:: Разглеждате вестника като анонимен.
Потребител:
Парола:
Запомни моята идентификация
Регистрация | Забравена парола
Чува се само гласът на енергийните дружества, допълни омбудсманът
Манолова даде петдневен ултиматум на работодателите да предвижат проекта
От ВМРО и „Атака” обявиха, че няма да подкрепят ГЕРБ и ще гласуват против предложението
Платформата протестира срещу бъдещия закон за авторското право в онлайн средата
Корнелия Нинова споделяла идеите на Джоузеф Стиглиц
Дванайсет момчета може да прекарат месеци блокирани в пещера в Тайланд (видео)
СТАТИСТИКИ
Общо 403,157,207
Активни 70
Страници 4,666
За един ден 1,302,066
ИНТЕРВЮ

Алек Попов: Българските чиновници са обслужващ персонал на властта

Писателят току-що издаде роман, от който много наши по-първи дами и дипломати горко ще изплачат
Снимка: Борислав Николов
--------------

Алек Попов е роден през 1966 г. в София. Завършил е НГДЕК и българска филология в СУ. Автор е на книгите "Другата смърт", "Мръсни сънища", "Игра на магии", "Зелевият цикъл", "Пътят към Сиракуза", радиопиеси, сценарии за киното и телевизията. "Мисия Лондон" е първият му роман. Материалът е почерпен от личен опит - той е бил на дипломатическа работа в британската столица. Лауреат е на многобройни литературни награди. Превеждан е на английски, френски, унгарски, сръбски, датски.

---------



- Написал си много смешен и доста скандален роман. Кое в него е истина?

- Когато говорим за роман, би следвало да се подразбира автоматично, че става въпрос за фикция. Има и документални романи, разбира се, но случаят с "Мисия Лондон" определено не е такъв. От друга страна, не мога да отрека, че той е написан въз основа на житейски материал, акумулиран по време на дипломатическата ми служба във Великобритания. Колегите ми в Лондон например знаеха, че съм написал няколко книги до този момент, и един тях веднъж ми рече: "Ти сега, ей, да не вземеш да ни изтипосаш". Каза го в кръга на шегата, а аз побързах да го уверя, че нямам подобни намерения. Обаче материалът започна да се натрупва. И то какъв! Няколко месеца по-късно вече знаех, че ще напиша нещо, а след още няколко - бях сигурен, че трябва да го сторя на всяка цена. Да се остави да пропадне такъв материал би било непростимо предателство към занаята! Позволил съм си голяма свобода, която може и да се стори скандална на някои хора. Но истината е, че те нямат представа колко по-далеч може да се отиде.

- Нашите хора зад граница - всичките ли са такива?

- Какви?

- Ами... такива полуидиоти.

- Виж, това не са някакви събирателни образи или символи с претенцията да въплъщават националния характер. Българите са много различни. Хората по принцип са различни. Това не е книга за българите. Обобщенията са възможни в сферата на идеите, но когато става въпрос за художествени образи, своеобразието е за предпочитане. Ето например, в романа ми има двама пичове, които крадат патици от един лондонски парк и ги скатават в посолството - адски грозно по същество деяние с потенциал за чудовищен скандал. От гледна точка на националната митология това е класическа ситуация, сходна с открадването на трупа на Чарли Чаплин...



------

Защо е така? Нашето общество сякаш черпи тайна, мазохистична наслада от колективното унижение. Хем се изчервява, хем някак си се възбужда. Племенната принадлежност никога не се възприема спокойно като даденост от бога, а винаги е била източник ту на срам, ту на гордост. Като че ли не може човек просто да си е българин и да не му пука.

-------



- Нашите чиновници и дипломати само ли са смешни, или и ние; все пак нали ние излъчваме чиновниците и дипломатите си?

- Да си смешен не е чак такава беда. Лошото е, че от страх да не изглеждат смешни, някои хора стават просто жалки. Нашите чиновници естествено не са паднали от небето. Каквото си назначиш, това ще сърбаш. Но и ангели да бяха, при тези условия бързо щяха да деградират до нивото на портиери.

Бедата на българските чиновници не е толкова, че са зле платени, колкото че им се отнема възможността да се изградят като личности. Иначе те едва ли се различават особено от своите колеги по света. Системата обаче ги скапва.



---------

Правото им да отстояват личното си мнение е силно ограничено. Третират ги като обслужващ персонал на властта, вместо да ги оставят да се съсредоточат върху преките си задължения. Чувството за несигурност е тотално. На този фон естествено избуяват най-низки страсти.

---------



Дипломацията не прави изключение. По принцип се смята, че там далаверата е най-голяма и страстите са най-разгорещени, което прави ситуацията особено драматична. Целта е да се оцелее на всяка цена. Точно това са и последните думи на моя главен герой, посланика: "Ще оцелея!" Бе, кофти атмосфера.





-----каре на подложка-----

Цитати от романа "Мисия Лондон":



Очите на чиновниците бяха пълни с тъга. Те седяха неспокойно край дългата гола маса в заседателната зала под картата на България, оцветена в студени розови и жълти цветове. Злите езици твърдяха, че тази карта е поставена тук не толкова да възбужда патриотични спазми у служителите, колкото да им напомня откъде са дошли и къде могат да се върнат отново, ако не внимават достатъчно. На практика това беше единственото, което можеше да ги стресне истински. Призракът на завръщането! Той витаеше неумолимо около тях, хилеше се грозно от всеки ъгъл и тровеше живота им със спомена за дъхавия роден чернозем от първия до последния ден на мандата им. Темата за завръщането беше тема "табу", обвита с тягостно мълчание. Да попиташ някого кога смята да пътува обратно (един прозрачен евфемизъм) беше проява на лош вкус, на грубост и дори на враждебност. Никой не говореше за завръщането, никой не смееше да го спомене на глас от страх да не събуди злите сили, дремещи нейде в Министерството на външните работи.

....

Името на г-жа Селянова всяваше трепет и смут у всички тях, включително у Варадин Димитров. Особено у него! Деворина Селянова бе съпруга на влиятелен български политик. Тя никак не можеше да се примири с второстепенната си роля, отредена й от историята, и жадуваше свой собствен ореол на жена-общественик. Както често се случва с тия прости хорица, издигнали се внезапно, по волята на случая, до върховете на социалната йерархия, в главата й се вихреше мътен водовъртеж от непомерни амбиции и грандиозни планове. Г-жа Селянова се стремеше неистово към ексклузивния клуб на световния елит, без да жали средства - преди всичко държавни.

....

- Нали е сигурно, че ТЯ (кралицата, б.р.) ще дойде? - обади се Деворина Селянова от задната седалка.

- Имаме потвърждение - отвърна Варадин.

....

- Господи, Кютучева и Мустакова ще се пръснат от яд! - възкликна тя. - Така им се пада, като не дават самолета! Да се друсам в тоя зверилник!

- С положителност ще се пръснат - кимна той.

Това беше тревожна тенденция: с набъбването на популацията на онеправданите, нарастваше и броят на благодетелите. Конкуренцията между тия добри хора ставаше все по-жестока, а липсата на правила - все по-очевидна. Кютучева и Мустакова също развиваха трескава благотворителна дейност, опирайки се на могъщите си мъже и контролираните от тях ресори. Напоследък Селянова си беше внушила, че двете са се съюзили срещу нея. Заслужаваха добър урок!

------край на карето на подложка---



- Байганьовщина ли е това? Жив ли е Бай Ганьо? Той безсмъртен ли е?

- Героят на нашето време отдавна не е Бай Ганьо. Критикът Михаил Неделчев е изковал чудесен термин за подобно поведение: "европейскост". Тази "европейскост" ще ни изяде главата, ако не внимаваме, защото хората вече не пасат трева, и като започнат да ги заливат с някакъв блудкав жаргон, изсмукан от папките на ЕС, просто сменят канала.



-------

Скептицизмът идва от начина, по който се употребява европейската идея в домашни условия: за щяло и нещяло, но най-вече по целесъобразност. Както навремето ни проглушаваха ушите с "тезисите" на бай Тошо. Разликата в случая е, че се изпортва нещо далеч по-смислено. Защото откъдето е минало Пази-Боже-Сляпото-да-Прогледне, идеали вече не никнат. Има една хубава приказка: заради наш Илия, намразих свети Илия.

------



- Не те ли е страх, че много велможи ще се познаят вътре и ще ти вържат гарез?

- Смятам, че това е своеобразен лакмус за политическата система у нас. Или живеем в демокрация, или не. Средно положение няма. С автоцензурата трябва да се приключи веднъж завинаги. Ако перифразираме Маркс: писателите няма какво да губят, освен оковите си. Винаги съм го твърдял. Няма нищо по-примитивно от това литературата да се възприема едно към едно. Този етап за съжаление не е изживян напълно у нас. Обществото продължава да бъде голям длъжник на свободното слово.

- Българите политизирани същества ли са? Те ли истеризират покрай избори или медиите и политиците ги ошашавяват полека?

- Не знам как иначе да си обясня факта, че 10 години след промените срещам човек, който директно ми заявява: браво, написал си чудесен роман, ама политически не стои добре, затова не мога да го издам... Особено преди изборите!



-----

Сакън да не навреди нещо. Какво значи това? Какво общо имат тук изборите? И как един смешен роман може да навреди някому? Стигна се дотам да ми предлагат да съм дадял книгата си на един небезизвестен критик, за да я рецензирал. Сиреч да издаде санкция за идеологическа чистота! Да съм напишел предговор или следговор, в който изрично да се подчертае, че става дума не за китната ни родина, а ей така по принцип за Източна Европа. Пък не можело ли действието да не се развива в Лондон, а на някакво друго, измислено място. И така нататък.

----



- И кой беше този?

- Е, ще ме съди, ако го натопя... Но къде живеем? Чудех се дали да споделя тази подробност от пейзажа, но в края на краищата ми се стори, че ще бъде по-здравословно ако на тези неща се дава гласност. Хората у нас продължават да бъдат вътрешно зависими от политическата конюнктура. Защото едно е да имаш политически симпатии, всеки ги има, а съвсем друго - да бъдеш обсебен от политическото, индоктриниран. За един писател, във всеки случай, е пагубно. Трябва да се приеме по дефиниция, че изкуството е еретично.

- Писателството има ли някаква надежда като занаят? И у нас, и по света.

- Писателят също трябва да оцелява. Което понякога става за сметка на дипломатите, ха-ха. България не е голяма страна, а читателите не са особено богати. Хората вече не си хвърлят парите за разни изсмукани от пръстите истории. Времето на алегориите категорично отмина. Да се рееш като чапла над проблемите едва ли е най-добрата стратегия. Писателите по света отдавна са го проумели и са направили своя избор. И то не от вчера. Голямата литература предполага голям конфликт. Голяма суматоха, както би казал Радичков. Нашият писател обаче посяга твърде, твърде свенливо към реалността. Той пълзи самоотвержено към проблемите като сапьор, изпратен от командира си да ги обезвреди. Пипа бавно и безпогрешно налучква коя точно жичка да кръцне. И като цъкне правилната жичка с малките си литературни клещички - ей така цък! - всичко просто умира. Та затова, казвам аз, понеже, и така нататък, нали се сещаш - нека да трещи, нека да гърми!
1157
Всички права запазени. Възпроизвеждането на цели или части от текста или изображенията става след изрично писмено разрешение на СЕГА АД