежко болни попадах, свикнала съм със смъртта вече", тюхка се Яна.

Така, вързана до леглото на поредната си пациентка, не могла да иде на историческата среща на Иван Костов с българските изселници. Гледала обаче прякото предаване по телевизията и сълзите й текли от умиление. "Много хубави ги наприказва тогава премиерът - че пенсиите ще оправи, че разделените семейства ще се съберат, ама май работите си останаха само на думи", казва тя. И ожалва възрастните, които трошат маса пари и нерви да пътуват до България, да висят в летните жеги пред пенсионното и да си получат парите.

"Носталгията е неизлечима болест, колко съм плакала по нощите за Кърджали, за приятелите и близките, за всичко в родината ми. Идело ми е да скоча и час по-скоро да се завърна. Но ме е спирала несигурността, новото потъване в беднотията, в безработицата. Аз като поисках една година неплатен отпуск, ми връчиха напускателното от поликлиниката. Е какво, да се върна и да чакам на опашката за социални помощи ли? Сега вече винаги, щом пожелая, мога да се върна, имам двойно гражданство", разсъждава в турския си дом Яна. И уточнява, че е хем ватандаш в Турция (съотечественик) хем си е българка. Нищо, че за да се сдобие с турски гражданство, се е наложило да приеме името Ясемин Ташчъ. "Това не ме прави по-малко българка", казва тя.

Местните жители я приели сърдечно. Като започнали мюсюлманските пости преди Рамазан байрама, всички комшийки се извървели с баклавите и шекерите и с подаръци за нея. Яна обаче ги отпращала - да идат да зарадват по-бедните. В Бурса и етническите българи, заселили се в града през последните години, са много. Срещат се обаче само след нарочна уговорка, че ще са многобройни, станало ясно по време на октомврийския гастрол на Силистренския театър с "Древни божества" от Мирон Иванов, както и на изложбата на художничката Виолета Радкова. "Беше страхотно, и на сцената, и в залата на Държавния театър и в галерията се говореше на български. Салонът пращеше от изселници, а сред тях имаше и артисти...



Носталгията е като рака, не се лекува",



спомня си Яна.

По стълбите тежко изтрополяват стъпки и в холчето влиза брадат мъж - зет й Андон Гавазов, съпруг на сестра й, който се връща от работа. "Преди година дойдохме да видим балдъзата Янка как живее сама сред турците и аз взех, че останах. Сега съм единственият българин, който работи във фирмата на Тамер бей, поддържам технически автомобилите му. Още не мога да си пречупя езика да проговоря на турски, ама вече всичко разбирам", изпъшква той и се сгромолясва в креслото. Засмуква жадно чашата с ракията собствено производство и се заслушва в словото на балдъзата. А тя вече разправя за партито, което местните лидери на партията на Бюлент Еджевит дали неотдавна за изселниците в един от най-луксозните комплекси "Алмира". После показва покани за изложби на художници.

"В Бурса са ми приятелите, нали чуваш, че телефоните ми постоянно звънят. Мъчно ми е за България, но може да се върна едва след като влезем в ЕС и стандартите на живот станат човешки. Иначе кой бяга от хубавото", нарежда Яна. Хич не се впечатлявала, когато на всяка крачка за документите давала рушвети. "То и в България е така", отсича тя. И скача на темата за земетресението. С поредната болна старица били край Мраморно море, близо до Ялова. "Щур късмет извадихме - всичко наоколо се срина пред очите ми, нашето блокче не. Като усетих, че се люлеем, за секунди се облякох и зарязах болната, изхвърчах като куршум навън. После цяла седмица живях с бездомните сред руините, а пациентката ми беше неподвижна в леглото, ходех само да я наглеждам", изтръпва при спомена тя.

"Всеки се спасява, както може, но и аз като турците свикнах да живея под постоянната угроза от трусове.



В България не тресе, но като те тресне гладът, е същото",



заключава Яна. "Янке, бир дакика", включва се зетят Андон с единственото, което знае на турски - "една минутка" да я прекъсне. И разказва как патронът му Темер бей се осведомил кога българите празнуват своя Байрам, какво се яде и пие. Андон му обяснил, че най-хубавият празник е Гергьовден. На 6 май шефът му поръчал да си събере приятелите, заколил три агнета и се изнесли на чифлика му - лекари и енергетик от Кърджали, други авери от изселниците, семейството и сестрите на Тамер, кметовете на три общини в Бурса. Вдигнали страховит купон. Шефът на чистотата после разправял, че българският курбан байрам е далеч по-мощен от мюсюлманския. Сега Тамер бей вече се готви за Коледа - Андон го информирал за всичките тънкости на втория български "байрам". "Трябва да ги интегрираме", смее се Андон. Турчинът пък прочел някъде, че българите шарят яйца напролет и дал заявка Яна да се готви за български великден в Турция.

От 9-те джамии около къщата изведнъж гръмват в нестроен хор мюезините. Започва вечерната молитва на мюсюлманите в Бурса. И тъй като е безсмислено да се надвикваме с тях, Андон ме въвежда в домашния си винпром - в задния двор е една цяла внушителна лаборатория, населена с бъчви, бидони, маркучи и дамаджани. "Христос е хубав човек, не забранява виното", хилят се хитро зет и балдъза.



Текстове под снимки - сканирани

1. Янка Жекова с любимия си пекинез

2. Къщата на Янка в Бурса е винаги отворена за приятели и сънародници

3. Зетят Андон Гавазов: "Христос е хубав човек, не забранява виното."

4. Янка: "Ще се върна в България като ни приемат в ЕС"
3541
Всички права запазени. Възпроизвеждането на цели или части от текста или изображенията става след изрично писмено разрешение на СЕГА АД