:: Разглеждате вестника като анонимен.
Потребител:
Парола:
Запомни моята идентификация
Регистрация | Забравена парола
Чува се само гласът на енергийните дружества, допълни омбудсманът
Манолова даде петдневен ултиматум на работодателите да предвижат проекта
От ВМРО и „Атака” обявиха, че няма да подкрепят ГЕРБ и ще гласуват против предложението
Платформата протестира срещу бъдещия закон за авторското право в онлайн средата
Корнелия Нинова споделяла идеите на Джоузеф Стиглиц
Дванайсет момчета може да прекарат месеци блокирани в пещера в Тайланд (видео)
СТАТИСТИКИ
Общо 397,415,240
Активни 73
Страници 8,368
За един ден 1,302,066

5 истории на Мохамед Халаф

Мохамед Халаф
Иракският журналист избягал от режима на Саддам Хюсеин, като си измислил командировка до Пловдивския панаир през 1978 г. и останал в България. Върнал се за първи път в родината след войната през 2003 г. и не могъл да познае Бакуба.





Журналистът Мохамед Халаф е познат у нас като един от най-добрите арабски анализатори. Той е роден в Ирак, в град Бакуба. Има 7 братя и 2 сестри. Режимът на Саддам Хюсеин го прогонва от родината му и той се установява у нас. Има две деца - Силвия на 24 г. и Делзар, на 20 г. В момента е български гражданин и кореспондент на кувейтския вестник "Ал Уатан" за балканските страни. Защитил е докторат във Факултета по журналистика на СУ.





1. Как станах журналист



Още от първите си години в гимназията имах интерес към вестници, списания, книги и много държах да си купувам непрекъснато нови. Затова започнах да се навъртам в една квартална книжарница. Ходех там всеки ден при собственика и започнах да му помагам, за да мога да чета. Тогава в Ирак излизаха ограничен брой вестници, но затова пък много се внасяха от другите арабски страни.

В 12 клас реших да напиша писмо на един от големите седмичници "За всичко". Написах им и нещо като репортаж за Бакуба. Те го харесаха, публикуваха го и ми предложиха да пиша за тях всяка седмица. Това беше най-големият стимул за мен. Един учител ми беше казал, че ще стана или журналист, или актьор.

После записах арабска филология в университета в Багдад и още в първи курс започнах да пиша за един вестник. Запознах се с един мой състудент. Той хареса нещата ми и ми предложи да пиша за вестник "Ал Таахи" ("Братство"), който беше издание на една от партиите в коалиция с БААС на Саддам Хюсеин. Но аз тогава нямах никакво отношение към политиката и когато се съгласих да работя, въобще не бях подозирал колко опасно е да пишеш за неправителствен вестник в Ирак.



2. Войнишка служба



Докато дойде времето да завърша университета и да отида в казарма, ситуацията в страната доста се промени. Аз вече бях станал член на Съюза на иракските журналисти, издигнах се до редактор. Но бяха започнали и преследвания срещу журналисти и интелектуалци, които не са членове на управляващата партия на Саддам Хюсеин БААС.

Напуснах вестника, в който работех, заради предстоящата казарма. Разпределиха ме във Военната академия, защото бях завършил университет. Разбрах, че моето място не е там, не само затова, че не съм член на БААС, а и защото бях журналист. Чичо ми по това време беше зам.-министър на културата и го помолих да ме извади от Военната академия. После обаче стана още по-зле, защото бях изпратен във Военното министерство. С много усилия успях да запазя в тайна работата си преди казармата в продължение на около половин година. Но един ден бях арестуван. Можеше да ми се размине единствено, ако стана член на БААС. Аз обаче отказах, тъй като никога не съм харесвал нейната фашистка идеология. Тогава ме нарочиха за противник на партията и започнаха проблемите ми. Пратиха ме в едно поделение в пустинята на границата с Йордания, което беше нещо като заточение. На 40-50-градусова жега на сянка трябваше сам да пълня каросерията на един "Зил" с чакъл и да работя на строителни обекти в казармата. Не ми даваха да излизам в домашен отпуск. Преместиха ме в кухнята, но аз и там се справих. При едно от посещенията на генералния щаб един от генералите толкова хареса ястията ми и начина, по който бях наредил масите, че ми даде 10 дни почивка, след което всичко ми излезе през носа. Продължаваха да ме следят. Сложиха ме да продавам на лавка с идеята да ме обвинят, че крада от парите. После се опитаха да ме обвинят в политическа нелоялност - че съм псувал по време на реч на Саддам, излъчвана по телевизията. След това ме задържаха, защото съм четял вестник с войнишка униформа. В иракската армия беше забранено да се четат каквито и да е вестници освен изданието на БААС. Размина ми се по случайност.



3. Командировка на Пловдивския панаир



След казармата отидох да работя във в. "Република", издаван от Министерството на информацията. Занимавах се с репортажи, имаше притурки всеки ден за изкуство, култура. Пишех и рецензии за книги и научни дисертации. После реших да отида за месец на почивка в Унгария. А на първия работен ден след това портиерът ме посреща с "Честито!" - оказа се, че 15 души от редакцията по решение на революционния команден съвет сме уволнени и разпределени по други места. Аз бях последен в списъка и пратен в министерството на транспорта. Но аз се опитах да се възползвам от факта, че не бях там на щат, а само на хонорар. С писмо до революционния команден съвет обясних, че не съм на щатна работа във вестника, а в списанието на индустриалците и те да решат къде да работя. Тогава ме оставиха в списанието. Обаче останалите от списъка започнаха постепенно да ги арестуват. Трябваше да ни принудят да станем членове на БААС, без значение, че не сме се занимавали с политика. Натискът върху интелигенцията тогава беше огромен. За тях ние бяхме заплаха.

През 1978 г. реших да напусна страната. Поисках от главния ми редактор да ме прати в командировка в чужбина. Тогава се оказа, че първото подходящо събитие в календара беше Пловдивският панаир през септември. Така дойдох в България.



4. Репортер в Бейрут



Години по-късно бях в Ливан като репортер в разгара на гражданската война. Един ден ми се наложи до 1 ч. през нощта да остана в редакцията на един вестник, за да помогна с нещо на колеги. А там беше невъзможно да се появиш на улицата след 7 ч. вечерта, защото се стреляше напълно безразборно и беше много опасно. Дори през деня беше опасно да се движиш. Тогава живеех в апартамент на депутат в един от централните квартали на Бейрут. Но там всеки квартал се контролираше от различни въоръжени милиции и улиците бяха заградени с бариери. Стигнахме до бариерата във въпросния квартал и моят колега излезе да я вдигне. Мен ме беше страх да се покажа, защото местните не ме познаваха, въпреки че колата беше известна като депутатска. Той все пак слезе, никой не стреля по него и аз се успокоих, че са ни разпознали. Затова след като я подминахме, реших аз да сляза да я спусна. В момента, в който обаче я докоснах, започна стрелба по мен. Веднага се хвърлих на земята и в един момент стрелбата спря, а към нас се приближиха въоръжените и започнаха да ни се извиняват. Оказа се, че трудно са различили номера на колата.

След няколко дни преживях още един кошмар. Бях на гости на Иво Инджев, който беше кореспондент там и живееше със семейството си. И както седяхме на масата, изведнъж куршуми започнаха да минават над главите ни. Ние залегнахме, а Иво обясни, че това щяло да трае не повече от 10 минути.

Имам и трети подобен случай, след който реших, че няма да остана в Бейрут. Обикалях по магазините с една журналистка и изведнъж продавачите започнаха да затварят магазините си. Аз реших, че явно става нещо лошо и поисках да тръгваме. Колежката обаче се засегна и обяви, че не съм никакъв мъж, ако се скрия от нещо обичайно. Тогава реших да проява храброст и продължихме по улицата, въпреки че вече беше започнала стрелба. На съседната пресечка решихме да изпием по един фреш по случай това, че останахме живи. И докато ни ги приготвяха, пред очите ни застреляха мъж и детенце. След това бях убеден, че повече такъв късмет няма да имам. И реших да напусна.



5. Завръщане в Ирак



Първото ми завръщане в Ирак беше през 2003 г. Участвах в проект на тв "Европа" заедно с журналистката Маргарита Ралчева и оператора Иван Христов за заснемането на документален филм "Връщането на Мохамед". Много се вълнувах. Не знаех какво ще заваря, дали ще разпозная близките си. Когато влязохме в Бакуба, всичко беше толкова променено, че не можах да намеря къщата си. Обикаляхме известно време по улиците и накрая помолих другите да питат някого как да намерят къщата ни. Аз просто нямах сили да направя това от вълнение. Те говориха с един мъж, а после се оказа, че той е мой братовчед, но аз не го познах. Той веднага ни упъти и стигнахме бързо. Позвъних, а вратата ни отвори сестра ми. След това се появи и майка ми, тя плака много. Беше неописуемо.

- - -

1. Мохамед Халаф при първото си завръщане в Ирак след дългото изгнание в чужбина. До него са майка му Алие и брат му Хилал. Първият мъж вдясно е друг от братята му - Адел.



2. Журналистът като студент в Багдадския университет.



3. По време на войната в Ливан и репортерите са имали нужда от оръжие.



4. btafoto - albena - halaf.jpg - Халаф в дома си в България.
 ---
 ---
1
6736
Дай мнение по статията
СЕГА Форум - Мнения: 
1
 Видими 
25 Февруари 2006 12:05
И сега къде е този US "Мохамед", на умерена температура в България и по телевизионните канали на "коалицията от желаещи", а как му отива аФтомата, ама нейсе... Ха Ха.
Дай мнение по статията
Всички права запазени. Възпроизвеждането на цели или части от текста или изображенията става след изрично писмено разрешение на СЕГА АД