:: Разглеждате вестника като анонимен.
Потребител:
Парола:
Запомни моята идентификация
Регистрация | Забравена парола
Чува се само гласът на енергийните дружества, допълни омбудсманът
Манолова даде петдневен ултиматум на работодателите да предвижат проекта
От ВМРО и „Атака” обявиха, че няма да подкрепят ГЕРБ и ще гласуват против предложението
Платформата протестира срещу бъдещия закон за авторското право в онлайн средата
Корнелия Нинова споделяла идеите на Джоузеф Стиглиц
Дванайсет момчета може да прекарат месеци блокирани в пещера в Тайланд (видео)
СТАТИСТИКИ
Общо 397,307,252
Активни 120
Страници 18,240
За един ден 1,302,066

Румен Скорчев: Не е нужно държавна институция да управлява културата!

Според художника епизодичната работа пред статива е причина за безличието
---визитка----

Проф. Румен Скорчев е дипломиран като инженер-паркостроител. Завършил е Художествената академия в София през 1964 г. През 1970 г. получава Златния медал на Международното биенале във Флоренция за графиката "Надежда", която по регламент влиза в една от най-престижните галерии - "Уфици". Има картини в големите световни музеи - "Албертина" (Виена), "Виктория и Алберт" (Лондон), Националната галерия във Вашингтон и др. Носител е на над 40 национални и международни награди.

------

- Професор Скорчев, нужна ли е въобще на културата държавна институция?

- Не ни е нужна държавна институция за управление и направление на културата, а единствено за координация и финансово подпомагане на творческите общности, читалища, музеи, театри - като държавна подкрепа на самоуправляващите се гилдии. Задължително условие е в министерството да работят хора, наясно със специфичните процеси и с истински стойностните личности.

- Съществува ли приемственост между поколенията художници у нас?

- От 1970 г. СБХ беше вече една твърде мощна творческа общност с респект между поколенията. Това изразяваше нашата обреченост и вяра в магичността на изкуството. Моето поколение беше патриархално възпитано и успя, макар за кратко, да извоюва своята независимост. Именно това поколение днес може без притеснение да заяви, че не се нуждае непременно от съюз, ако той се окаже формален. На гърба на това поколение се е градил принципът не само на СБХ, но и на цяла България. Една проява на вежливост към именити колеги би била твърде ползотворна, особено в разединеното ни общество, в което вече трудно различаваме агонията от полезността на прехода. Авторитетът на гилдията се подхранва не от участието на 3000 членове в нея, а от творческата активност на нейните независими личности. Ако това правило не се знае от което и да е ръководство, то е обречено на общуване само със собствените си секретарки.

- Какво, според вас, означава приемствеността?

- Приемствеността най-малко означава заимстване на похвати или покровителстване на по-младите. Тя е вечното движение на енергия и историческа памет, чрез които се осмисля нашият самотен труд. Приобщените към една кауза поколения, освободени от властовите комплекси, изграждат по-високи критерии, по-мотивирано защитават своите принципи и стойности, по-толерантно подбират новите си колеги за гилдията. Така би се избегнал рискът за посока, която води до разпад на звената, до вегетация и безличие. Но кажете ми на кои страници, всред купищата вестници и списания, днес може да се дискутира по тези проблеми?

- Имате дългогодишен опит в работата си със студенти. По какъв начин социалната среда се отразява на професионалния им живот?

- За днешните млади дарования мога да кажа само едно: Бог да ги пази! Посредствените имат привилегията лесно да успяват, защото единственото им спасение е в способността да се сплотяват стадно. Жалко е, че голяма част от богатата прослойка в обществото ни доскоро е живяла на голямо разстояние от творческите сфери. Затова те много трудно разпознават златото сред бронзовите дрънкулки. А "съветниците" им често са сервилни и неуки играчи. Всичко това предвещава бавна смърт на още неотгледаните поколения. Все по-унила музика звучи из залите на младежките изложби. Все по-малко художници намират смисъл в безкористието на творческия акт.

- Каква е причината?

- Епизодичната работа пред статива е главната причина за това безпътие и тъжно безличие. Печална е и една друга премълчавана истина. От 60 години насам изборът на преподавателите в Художествената академия не винаги е бивал въз основа на творчески постижения. Студентите не могат да избират при кого да учат, не могат и публично да оценяват учителите си, както е по цял свят. Така се стигна до зачестяващото разминаване между професори и студенти, което, освен че нарушава приемствеността на поколенията, но и тежко накърнява родната ни култура. Знаменателна е фразата, която съм чувал от някои мои колеги в академията: "Тук по-важно е да сме добри педагози, отколкото художници".

Всичко, за което говорим, е част от една дълбока и трудно лечима болест в Балканската ни кръв. Това е моята тревога като българин и затова ще цитирам великия Иво Андрич, Нобеловия лауреат: "Защо балканските страни не могат да влязат в кръга на просветения свят даже с най-добрите си и най-даровитите представители?... Една от причините е липсата на уважение към човека, към неговото достойнство и вътрешна свобода. Носим този недостатък навсякъде със себе си като някакъв източен родов грях, като белег на малоценност..."

- Лека ли е в днешно време професията на художника? Има ли меценати?

- Нищо красиво сътворено не се прави леко. Но тази мъка е любовна и живителна. Магията, че картината сама се сглобява в посока, която не очаквам, превръща процеса в творческа игра. Днес както няма в милата ни България много бленувани неща - няма и компетентни меценати. Критиците станаха "професионални художници", администратори и специалисти по концептуализъм и древно изкуство. Но пък си имаме събирачи на картини, които знаят имената на всички "умрели художници" и самозванци.

- Може ли лошият човек да е добър художник?

- За мен винаги е по-трудно да разбера доколко един човек е лош, отколкото, че е посредствен като художник. Във всеки от нас се борят доброто и злото. Но ние имаме преимуществото да показваме на света едно трепкащо пламъче надежда, което си е наша глъбинна същност.

- Трудно ли се разделяте с картините си?

- Моята радост е не от направената вече картина, а от чудото, че идеята, която имам, незнайно как в самия процес се трансформира в нещо друго. След такъв ден не сънувам глутниците, които ме преследват нощем.
1
3933
Дай мнение по статията
СЕГА Форум - Мнения: 
1
 Видими 
26 Май 2005 02:12
Колтура А?
Не ни трябва началник !
Трябват ни парите му!
Да де ама нема да стане.
Като нещете началник изкарайте си пари а не просете като цигани.
Култура с пари не се прави.
А и култура за пари не е култура ама нейсе.
Дай мнение по статията
Всички права запазени. Възпроизвеждането на цели или части от текста или изображенията става след изрично писмено разрешение на СЕГА АД