ВЪЗДИШКА



Протягам длан, напрягам слух -

откривам утро по тревата,

следи от удар по листата.

Дочувам как шепти земята -

това е глас на стар приятел:

нима за този глас съм глух?



Душата бавно се смалява -

и дребното ще я сломи.

Каква надежда ни остава

щом неусетно сме сами?



Във памет морна тихо свети

баща - самотен, роден праг.

Щом мъка ни взриви сърцето,

пак търсим майките си клети -

но те са пръст - печален знак...





ГРОТЕСКА



Пак ти, душа. Пак ти сама, несретнице.

Защо пищиш невидима в нощта?

Или отново търсиш равносметката

от своята излъгана мечта.



Нима живя?... Търпеше през годините,

гореше в мъки, вярваше в лъжи.

Приятелствата вече са отминали,

но болката все още ти тежи.



А дните идват кратки, без забавяне,

и ти си подозрителна и зла.

Защо очакваш, бедна ми удавнице,

да станеш пак каквато си била?



Живей, душа - ти пламъче под вятъра, -

сълзата ми не ще те угаси.

Пищи в нощта, несретнице богата, -

все още може някой да спасиш.





ПОСЛЕСЛОВ



Сърцето, във юмруци свито,

мълчи в отчаян послеслов:

ти, който неразбрано скиташ

между омраза и любов,



живееш в делник, без остатък,

разпънат между дълг и дом -

помни, че вест, че удар кратък,

ще те настигнат мълчешком.



Със риск и в битка непрестанна

да си човек, макар и слаб,

живей. Лекувай своите рани

със дума и със труден хляб.



Животът - мургаво сираче -

ръце протяга за любов.

Виж: утро сипва... Вятър плаче.

Сърцето чака удар нов.