:: Разглеждате вестника като анонимен.
Потребител:
Парола:
Запомни моята идентификация
Регистрация | Забравена парола
Чува се само гласът на енергийните дружества, допълни омбудсманът
Манолова даде петдневен ултиматум на работодателите да предвижат проекта
От ВМРО и „Атака” обявиха, че няма да подкрепят ГЕРБ и ще гласуват против предложението
Платформата протестира срещу бъдещия закон за авторското право в онлайн средата
Корнелия Нинова споделяла идеите на Джоузеф Стиглиц
Дванайсет момчета може да прекарат месеци блокирани в пещера в Тайланд (видео)
СТАТИСТИКИ
Общо 404,487,740
Активни 97
Страници 6,161
За един ден 1,302,066
ИНТЕРВЮ

Златомир Златанов: Не вярвам голям поет като Константин Павлов да се вълнува от ордени

Най-голямото признание за него е, че преобърна на 180 градуса българската поезия. Той е първият постмодернист, а и досега е много модерен, твърди колегата му по перо
Снимка: Вера Петкова
----------

Златомир Златанов е роден на 9.10.1953 г. Завършил е Немската гимназия в Ловеч и журналистика в Софийския университет. Издал е 10 книги, проза, поезия и есеистика, сред които: "Входът на пустинята", "Нощни плажове", "Невинни чудовища", "Храмови сънища", "Протоколи за другия". Във връзка с предстоящата му петдесетгодишнина издателство "Захарий Стоянов" пуска до дни на пазара том с избрани негови творби със заглавие "Хетерографии".

------------





- Как гледаш на жеста на Светлин Русев, който върна ордена "Стара планина" заради Константин Павлов?

- Аз не мога да дам никакъв коментар. Признанието от страна на другия е част от символната система. Има го още в диалектиката на Хегел. А как ще се материализира? Очевидно в случая това става по много банален начин.

Не вярвам един голям поет като Константин Павлов да се вълнува от проблема дали ще бъдат маркирани заслугите му на институционално ниво. Според мен най-голямото признание за Константин Павлов е, че той преобърна на 180 градуса българската поезия.

Той всъщност е първият постмодернист. Той дори не е предтеча, той и досега си е много модерен. При него има тенденция към заключване на поетическата реч в една много куриозна и екстравагантна форма. Като поезия той не би бил поносим в никоя епоха. Но във всичките епохи би бил нужен като основна отправна точка.

- Коя е неговата линия в българската поезия?

- Аз смятам, че имаше една класическа линия до Далчев и Александър Геров в духа на френския морализъм - на една сдържаност, на един изящен премерен стих. И изведнъж се появява Константин Павлов, който абсолютно не може да се измери в този канон. Не може да се измери и с някакви паралелни разбирания за европейските или руския авангарди. Една изключителна поезия, която сама за себе си се превръща в образец. Смятам, че той радикално промени облика на българската поезия.

Другият, който направи това в 60-те години, според мен е Николай Кънчев. Не знам младите хора днес, след като са опитали много техники и много моди, как гледат на тези поети, дали само като на исторически свидетелства. Те би трябвало да имат предвид, че именно с тях става събитието в българската поезия. Особено с Константин Павлов.

- Какво се случи за тия 13 години демокрация, че носталгията по социализма отново започна да взема връх? Защо не успя българската демокрация?

- Аз не гледам така на нещата. Има някакво обяснение със синдрома на фалшивата памет, който действа при всички времена, през всякакви епохи.



-------------------

Не смятам, че има ярко изразена носталгия, защото тя е фалшива поради много причини. Едната е, че погребението на комунизма беше неуспешно: погреба се един призрак, който е вечен - един призрак на месианизъм, на вечната човешка нагласа за свобода. Отъждествиха комунизма с определен тип политическа реализация - тоталитарната държава. Едно мога да кажа по този повод - на Запад държавите от либерален тип са просто манифестация на един мек тоталитаризъм.

---------



Тепърва тук ще се откриват западните митове за свобода, за равенство, за демокрация, които са наистина митове и нямат никакъв рационален гарант. Демокрацията поначало извлича успех от непрекъснатите си неуспехи и проваляния. Демокрацията подлежи само на динамиката на собствените си замествания. Постоянен дебат, постоянно брожение, постоянни кризи на институции, на представителства, на интереси. Просто демокрацията е едно неспокойно състояние. Да кажеш, че демокрацията се е провалила, ще означава отново да се търси и намери някакво универсално, сиреч тоталитарно решение.

- Появата на мутрите като феномен изненада ли те с нещо в народопсихологически план? Къде са корените й?

- Аз не съм очаквал, че ще се стигне дотам - че една спортна нация, каквато нагласа имаше тоталитарната държава, да регресира до точно тези първични фиксации, до този примитивизъм...



-----------

В едно есе сравнявам борците с еничарите. Това е някакво смущение в родовата клетка, някаква примитивна манифестация на воля за власт.

----------



- Още с появата на първата си книга "Входът на пустинята" ти се превърна за тогавашното поколение в култов автор, както им викат сега. Как виждаше тогава писателския си път?

- Поначало писателската фигура винаги е обрасла с разни харизматични внушения и лични митове. Чувствал съм се като един млад автор в едно тоталитарно време, когато имаше много ограничения, много цензура. Писателската професия беше въведена в ранг на институция, на която нямаше как да се противостои. Не съм имал никакви смели мечти. Смятам се за умерен автор.

- Тогава имаше богоизбрани писатели и маргинали. Сега като че ли, с много малки изключения, огромна част от писателите станаха маргинали. На какво се дължи това?

- Мисля, че това е част от общата настройка на времето. Тоталитарната епоха беше невротична епоха. Хората, включително и писателите, гледаха с ирония на съществуващия символен ред, но не го отхвърляха. Напротив, питаеха надежда, че може да се подмени с нещо по-добро. Сега, в тази постмодерна реалия, която ние износваме със закъснение, се минава от невротизъм към едно психотично заключване на хората. Те откровено отхвърлят всякакъв символен ред и се поместват на равнището на собствените си фантазми и въображения.

Аз от опит знам, че едно въображение не винаги дава сполучливи резултати. Това психотично затваряне се отрази и на писателската институция, която претърпя някакъв вид деконструкция. Беше разсеяна, разколебана и много от авторите се самомаргинализираха. Но винаги има един символен ред, който измъчва субекта, в частност и писателския субект. Няма начин да не сме ефекти на един символен ред, дори и когато е в такъв разсеян, нестабилен вид, както днес.

- Проумя ли напълно фразата от Еклесиаста, че "който трупа познание, трупа тъга?" Владееш основните европейски езици, изчел си всичко значимо по литература и философия в оригинал, продължаваш да следиш новостите. Помогна ли ти това познание в личния живот?



---------------------

- Знанието, или както го наричат по университетски "дискурс", е винаги импотентно. То не може нито да разреши, нито да символизира без остатък този травматичен опит на страдание, на болка, на емоционални привързаности, на някакви първично означаващи, които ни измъчват. Всички дискурси са само показност. Външност.

----------------------



Никога не съм стигал до някаква амбиция за едно пълно знание. За едно запълнено докрай слово. Винаги съм съзнавал, че голяма част от мен, или както казва психоанализата, една глава от моя живот принадлежи на несъзнавания живот, на тези страстни и емоционални привързаности или "attachments", с които сме неспособни да се разделим. И винаги съм разграничавал субекта на знанието от субекта на желанието.

- Доколко големият творец активизира и дара на прозорливостта в своето творчество? Знаеш, че някои от провижданията на Достоевски се сбъднаха чак след столетие?

- Пак става въпрос за месианизъм, което е част от култовата традиция на българите. Казано другояче, пророческите думи на поета се сбъдват. Това е залегнало изобщо във възможностите на езика. Езикът се обещава като един хоризонт на разкриване. Не виждам нищо чудно в това - че нещо се случва с по-късна дата от времето на описването. За мен нещата са се случили поначало.

- Тази година навършваш 50. Как се чувстваш като юбиляр?

- Във всеки случай - недобре. И да щеш, и да не щеш, и да не си модерен, и да си предмодерен и постмодерен, на тая възраст подлежиш наистина на деконструкция. И на психотизъм. Вече не може да се върже цялостна визия, цялостна представа. Радикален скептицизъм. Не завиждам на 50-годишните.

- Какво искаш да напишеш оттук-нататък?

- Давам си сметка, че като поет съм свършен отдавна. А за един голям роман би трябвало да разполагам с 10-15 г. Нямам грандиозни проекти. Винаги съм пристъпвал в различните жанрове, защото ми е било любопитно. На мен ми е било интересно началото: да влезеш в един жанр, да видиш как стават нещата. Все пак ние сме по-изкушена нация в това отношение, не сме имали възможност да се развиваме интелектуално. Но за един по-траен опит в писането не съм бил подготвен, а вече нямам време.



----------------------

Освен това не гледам много сериозно на книгите. В тази виртуална епоха те също вече подлежат на деконструкция като същностни свидетелства. Мисля, че имаме много проблеми с нашите текстове като свидетелства. Може да се направи паралел с останалите живи от Холокоста на Запад. Те също много трудно могат да артикулират някакви свидетелства за това, което са преживели.

------------



За този драматичен опит просто не се намират думи и някой път неразбирането е по-добрата и по-честната алтернатива, отколкото някакво изкуствено разбиране. Винаги съм смятал, че е по-добре някакъв недовършен или експериментален текст, отколкото една лустросана псевдопредставителна книга.
2509
Всички права запазени. Възпроизвеждането на цели или части от текста или изображенията става след изрично писмено разрешение на СЕГА АД