Потребител:
Парола:
Регистрация | Забравена парола
Запомни моята идентификация
Къде е първата столица на Аспарухова България?
Отиди на страница:
Добави мнение   Мнения:48 Страница 1 от 3 1 2 3 Следваща
Чичо Фичо
21 Ное 2010 17:28
Мнения: 24,838
От: United States
"Култура Варна" през VІ – VІІІ век в контекста на общоевропейския модел за преход от античност към средновековие

Ст.н.с. д-р Павел Георгиев (археолог, АИМ при БАН-Шумен)

{1}

Периодът VІ-VІІІ в. в източната половина на Балканите е възлово важен за изясняване на етнокултурните и политически процеси довели до създаването на българската държава и формирането на българската народност. Той има редица сходства с аналогични процеси в европейския Запад и по-специално с тези в Галия, където те започват няколко столетия по-рано и имат етнически по-хомогенен характер. [1] Най-съществената характеристика на този период е сложният, противоречив преход от късна античност към ранно средновековие.

Преходът между двете исторически епохи е тема, към която изследователите се отнасят с подчертан интерес. [2] Включването на големи човешки масиви от "варварско" население в пределите на изпадналата в задълбочаваща се криза средиземноморска цивилизация формира в течение на няколко века нова етнокултурна ситуация. [3] Основен проблем във взаимоотношенията между завареното и новото население е този за взаимопроникването на техните култури. В изследванията той се решава обикновено по посока на двете крайности: като пряка приемственост, т. нар. пълен континуитет и пълното му отсъствие (дисконтинуитет). Предлагат се и междинни решения в рамките на т. нар. ограничена приемственост. [4] Тези принципиални тези са в основата на представата за два различни модела за формиране на европейската средновековна култура. [5] Те са обективно обусловени от културно-историческата ситуация на територията на европейския юг през късната античност и ранното средновековие. Заедно с това, те имат и ярко изразена субективизация. В този смисъл в изследователския процес са заложени, като че ли "канонично", два модела за обяснение на културните процеси през ранното средновековие. [6]

В нашата историческа книжнина като субстрат се разглежда обикновено завареното от славяни и (пра)българи население в римо-византийските провинции. Етнически то се определя като "тракийско" или разноетнично и се приема за "трети компонент". [7] Силно оспорваното съществуване на късноантичния субстрат в пределите на българската държава накара някои изследователи да преформулират неговия етнически състав и да разглеждат като такъв най-вече заселилите са през VІ и особено през VІІ в. на нейна територия славянски племена. [8] Това е позакъсняла и палиативна реакция на българската историческа мисъл да обърне по-сериозно внимание на етнокултурните процеси, последвали ранните заселвания на "варварско" население върху територията на Империята. Проблем, който е разискван в западната историография отдавна. Напоследък и у нас се правят известни стъпки в отчитане приноса на завареното население от готи, хуни и други заселили се преди славяните племена и народи в етнокултурните процеси. [9] Стореното в тази насока е крайно недостатъчно. Отчитането му от настаняването на славянското население в края на VІ и първата половина на VІІ в. изключва ранните етапи във формиране на градивни отношения между Империята и заселниците, какъвто е познат и характерен за нейните западни провинции още през късната античност.

Резултатите от новите изследвания показват, че етнокултурната ситуация върху територията на създадената в края на VІІ в. българска държава на Долен Дунав е доста по-сложна от традиционно представяната. Те са следствие от по-детайлен и по-задълбочен прочит на известни или пренебрегвани досега източници. Един от важните подходи, които формулира Ал. Фол за проследяване на същинската, а не формална приемственост (най-често топографска) между античната и средновековната култура по нашите земи е нейното проследяване по региони и отделни прояви в сферата на материалното и особено в духовното творчество. [10] Той доловя "две линии на приемственост": едната в "постепенното присъединяване на късноантичните или ранновизантийските градове към Първата българска държава, (а) втората е славянизацията на останките от селското тракийско население".

Още преди Ал. Фол, "регионален" подход към проблемите на приемствеността беше приложен и от медиевиста Ст. Ваклинов. [11] Като първостепенна област на усвояване на ранновизантийската култура от (пра)българи и славяни той открои Западното Черноморие и изтъкна особената роля на градове, като Одесос и Месемврия, които преживяват голямата и дълбока криза през VІІ в. [12] Като отбелязва изрично данните за разрушения, пожари и упадък, без следи от ново солидно строителство в периода след VІ в., авторът все пак счита, че те са оцеляли, благодарение на връзките си с Византия по море. Според него "многовековният поток на културното влияние на крайбрежните гръкоримски и византийски градове от Фанагория до Аполония е имал значение на постоянно действуващ фактор дори за номадските народи, които са обитавали непостоянно отделни части на крайбрежните земи". [13]

Наред с тази постановка за ролята на западнопонтийските градове и в частност на Одесос, през последните три десетилетия беше лансирана (и всъщност надделя) тезата за простирането на дисконтинуитета и върху черноморската зона. [14] За типичен пример на културна цезура се приема Одесос. [15] Счита се, че след като градът е напълно изоставен около средата на VІІ в. той престава да функционира дори и като крепост, въпреки че по този въпрос има и мнения, че тя е доживяла настаняването на Аспаруховите българи. [16] За действащо ранносредновековно укрепление се приема т. нар. Аспарухов вал, който прегражда достъпа от Варненския залив към езерото и играе ролята на противодесантен вал. [17]

Комплексният, интердисциплинарен, подход, за който апелираше Ал. Фол обаче изисква внимателна проверка на археологическите факти и поставянето им в съгласуваност с исторически (конкретни и общи) и други данни. [18]

Районът на Западното Черноморие и особено в частта му на север от нос Емине е от особена важност за ранносредновековната култура. Независимо от проблемите около съществуването и динамизма на развитие на своите центрове, той е контактна зона между старо и ново население още преди създаването на българската държава.

В особена степен това важи за района на Одесос-Варна. Налице са редица данни, които независимо от различната си интерпретация, характеризират територията около старите градове Одесос и Марцианопол като люлка на българската държавност и култура. [19] Свидетелствата на Теофан Изповедник и Патриарх Никифор - нашите основни информатори за събитията от края на VІІ и за целия VІІІ век, че след победата си над войските на Константин ІV при Онгъла българите на Аспарух спрели победоносното си движение "при т. нар. Варна, близо до Одесос и до тамошния месогей", задължава да обърнем особено внимание на това какво се крие зад този текст.

Редактирано от - Чичо Фичо на 13/2/2011 г/ 05:28:02

Чичо Фичо
21 Ное 2010 17:54
Мнения: 24,838
От: United States
"Култура Варна" през VІ – VІІІ век в контекста на общоевропейския модел за преход от античност към средновековие

Ст.н.с. д-р Павел Георгиев (археолог, АИМ при БАН-Шумен)

{2}

Досегашните интерпретации не задоволяват. [20] Тук ще обърна внимание на два пункта в тях. Първо, чрез предлога ε π ι се изразява целта на движението на Аспаруховите войски и би следвало да се преведе "към", а не "при" или "до". Целта на Аспарух е била "така наречената Варна" (ε π ι τ η ν λ ε γ ο μ ε ν η ν Β α ρ ν α ν ), а не града Одесос. [21] Второ, и двамата хронисти говорят за "тамошния месогей" (τ ο υ ε κ ε ι σ ε μ ε σ ο γ α ι ο υ ), т.е. вътрешна област на провинциите Малка Скития и особено Втора Мизия. Следователно движението на Аспаруховите българи е конкретна точка при Одесос и район във вътрешността на страната.

Изтъкването на предимствата им и най-вече "сигурността" и "укрепеността" на "месогея" ("средиземие') сочат, че става дума за територия за заселване. Това поддържат директно по-късни хронисти, като Лъв Граматик, Йоан Скилица и др., които употребяват глагола ε σ κ ή ν ω σ ε ν ε ν Β α ρ ν α ι ς , "разпънали шатри", "заселили се". Старобългарският преводач на хрониката на Симеон Логотет го казва най-точно: вьселися при Варнэ въ хльмовоa.

Изразът поставя два въпроса. Първо: що е то "Варна"? Второ, какви са тези "хълмове", в които се заселват българите.

Нека започна с втория въпрос. Без съмнение става въпрос за хълмист ландшафт, обрасъл с гъсталаци, който Амиан Марцелин описва на север от Марцианопол като tumtolosos locos, а византийските автори от ХІ в. като "гъсталаци и възвишения". Това е областта, която Скилица, а след това и Ана Комнина наричат с местното й название "Стохълмие"('Еκ α τ ο ν Β ο υ ν ο ι ς ). [22] Нейното име според автора на Българската апокрифна летопис е "земля Карвунска", заселена от "стомогилният цар Слав". Последният, според автора, бил наречен така, защото "сътворил 100 могили". [23] Оказва се тогава, че "хълмовете" не са природни феномени, а "създадени" от човешка ръка. Съпоставката на различни източници изяснява, че с "хълмове" или "могили" в домашните източници се обозначават укрепления, заварени или новопостроени землени лагери, сред които на първо място тези отвътре на изградения още през ІV в. Голям Добруджански вал. [24] Авторът на Търновския надпис на Омуртаг например нарича "всеславна могила" по стара тюркска традиция главното войсково средище в Стохълмието. [25] Тази интерпретация отговаря на хода на събитията, но най-важното е че съответства на информацията на Теофан и особено Патриарх Никифор, който сочи, че "месогеят", т. е. "средиземието", в който се настаняват българите е "укрепено и осигурено отвсякъде място". [26]

Главният въпрос е какво представлява "историческа Варна"? Защо българите са е стремяли към нея, а не към близкия Одесос? Невероятно е с името "Варна" старите автори да са имали предвид само Провадийска река с двете езера преди вливането й във Варненския залив, както прие още К. Иречек. Тълкуването на името като хидроним не подлежи на съмнение, особено като се има предвид свидетелството на Константин Багренородни за "река Варна". [27] В контекста на други извори името се споменава и като важно селище, което играе първостепенна роля в политическия живот на България през VІІІ в. Д. Димитров потърси възможности за неговата локализация на северния бряг на езерото, в северозападната част на съвременна Варна, където е констатирана най-значимата ранносредновековна агломерация от селища, езически и християнски некрополи и манастир. [28]

Името "Варна" досега е разглеждано единствено като славянски хидроним. [29] Първоначално приемах това, но допуснах, че става въпрос за ираноезично име, което носи значение и на укрепление: естествено защитено място по бреговете на езерото. [30] Оказва се обаче, че става въпрос за кастел с укрепен дворец в непосредствените западни окрайнини на Одесос.

Къде може да се локализира "така наречената Варна"? За разлика от Теофан и Патриарх Никифор, които изтъкват, че тя е "близо до Одесос" (π λ η σ ι ο ν 'Ο δ υ σ σ ο υ ), Анастасий Библиотекар казва: "ad eam quae dicitur Barnan, circa fines Odyssi". [31] Този текст предлага произношение на името като “Барна”, а не “Варна” (за “В” Анастасий Библиотекар използва “V”: Vulgаrum, Vulgaria). Ал-Идриси е записал името също като Barnas. [32] Тези примери поставят въпроса за прочита на името в гръцките източници. В средногръцкото си произношение буквата "вита"/"бета" се произнася двойствено. [33] Според В. Бешевлиев уточняването на нейното произношение е възможно само в светлината на друг сигурен източник. В случая тази роля играе транскрибцията "Барна" у Анастасий Библиотекар (ІХ в.) и ал-Идриси (ХІІ в.). Те ни изправят пред обоснованата възможност да озвучим произношението на днешното име “Варна” през късната античност и ранното средновековие като "Барна(с). Така то е било изговаряно поне от част от местното население.

Анастасий Библиотекар дава важни указания и за местонахождението на "Барна(с)". Вместо "наблизо до Одесос" той казва "около границите на Одесос". Изхождайки от този превод, смятах, че се имат предвид западната граница на градската територия, която минава по билото на дн. Повеляновски възвишения. Думата fines обаче е в мн. ч. и може да се преведе с "предели". Предлогът circa заменя гръцкото ε π ι и насочва ситуирането на Барна "около" стените на Одесос. Такъв е например смисълът вложен от хрониста в израза miliaris quattuor circa partes Odyssei, отнасящ се за морския разлив през 544/5 г. [34] От тук се разбира, че представата на Анастасий Библиотекар за "околността" на Одесос е около 4 римски мили (6 км) от града. Приблизително в тези предели трябва да е съществувало място, което е било толкова добре известно на старите автори, че изразът "така наречената Барна" е бил достатъчен да разкрие неговата същност. Нека припомня, че информацията, която предлагат цитираните хронисти е по-стара от ІХ в. Тя произлиза от т. нар. Велик хронограф, който е живял преди края на VІІІ в. [35] Това "място" изглежда има предвид Анастасий Библиотекар като го нарича loco perspecto, сиреч "добре известно (изпитано) място". У Теофан то е наречено τ оν τ ό π ο ν Tω ρ ά κ ο τ ε ς . Последната дума е перфектум от Tω ρ ί ζ ο μ α ι , Tω ρ έ ω - Tώ ρ α κ α (Tο ρ α κ α , епич. йон. поет. ο π ω π α ) и се използва за "място", което се вижда, обърнато към нещо, при нещо. Очевидно става въпрос за строеж, който се е намирал при влизане в античния Одесос и е бил добре видим.

Източниците, които дават описание на събитията разиграли се край града през VІ в. сочат, че такова забележително място и строежи е съществувало. [36] Тук, изглежда още през втората половина на V в., е била преместена войсковата база на византийската сухопътна армия на Долен Дунав, която заменила съществувалия до хунските нашествия в близката околност на Марцианопол военен център от ІV в. По време на бунта на Виталиан (513-518) край Одесос се е намирал щабът на имперските войски. Теофилакт Симоката описва мястото на запад от стените на Одесос като постоянен лагер на византийската войска. [37] Ако съдим от посоченото разстояние, въпросният базов лагер (castrum stativum) се е намирал на около 4 мили (=6 км) от Одесос по пътя за разположения на 18 мили (=27 км) Марцианопол. Теофилакт Симоката споменава само за характерната за лагерите още в римско време трибуна, наречена β η μ α τ ω ν τ ι ν ο ν ι ψ η λ ο ν , т.е. “някаква висока площадка”. Йоан Антиохийски и други автори сочат, че разположената вероятно в съседство "главна квартира" (σ τ ρ α τ η γ ι κ ο ι ς ο ι κ ο ι ς ) е била укрепена и имала свои порти, т.е. имала е укрепление.



Редактирано от - Чичо Фичо на 23/11/2010 г/ 03:16:13

Чичо Фичо
21 Ное 2010 18:14
Мнения: 24,838
От: United States
"Култура Варна" през VІ – VІІІ век в контекста на общоевропейския модел за преход от античност към средновековие

Ст.н.с. д-р Павел Георгиев (археолог, АИМ при БАН-Шумен)

{3}

В гръцки надпис от 557 г. се споменава за “град”, построен от император Юстиниян и наречен от него на името на покойната си съпруга – Теодориада. [38] По повод на този надпис К. Шкорпил определи крепостта като “Юстиниянова” и я идентифицира с укреплението при с. Белослав (Голям Аладън). [39] Надписът обаче е намерен в кариерите на с. Малък Аладън (дн. Езерово), така че Теодориада трябва да се локализира по-скоро в източните окрайнини на дн. с. Езерово или в землището на близкото село Тополи (непубликувани наблюдения на автора).

Изграждането на имперски град в околностите на Одесос няколко години преди смъртта на Юстиниян І е било свързано със съществуването там на авторитетна и заможна община от монофизити-изселници от византийския Изток. [40] Императрица Теодора е известна тяхна покровителка. Религиозната общност в и край Одесос е оставила няколко десетки надгробни паметници, които сочат техния произход, професия и др. [41] Анализът на архитектурата, украсата и реликвиария от уникалния храм “Джанавар тепе” показва, че това е храм на религиозната общност на изселниците-монофизити от Одесос и бреговете на дн. Варненско езеро. [42] Теодориада е била един от центровете на тукашната селищна агломерациия още преди 557 г., когато е влизала в състава на Одесополис, който през първата половина на VІ в. преживява най-цветущия период на своето развитие. [43]

Напоследък стана ясно, че важна и на практика оцеляла през средновековието част от Одесополис е езерното пристанище Росито (Росико и др. под.). [44] Изграждането на град с “имперски” статут обаче е останало неосъществен проект, тъй като земетръсите през същата 557 и следващите години, нашествието на кутригуритe на Заберган през 559 г., на авари, славяни и други, довели до прекратяване на строителството и разрушения и упадък на построеното. От него оцелял изглежда военният център, със своята сграда-преторий. За това свидетелства името Barnas. То води произхода си от специфичния термин за укрепен дворец в Близкия изток: β Aρ ι ς , β ά ρ ε ι ς , намерил широко разпространение в целия средиземноморски свят още през античността. Край Одесос то е подходящо само за “главната квартира” на византийските войски. Екзотичното название е било наложено изглежда от споменатите изселници от Сирия, Мала Азия и Горна Месопотамия. Мястото на монофизитския храм с манастир на южния бряг на Варненското езеро например е запазило топонима “Джанавара”. Наличието на съставката –vara е в безспорна връзка с името на военния център на отсрещния бряг. В арабски *Djjanna означава “рай” (обител), така че топонимът е със семантика на “райско убежище (обител)”. [45]

В средновековни редакции на някои от епископските списъци името на катедрата е записано като 'Ο δ υ σ σ ο u τ ο ι κ α ι Β ά ρ η ς λ έ γ ε τ α ι . [46] В ръкописите на нотиция № 2, датирана в първата половина на ІХ в., то гласи: 'Ο δ η σ σ ο u τ ι ς λ έ γ ε τ α ι κ α ι Β ά ρ ν α като последното варира: Β α ρ ν α , Β α ρ ν ω , Β α ρ ν α ς ). [47] Въвеждането на името на Барнас в официалното название на църковната епархия означава, че нейното седалище се е свързвало вече с морския град и близките нему селищни и манастирски структури.

След този екскурс става ясно, че Барна/Барис от V-VІ в. е доживял до 680 г. и е голямата цел на Аспарух след победата му при Онгъла. Овладяването на военния център на Империята край Одесос е означавало подчиняване de jure на провинциите Втора Мизия и Малка Скития. Много е вероятно именно укрепеният преторий (bar, baris) той да е станал резиденция на Аспарух и неговите приемници чак до към края на VІІІ в., когато е трайно пренесена в Плиск оба (Плиска). В Търновския надпис на Омуртаг, изсечен в първите години на неговото управление, се говори за “старият дом” (τ oν π α λ ε oν Ž κ ο ν ) и определението визира първата резиденция на българските господари от края на VІІ до края на VІІІ в., която след опожараването на “новата” в Абобското поле през 811 г. е станала отново средоточие на държавния живот на България. [48]

Около резиденцията край Одесос, ако съдим от наличните археологически данни за селища и некрополи от VІІІ-Х в., е била разположена голяма селищна агломерация, чиито най-близки части са съсредоточени на територията на дн. кв. Трошево, Младост и Възраждане. [49] На брега на езерото, може би в района на дн. с. Казашко, се е намирал пристанът за малки кораби Росито (Росико и др.), наследил този на емпорията на търговци и корабопритежатели с източен произход, живели тук през VІ в.

С некомпактното си и нехомогенно устройство столичният център край Одесос отговаря в редица отношения на устройството на номадските зимовища край Фанагория, чиято децентрализирана агломерация е свързвана от византийските хронисти с Велика България на Кубрат. Общото между тях е не само в природо-климатично, но и в културно-историческо отношение и заслужава специален разбор. От друга страна децентрализирани селищни и икономически структури по това време са и градовете във Византия. Дори Константинопол по времето на Юстиниян ІІ се състои от укрепен дворец (град в града), в който се вместват всички институции и полуградски ядра на производство и потребление, пръснати в чертите на крепостната стена или в предградията. [50]

Античният Одесос е бил изоставен още през първата половина на VІІ в. (след 614 г.), [51] но никой днес не може да е сигурен, че отделни солидни и оцеляли от разрушенията и пожарите сгради не са били използваеми. За такава възможност подсеща случаят с Фанагория, която въпреки археологически засвидетелстваните повсеместни разрушения, е послужила за резиденция на детронирания Юстиниян ІІ и неговата съпруга, както и на хазарския управител на града малко преди 704 г. [52] Правдоподобно е, няколко десетилетия по-рано Фанагория да е послужила за убежище с резиденция за живеещото наоколо и главно по течението на р. Кубан (пра)българско население от т. нар. Велика България на Кубрат. [53] В този смисъл ролята на Одесос, в чието съседство се е намирала резиденцията на първите български владетели, е била да играе ролята на refugium. Изразът circa fines Odyssi дава косвени указания, че в края на VІІ и VІІІ в. античната крепост с площ от 30 ха е личала като очертания (fines). Състоянието на нейните стени едва ли е било такова, че да не могат да предложат сигурност на околното население при опасност. Изградената през ХІ в. в най-високата част на античния град малка крепост (около 3 ха), която доживява до 1830 г. е известна с турското си название “Кале ичи”, сиреч “Вътрешна крепост”. [55] “Вътрешното” положение на тази крепост подсказва, че античната стена, макар и в лошо състояние, е продължавала да служи за външен пояс на жилищните квартали на средновековния град ХІ-ХІV в. Изглежда че още през ранното средновековие новото име: Барна(с) - Варна(с) е било пренесено и върху античния град и е започнало да измества неговото старинно название. Това е станало най-късно към края на ІХ в., когато е регистрирано заселване в пределите на античния град. [56] Замяната на името Одесос с това на Барна-Варна в периода на възстановена византийска власт (края на Х - края на ХІІ в.) е малко вероятно, тъй като имперската администрация обикновено възстановява античната гръкоезична номенклатура.

Редактирано от - Чичо Фичо на 23/11/2010 г/ 03:09:16

Чичо Фичо
21 Ное 2010 18:22
Мнения: 24,838
От: United States
"Култура Варна" през VІ – VІІІ век в контекста на общоевропейския модел за преход от античност към средновековие

Ст.н.с. д-р Павел Георгиев (археолог, АИМ при БАН-Шумен)

{4}

Разгледаните критично и на места реконструктивно писмени известия за съдбата на късноантичния Одесос-Варна в първия век на българското средновековие показва, че въпреки социалните, политически, демографски и културни промени първенствуващата роля на този център се запазва. Става въпрос не само за топографска, а и за номенклатурна и, както изглежда, дори и за същностна приемственост между тях. За Одесос-Варна е приложима формулировката на ал-Идриси “вечен град”, използвано в смисъл на незамиращ напълно стар център. [57] Сродна формулировка използва М. Станчева, която определя подобни градове като “исторически формирали се”. [58]

Одесос-Варна през VІ – VІІІ в. има два изявени периода на своето развитие. Първият, този на големия градски център Одесополис с процъфтяваща средиземноморска култура, създавана от хетерогенно население, носител на традиции от гръцкото, римско и елинистическо-близкоизточно наследство. През втората половина на VІ и особено през първата половина на VІІ в. градът и неговите околности са подложени на ударите на нашественици от североизток и север (кутригури, авари, славяни и др.) и изпада в дълбок и всеобхватен кризис. Части от предишната агломерация като пристана в езерните води Росиро и морското пристанище в подножието на нос Галата, военните съоръжения на самия Одесос и преди всичко на castrum-a Барна(с) и Юстинияновата Теодориада са оцелeли. Археологическите проучвания ще покажат в каква степен. Косвени свидетелства сочат, че пригоден за обитаване трябва да е бил преди всичко укрепеният дворец-преторий. Той е оставил спомен дори до последните векове на средновековието. Унищожаването на големите храмове на Одесос още след средата на VІ в. [59] не означава, че християнската традиция (ортодоксална и неортодоксална) е била напълно изтръгната. Съживяването на тези традиция в средата на ІХ в. е доказателство за тяхното латентно състояние през т. нар. езически период от българската история. Всъщност, един от факторите за осъществяването на приемственост е населението с близкоизточен произход, което по редица общи данни е продължавало да се заселва в причерноморските центрове. Случаят с презвитер Константин Апамейски или с родителите на бъдещия император Лъв ІІІ Исавър са доста показателни, че колонизацията на сирийско, малоазийско и арменско монофизитско население от периода V-VІ в. [60] е продължило и през втората половина на VІІ в. и е обхванало не само североизточна Тракия, но и крайбрежието на Втора Мизия. Друг, не по-малко важен фактор за поддържане на старата административно-политическа система в района на Одесос-Варна от края на VІ до края на VІІ в. са периодичните посещения на византийски военни лица или войскови единици, чрез които Империята е поддържала своята власт сред местното население. Често тя е била упражнявана от лица с “варварски” произход, но със статут на федерати и на натурализирани граждани на Империята. Налице са основания да посочим Одесос-Варна като един от най-ярките примери за преживяване на културния и демографски колапс на Долен Дунав през VІІ век. [61]

Много важно условие за това са пътищата. Освен достъпния морски път, сухоземната връзка от Константинопол към Долен Дунав е била осъществявана по т. нар. Via pontica, която е продължавала да се поддържа от Империята поне до към 680 г. [62] Не бива да забравяме и оня текст от писмото на Роман Лакапин до цар Симеон, в който императорът говори за периодични плащания на рога и издръжка, вероятно за свои гарнизони и администрация, в крепости по българското черноморско крайбрежие. [63] Бил ли е Одесос измежду тези π α ρ α θ α λ ά σ σ ι α κ ά σ τ ρ α не знаем, но може да си спомним за загадъчното споменаване на града във венециански документ от 1276 г., в който Варна е наречена “цариградска”. [64] Не отразява ли това свидетелство претенцията на Византия да счита пристанищния град за “свой” през българското средновековие?

Договорът на България с Византия от 716 г. е предвиждал търговски клаузи, според които вносът и износът са били съсредоточени в комеркиария в Месемврия. [65] В периода след откъсването на Египет от арабите за доставчик на зърно във византийската столица се приема западното Черноморие. Възниква въпросът: къде е било товарено то, за да стигне до комеркиарията в Месемврия. Не е ли било пристанището на Одесос-Варна мястото, откъдето още през ранното средновековие, са били товарени зърно и други стоки за Византия? Въпросът изисква специално обсъждане.

Напоследък стана известно, че “близо до Варна” през 60-те години на ХХ в. е било намерено съкровище от най-малко 70 златни солида, сечени само в Константинопол през VІІ в., по време на най-дълбокия кризис в балканските провинции на Византия, включително и в монетните емисии (между Фока и Юстиниян ІІ). [66] Датата на укриване на съкровището е около 690 г., като над 85 % от неговия състав (61 бр.) са на Констанс ІІ (642-668). Очевидно става въпрос за богатство, натрупано в самата византийска столица и донесено в района на Одесос-Варна, може би “при така наречената Варна”(?), по време на първото управление на Юстиниян ІІ (685-695) и преживе на Аспарух. Интересният въпрос е с каква цел са били донесени (едва ли заграбени) монетите от съкровището. Дали то е принадлежало на византийски търговец, пристигнал в столица Варна, или пък е от трибут по договора от 681 г. - не може да се каже. Сред близо двадесетте монетни съкровища за периода VІ-VІІ в. обаче само представеното е от златни монети от VІІ в. Всички останали достигат с горната си граница до към средата или втората половина на VІ в. и са медни или бронзови. [67] Така че е резонно да заключа, че съкровището, намерено prè s de Varna, свидетелства за наличието там на уникален център на парични отношения в епохата на утвърждаващо се безмонетно стопанство. Няколко единични монети от Варна и нейната околност говорят за взаимоотношения на района с Византия през VІІІ в. [68] Специален интерес представлява непубликувания все още оловен печат на Константин ІV, намерен на запад от Одесос-Варна. [69] Той потвърждава информацията на златното съкровище за връзки на политическите и делови кръгове във византийската столица с района, вероятно в навечерието или след създаването на българската държава. За активен живот в района през втората половина на VІІІ в говори и рядката за нашите условия арабска монета от 783/784 г. от колекцията на музея във Варна. [70] От пръв поглед тези нумизматични и сфрагистични материали изглеждат спорадични, но следва да се има предвид, че монетооборотът в този период е крайно ограничен и другаде. [71] В столица Плиска от края на VІІІ и първата половина на ІХ в. например са регистрирани например само две монети от Никифор І, вероятно донесени по време на похода през 811 г. [72]
Чичо Фичо
21 Ное 2010 18:31
Мнения: 24,838
От: United States
"Култура Варна" през VІ – VІІІ век в контекста на общоевропейския модел за преход от античност към средновековие

Ст.н.с. д-р Павел Георгиев (археолог, АИМ при БАН-Шумен)

{5}

Проблемите около етническата картина на територията на ранносредновековната българска държава са решавани и продължават да се решават върху некоментиран всеобхватно изворов материал. [73] Въпреки анализите върху основните източници за етническата картина в България от края на VІІ и VІІІ в., на практика не разполагаме с пълен и обективизиран коментар на писмени известия като тези у Теофан Изповедник, Патриарх Никифор, Анастасий Библиотекар, Българската апокрифна летопис и други. По тази причина продължават да се третират едностранчиво и преднамерено основни категории като “седем племена” и “севери”. Приемани априорно за славянски самоназвания, те предпоставят характера на етногенетичния процес в Първото българско царство. Като се добави към това и пренебрегването на редица свидетелства за присъствието в българското ранносредновековно общество на миноритни етноконфесионални общности става очевидно, че реконструкцията на етногенетичния процес като цяло е поставена върху несолидна основа.

Изследването на определението “Седем племена” ('ε π τ α γ ε ν έ α ι ) доказва, че то е имперски административен термин от т. нар. “каталог на племената”, заселили се на територията на Империята между ІІІ и V в. С него са били обозначавани големите народи, приети като нейни съюзници (федерати). [74] Във Веронския списък той е озаглавен: Gentes barbarae quae pullulauerant sub imperatoribus, т.е. “варварските народи, които са пуснали издънки (растат, множат се) под (грижите) на императорите”. В домашната апокрифна летопис това население се споменава с най-съществената си характеристика, като “множество от хора”, с които произхождащият от тях цар Слав заселил “Карвунската земя, наречена българска” след нейното опразване “от елини и римляни”, но преди настаняване на българите на Испор цар, т.е. Аспарух. Това е народът, който създава и населва “могилите” - крепости в Малка Скития и част от Втора Мизия. В писмо на Константин ІV до папа Донус от 678 г. те са наречени ε θ ν ο ν π ο π α ύ σ ε ι , което Г. Цанкова преведе като “чужди народи”, но всъщност става въпрос за “намерилите спокойствие народи”, т. е. същите, които според Веронския списък “процъфтяват” в Империята. Теофан и Патриарх Никифор от своя страна сочат изрично, че въпросните “седем племена” са били в договорни отношения с Византия, но през 680 г. стават съюзници на Аспаруховите българи. Значителна част от това натурализирано в Империята варварско по произход население (пра)българите заварват и в околностите на Одесос-Варна.

Няколко думи и за cEверите (Σ έ β ε ρ ε ι ς , Σ έ β ε ρ η ς , Σ ε β ε ρ η ς ). Най-напред за техните първоначални местоживелища, от които били изселени през 680-681 г. Теофан Изповедник заявява, че отначално те обитавали “предните клисури на Веригава”. “Веригава” е название от езика на романизираните траки и буквално означава “зелената планина” (у Клавдий Клавдиан от ІV –V в.- viridem monti) и се отнася за Източна Стара планина (на територията на Варненска и Бургаска област). [75] А “предните клисури” са нейните южни скатове с преминаващите от там укрепени проходи. С други думи местоживелищата на северите били над Анхиалското и Месемврийско полета. Според редица автори като например Прокопий (VІ в.), край Анхиало и неговите минерални бани (дн. Айтоски) обитават отдавна различни варварски племена, но също така и траки. Изглежда, че става въпрос за “сурово” романизирано или елинизирано тракийско население, което още по времето на Северите е било натоварено да изпълнява държавна повинност по охрана на проходите и поддържането на пътищата и извършване на куриерски и транспортни услуги по тях. От там води вероятно и тяхното название. Като съюзници на Аспарух в събитията от 680 и 681 г. те били преместени на север от билото на Стара планина върху предоставената по мирния договор с Византия територия и то “към източните части”, т.е. по пътищата, които водят към новия държавен център край Одесос.

В светлината на тази интерпретация се оказва, че (пра)българите на Аспарух са заварили през 680 г население, което е било съюзник и поданик на Империята и в една или друга степен запознато с нейната култура и политическа система. Те именно са живият посредник между късноантичната и ранновизантийска култура и средновековната българска култура.

При тази ситуация етногенетичният и начален културен процес през VІІ-VІІІ в. в източните части на Балканите не се отличава принципиално от този, който писмени източници и археологически данни сочат за западната част от полуострова, а също и за Западна Европа. [76] Създадената в двете половини на европейския континент държави и култури са резултат от синтеза на късноантичното наследство и ранносредновековни иновации, чиито носители са германски или славянски племена и други народи. Отличителна черта на процесите в Западното Черноморие е по-дълбокия упадък на късноантичната култура, ограничените проявления на синтеза, както и приноса на близкоизточно население, главно от Сирия, Месопотамия и Армения. Техният принос допринася в най-голяма степен за оригиналния и несрещан в ранносредновековна Европа характер на българската култура (архитектура, писменост, изкуство).

***

Култура “Варна” – процъфтяваща през V-VІ, силно западнала през VІІ, но възкръсваща постепенно през VІІІ в., е в основата на културните феномени в прочутите центрове от ІХ и Х в. Плиска и Велики Преслав. По стечение на природо-климатични и исторически причини бреговете около Варненското езеро и морския залив стават средоточие на интензивни процеси [77] - за втори път, след създадената в края на V и началото на ІV хилядолетие “археологическа култура Варна” [78]. Това огнище на цивилизация и в двата си отдалечени с хилядолетия периоди ляга в основата на нов тип взаимоотношения тъкмо във фазите на упадък. Оказва се, че след около шест хилядолетия историята на този район се повтаря. Развитието на богата средиземноморско-близкоизточна култура е прекратено следствие на външен удар от население от степите на северното Черноморие. Заселилите се нашественици, след продължителен преходен период на овладяване на местното културно наследство залагат фундамента на постепенно укрепващ етнокултурен комплекс, породил появата на нова епоха в човешкото развитие.

Цезура или континуитет бележат прехода в историческото развитие? Мисля, че и двете заедно.

***

(Pезюме)

В изследването си авторът разглежда развитието на Одесос - Варна на прехода от aнтичност към cредновековие. Преразглеждайки данните на историческите, археологически и ономастични свидетелства, той стига до извода, че през VІ-VІІІ в. в античния полис и неговата близка околност е функционирал значим военно-политически и културен център. В неговото развитие се долавят три основни периода. През V - VІ в. Одесополис се развива като важен център, включващ самия Одесос и кастел с укрепен дворец на около 4 мили от неговите стени, които император Юстиниян Велики се опитал да превърне в град на монофизити, изселници от източните провинции и да го посвети през 557 г.(под името Теодориада) на своята покойна съпруга. Към края на VІ и особено през VІІ в. този забележителен град на Империята изпада в дълбока и всеобхватна криза, при която оцелява главно като военен, пристанищен и църковен център, с подкрепа от Константинопол. Основната му роля е на средоточие на местна власт, упражнявана от натурализирано, варварско по произход, население в лицето на т. нар. “седем племена”, които са “под договор” с Империята. Третият период започва с установяването през 680 г. на (пра)българите на Аспарух и създаването заедно със “седемте племена” и “северите” на нова държава. Новата етническа и културна симбиоза води през VІІІ век до постепенното формиране на общество и култура, основани на континуитивни връзки с римо-византийското наследство. Така интерпретиран, етногенетичният процес не се отличава принципиално от този в Западна Европа през късната античност. Отличителна черта на прехода по Западното Черноморие са по-дълбокия упадък и подчертано ограниченото проявление на късноантичното наследство в новите условия, както и приносът на близкоизточно население от Сирия, Горна Месопотамия и Армения в създаване през ІХ-Х в. на уникални за Европа български паметници на архитектурата, писмеността и изкуството.
<p id=edittext align=right><Font size=1 color=#0CAC0C>Редактирано от - Чичо Фичо на 21/11/2010 г/ 18:51:08</font></p>
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: Чичо Фичо
Чичо Фичо
21 Ное 2010 18:45
Мнения: 24,838
От: United States
"Култура Варна" през VІ – VІІІ век в контекста на общоевропейския модел за преход от античност към средновековие

Ст.н.с. д-р Павел Георгиев (археолог, АИМ при БАН-Шумен)

{6}

[1] Ж. Льо Гоф. Цивилизацията на средновековния Запад. София, 1999, с. 27 и сл.
[2] Ст. Ваклинов. Формиране на старобългарската култура (VІ-ХІ в.). София, 1977; Д. Овчаров. За античния принос във формирането на старобългарската култура.- Археология, 1989, 2, 32-37; Ал. Фол, М. Тачева. Приемствеността между културите на античността и средновековието в югоизточна Европа.- В: Сборник в памет на проф. Станчо Ваклинов. София, 1984, 9-14; Al. Madgearu. Continuitate si Discotinuitate culturala la Dunarea de Jos î n secolele VII-VIII. Bucuresti, 1997.
[3] Культура Византии (ІV- середины VІІ вв.). Москва, 1984; Г. Бакалов. Византия. Културно-политически очерци. София, без година.
[4] Д. Овчаров. Континуитет и приемственост в ранносредновековната българска култура (към постановката на въпроса).- Археология, 1983, 3, 16-25.
[5] J. Le Goff. La civilisation de l'ccident mé dieval. Paris, 1965; J. Le Goff. L`Occident face à Byzance, incompré hension et malentedus.- In: Byzance et l`Europe. Colloque à la Maison de l'Europe, Paris, 1994. Paris, 2001, 63-73; J. Howard-Jonson. Byzance avant l`an Mil: l'é tranger europé en aux marges de l`Europe.- In: Byzance et l`Europe…, 51-62; Г. Бакалов. Византия между Изтока и Запада.- В: Историческо бъдеще, 1997, 2, с. 109 и сл.
[6] Ив. Божилов. Раждането на средновековна България (нова интерпретация).- В: Ив. Божилов. Седем етюда по средновековна история. София, 1995, 42-44 и цит. мнения.
[7] За етническите взаимоотношения у нас вж. Д. Ангелов. Образуване на българската народност. София, 1971; В. Велков. Някои проблеми на етническото състояние в древнотракийските земи през V-VІ в.- В: Първи конгрес на БИД, І. София, 1972, с. 379 и сл.; История на България, 1. София, 1979, с. 425 и сл.; Ал. Фол. Историческа приемственост между древността и средновековието.- Векове, 1980, 3, 82-87.
[8] Ив. Божилов. Цит. съч., с. 34 и сл.
[9] Ив. Божилов, В. Гюзелев. История на средновековна България, І. София, 1999, 11-26 (В. Гюзелев); Готите и старогерманското културно-историческо присъствие по българските земи, І (съст. Р. Милев). София, 2003; ІІ, София, 2006.
[10] Ал. Фол. Цит. съч., с. 82 и сл.; А. Фол и М. Тачева. Цит. съч., 9-10.
[11] Ст. Ваклинов. Цит. съч., с. 47 и сл.
[12] Пак там, 58-60.
[13] Пак там, с. 58.
[14] Д. Ил. Димитров. Възникване на градски центрове в североизточна България.- В: Средновековният български град. София, 1980, 35-45, спец. с. 39; Д. Ил. Димитров. Варна и близката й околност през VІІ-ІХ в.- ИНМВ, 18 (33), 1982, 55-77; Д. Ил. Димитров. Археологически проучвания във Варненско за периода VІ-Х в.- ИНМВ, 19 (34), 1983, 35-51; Р. Рашев. Северозападният черноморски бряг през ранното средновековие.- В: Българите в Северното Причерноморие. Изследвания и материали, 6. В. Търново, 1997, 33-44, спец. с.39.
[15] R. Rachev. Varna, une ville frontiè re de trois Empires.- In: Les villes frontiè re (Moyen â ge – É poque moderne), sous la dir. de D. Menjot. Strassburg, 1997, 82-90.
[16] В. Тъпкова-Заимова. Нашествия и етнически промени на Балканите. София, 1966, 52-67; Ал. Кузев. Варна.- В: Български средновековни градове и крепости, 1. Варна, 1981, 293-294; Д. Ил. Димитров. Варна и близката й околност…, 71-72 .
[17] Р. Рашев. Аспаруховият вал при Варна .- ИНМВ, ХХ (ХХХ), 1979, 116-125.
[17] Ал. Фол. Цит. съч., с. 87.
[19] П. Георгиев. За столицата на Аспарухова България.- Исторически преглед, 2002, 5-6, 208-227.
[20] В. Бешевлиев. Съобщението на Теофан за основаването на българката държава-. ИНМВ, 18 (33), 1982, 31-53; В. Плетньов. Основаването на Варна според писмените извори от VІІ-ХІ в.- В: Трудове на катедрите по История и Богословие в Шуменския университет, 5, 2003, 190-193.
[21] Гръцки извори за българската история, ІІІ. София, 1964, с. 263. Така е преведен аналогичния израз у Патриарх Никифор с тази разлика, че един от преписите дава името като Β ά ρ υ α ν , т.е. Бар, Бариа(с). Вж. Пак там, с. 296
[22] П. Георгиев. Стохълмието и неговите центрове.- Старобългаристика, 2006, 4, 54-68.
[23] Й. Иванов. Богомилски книги и легенди. София, 1970, 231-232.
[24] П. Георгиев. Големият землен вал в Добруджа – исторически бележки.- В: Българските земи през Средновековието (VІІ-ХVІІІ в.), 1. Международна конференция в чест на проф. Ал. Кузев (Acta Musei Varnaensis, 3, 1). Варна, 2005, 23-40.
[25] П. Георгиев. Археологическите реалии в Търновския надпис на хан Омуртаг (част І).- Археология, 2004, 3-4, 31-32; (част ІІ).- Археология, 2005, 1-4, 59-60.
[26] П. Георгиев. Varna protobulgarica et historica. Опит за археологическа характеристика.- Проблеми на прабългарската история и култура, 4, 1, 2007, под печат.
[27] Константин Багрянородний. Об управлении Империей. Текст, перевод и комментарией Г. Г. Литаврина и А.П. Новосельцева. Москва, 1989, с. 50/51.
[28] Д. Ил. Димитров. Варна …, 73-74; Р. Рашев. Северозападният…, с. ; П. Георгиев. Varna protobulgarica …, под печат.
[29] В. Бешевлиев. Името Варна.- ИНМВ, ХVІІ (ХХХІІ), 1981, 6-7 и цит. там мнения.
[30] П. Георгиев. За Аспаруховата…, 218-220.
[31] Латински извори за българската история, ІІ. София, 1960, с. 249.
[32] Б. Недков. България и съседните й земи през ХІІ в. София, 1960, с. 79, 81, 99, 134-135; Ст. Кендерова, Б. Бешевлиев. Балканският полуостров, изобразен в картите на ал-Идриси. София, 1990, 90-91.
[33] V. Beš evliev. Zur Frage des Lautwertes des Buchstaben B im Spä tgriechischen.- In: V. Beš evliev. Bulgarisch-Byzantinische Aufsaetze. London (Variorum reprints), 1978, X, 65-66.
[34] Латински извори за българската история, ІІ, с. 228.
[35] G. Moravczik. Byzantinoturcica, I. Budapest, 1958, p. 532.
[36] П. Георгиев. Кампусът на Одесос. Исторически бележки за неговата локализация.- ИНМВ, 2007, под печат.
[37] Гръцки извори за българската история, ІІ. София, 1959, 330-331.
[38] Ф. И. Успенский. Надписи староболгарския…- ИРАИК, Х, 1905, 238-239, табл. ХLVI, 2; V. Beš evliev. Spä tgriechische und spä tlateinische Inschriften aus Bulgarien. Berlin, 1964, Nr. 148, S. 99-100, Abb. 147.
[39] Срв. Архив на К. Шкорпил, . Вж. П. Георгиев. Varna historica …, под печат.
[40] П. Георгиев. Теодориада – Юстинияновият “град” при Одесос.- В: Образ и слово. Сборник в чест на проф. Аксиния Джурова. София, 2004, 103-120.
[41] V. Beš evliev. Op. cit., NNr. 87-144.
[42] P. Georgiev. Odessos –Theodoriada. A Centre of Monophisitism during VI-th Century (The Djanavara Church and its Syro-Mesopothamian Features).- In: Early Christian Martyrs and Relics and their Veneration in East and West. (=Acta Musei Varnensis, IV). Varna, 2006, 291-308.
[43] V. Velkov. Des Schiksal einer frü hbyzantinischen Stadt zur Zeit der Vö lkerwanderung (Odessos-Varna am Schwarzen Meer).- In: Cities in Bulgaria (Ed. V. Velkov). Amsterdam, 1980, 245-249; С. Торбатов. Questura exercitas: Втора Мизия и Марка Скития при Юстиниян.- Seminarium Thracium, 5 (Втори академични четения в памет на акад. Г. Кацаров). София, 2001, 217-230; Chr. Preš lenov. Odessus – A Geostrategic regional Center in Moesia Inferior (Geographical and Economic Aspects).- In: The Roman and Late Roman City. Sophia, 2002, p. 240.
[44] П. Георгиев. Пристанът на Одесос-Варна и руските мореплаватели (ІХ-ХІ в.).- В: Русия и Варна от средновековието до ново време. Варна, 2007, под печат.
[45] P. Georgiev. Op. cit., p. 304.
[46] Гръцки извори…, ІV, с. 153 (нотиция № 5).
[47] J. Darrouzè s Notitiae episcopatuum Ecclesise Constantinopolitanae. Texte critique, introduction et notes. Paris, 1981, NNr. 2, 42 и 4, 40.
[48] П. Георгиев. Археологическите реалии (част І)…, с. 27 и сл.
[49] Д. Ил Димитров. Варна…, 55-77; P. Georgiev. Varna protobulgarica…, под печат.
[50] P. Magdalino. Medieval Constantinople: Built Environement and Urban Development.- In: The Economic History of Byzancium, vol. 2 (Ed. E. A. Laiou). Washington, 2002, 531-532.
[51] И. Лазаренко. Нумизматични данни за датиране опожаряването на Одесос по времето на император Ираклий.- ИНМВ, 34-35 (49-50), 1998-1999, 150-166.
[52] А. И. Айбабин. Этническая история ранневизантийского Крыма.Симферополь, 1999, с. 195.
[53] П. Георгиев. Фанагурис, Томитуракан и “Великая Болгария”.- Античная древность и средние века, вып. 36, 2005, 34-50.
[54] П. Георгиев. Градовете-убежища в раннобългарската култура.- В: Проф. Станчо Ваклинов и средновековната българска култура. В. Търново, 2005, с. 190 и сл.
[55] Ал. Кузев. Средновековната крепост на Варна.- ИВАД, ХІІІ, 1962, с. 111 и сл.; Ал. Кузев. Още веднъж за варненската средновековна крепост.- ИНМВ, VІІІ (ХХІІІ), 1972, с. 67 и сл.; В. Плетньов. Нови данни за средновековната Варненска крепост.- В: Тракия и Хемимонт, ІV-ХІV в. Варна, б. г., [2007], 234-235, обр. 1 и цит. мнения и източници.
[56] В. Йотов. Археологически приноси към историята на Варна през средновековието (1).- В: Нумизматични и сфрагистични приноси към историята на Западното черноморие (Acta Musei Varnaensis, II). Варна, 2004, 319-320; В. Плетньов. Цит. съч., с. 232 и сл.
[57] Б. Недков. Цит. съч., с. 101.
[58] М. Станчева. Исторически формиралият се град и неговата роля в редновековната българска култура.- В: Първи конгрес по българистика: Българската култура и взаимодействието й със световната култура. 1. Културата на средновековна България. София, 1983, 9-16.
[59] Ал. Минчев. Ранното християнство в Одесос.- ИНМВ, 23 (37), 1985, 31-42.
[60] V. Velkov. Kleinasiaten und Syrer in der Balkangebieten wä hrend der spä tantike (IV-VI Jr.).- Etudes historiques, I. Sofia, 1965, 19-27; N. Miteva. Etnocultural Characteristics of the population in the Thracian Lands in the 4th-6th CC.- Byzantinobulgarica, VIII, 1986, 241-252.
[61] Срв. O. Bounegru, M. Adumitroaei. “Life (after town) in town” in Scythia Minor. Interpretâ ri strategrafice.- Peuce, III-IV n. s., 2005-2006, 259-282.
[62] П. Георгиев. Главният път през Веригава в ранното средновековие. - В: ХІІ Понтийски четения, Варна, 2006, под печат.
[63] Гръцки извори…, ІV, 1961, с. 308.
[64] П. Петров, В. Гюзелев. Христоматия по история на България, 2. София, 1978, с. 222.
[65] Е. A. Laiou. Exchange and Trade Seventh – Twelfth Century.- In: The Economic History of Byzancium (Ed. E. A. Laiou), vol. 2. Washington, 2002, p. 704; N. Oikonomides. Tribute or Trade? The Byzantine-Bulgarian Treaty of 716.- In: Studia Slavico-Byzantina Europensia, vol. I: In memoriam Ivan Dujcev. Sofia, 1988, 29-31.
[66] C. Morrisson, Vl. Popovic, V. Ivaniš evic et collab. Les tré sors moné taire byzantines des Balkans et d`Asie Mineure (491-713) (=Ré alites byzantines, 13). Paris, 2006, p. 158, Nr. 60.
[67] Ibidem, Nrs 41-62.
[68] Ал. Пейков. Рядка монета на Тиберий ІІІ Апсимар (698-705) от Варна.- В: Нумизматични и сфрагистични приноси към историята на Западното Черноморие (AMV, II). Варна, 2004, 217-218; Ал. Пейков. Византийски монети от VІІІ в. от североизточна България.- В: Проф. Станчо Ваклинов и българската археология. В. Търново, 2005, 187-189.
[69] Находката беше докладвана от Вeселин Пантелеев на ІV Международна конференция по история и култура на (пра)българите, Варна 2004 г.
[70] П. Павлович. Монета от епохата на Абасидския халиф Ал-Махди (775-785) в колекцията на Археологическия музей -Варна.- В: Нумизматични и сфрагистични приноси…, 219-222.
[71] П. Георгиев. За монетната циркулация в българската столица през VІІ-ІХ в.- В: Нумизматични и сфрагистични приноси…, 223-229.
[72] Ив. Йорданов. Монети и печати от Плиска (1899-1999 г.).- Плиска-Преслав, 8, 2000, 135-137; Ж. Жекова. Монетите на Никифор І Геник (802-811).- Пак там, 168-171.
[73] В. Златарски. История на българската държава през Средните векове, І, 1. София, 1970; Д. Ангелов. Цит. съч.
[74] П. Георгиев. “Седем племена ('ε π τ α γ ε ν έ α ί ) – самоназвание или административен термин?- В: ГСУ ЦСВП “Проф. Иван Дуйчев”, 2007, под печат
[75] П. Георгиев. За планинското население в Източна Стара планина през късната античност и анното средновековие.- В: Земите на България – люлка на тракийската култура, ІІ. София, 2005, 176-182, спец. с. 180; П. Георгиев. Главният път…, под печат.
[76] Ж. льо Гоф. Цит. сч., с. 41 и сл.
[77] М. Лазаров. Черно море на кръстопътя на древните цивилизации.- В: Черно море между Изтока и Запада. VІІ Понтийски четения, ВСУ, 2002. Варна, 2003, 7-12.
[78] Срв. Х. Тодорова. Каменно-медната епоха в България (V хилядолетие пр. н.е.). София, 1986.

Редактирано от - Чичо Фичо на 21/11/2010 г/ 18:47:18

Чичо Фичо
21 Ное 2010 20:49
Мнения: 24,838
От: United States
Коментар от Ф.

Ст.н.с. д-р Павел Георгиев е археолог в Археол. институт с музей на БАН в Шумен. След преждевременната смърт на известния проф. Рашо Рашев той остана водещ специалист по археология на столица Плиска. По-рано е работил дълго и с известния проф. Казимир Попконстантинов от ВТУ в манастира Равна с многото скални графити на различни езици и азбуки.

Тази статия е писана в 2007 г. Тя обобщава материали от няколко други негови статии от последното десетилетие.

Основните предпоставки, от които изхожда, са (1) липсата в столица Плиска на археологически данни за какъвто и да е градски и столичен живот преди края на 8 в. и (2) наличието на обилни археологически данни, свидетелстващи, че най-гъсто заселен с прабългари у нас в края на 7 и началото на 8 в. е бил северният бряг на Варненските езера - от Девня на запад до западните покрайнини на днешния град Варна на изток.

Към това П. Георгиев добавя много задълбочен анализ на известните ни вече извори за идането на Аспарух на юг от Дунава, и което е много важно, прави това в светлината на анализа на по-старите извори относно римския военен лагер (кампус) в околностите на дн. Варна от 5 в. насетне. Хипотезата на П. Георгиев е, че Аспарух знаел за този лагер, седалище в миналото на много важни римски военачалници (юстиниянов квестор на войските, военен магистър за Мизия и за Тракия, дукс на Мизия) и го смятал за легитимното седалище на властта в Мизия и Скития. Затова целенасочено се стремял към "така наречената Варна", което по това време било името, с което бил известен старият римски лагер край Одесос.

Самото име Варна според Георгиев има персийски произход и значи именно "укрепен стан", и било дадено на римския лагер от местните жители монофизити, преселени от Мала Азия, Сирия и Месопотамия в по-ранни времена. Тези монофизити са оставили и манастира крепост Джанавара.

Анализът на изворите за бълг. история през 8 и до началото на 9 в., като сведенията за походите на имп. Константин Копроним към "Варна" и Търновската колона на Омуртаг с надписа за двата дома и преславната могила по средата дава основание на Георгиев да предположи, че столицата на прабългарите е била при "така наречената Варна" както до построяването на (дървената) Плиск оба на Абобското поле в края на 8 в., така и временно след опожаряването на Плиск оба от имп. Никифор Геник в 811 г. Но според него (казано на друго място) столицата при "така наречената Варна" също е носила името "Плиск оба".

Тая ранна столица била разположена около останките на римския преториум - дървен дворец крепост - в средата на бившия лагер, доколкото се разбира - някъде в полето между Побитите камъни - централна група и утаечника на ТЕЦ ‌ Варна (с Езерово). Както на р. Кубан във Велика България прабългарите използвали за убежище и руините на старата Фанагория, така и тук те използвали и руините на старите градове Одесос, Маркианопол и вероятно и Теодориада (Теодориас) - градът, който жената на Юстиниян Велики Теодора искала да построи за своите монофизити и който може би се локализира в крепостта над Белослав (с. Страшимирово) или пък под самия утаечник на ТЕЦ-а. Бъдещите археологически разкопки там, както и в самата Варна - особено в "комплексите" в западната част на града, и около Девня - в амфитеатъра и на Кайряците - ще изяснят много неща.

В светлината на нови археологически данни (вкл. сензационни от 2004 г. за откриването край дн. Варна на съкровище от около 70 византийски златни монети от 7 в., заровено в 695 г., приживе на Аспарух) П. Георгиев предполага, че "така наречената Варна" била и най-ранното средище за търговски контакти на прабългарите от новата им земя с Цариград. (В Плиска - Абоба от този период имало намерени само две византийски монети; край Варна освен казаното имало намерени и други монетни съкровища от същия период и дори била намерена една рядка арабска монета.) Освен морското пристанище на Одесос, което тогава било в днешното езеро, на езерото имало и друго пристанище, Росито, предполагаемо при дн. с. Казашко.

Нови интерпретации на изворите за "седемте славянски племена" и "северите" позволяват на П. Георгиев да преположи, че тези групи са включвали и по-старо местно население, и че в района на т. нар. Варна и по-широкия регион на "Стохълмието" (Земята Карвунска = хълмистата и гориста част на югозападна Добруджа и Лудогорието, дето били крепостите (могилите, курганите) на прабългарите) е станал най-ранният интензивен контакт на прабългарите със старото местно население. Последната теза чухме скоро и убедително и от Иван Петрински. И по-рано от Иван Венедиков.

Според П. Георгиев културата, възникнала през 6 в. в селищната агломерация около Варненските езера и представляваща синтез от тракоелинистически, гръцки, римски и източни (арменски, сирийски) елементи, имала решаващо влияние за ранното и толкова бързо формиране на плисковско-преславската култура от 9-10 в. що се отнася до архитектурата, изобразителното изкуство и също писмеността, вкл. създаването на кирилицата.

Това много напомня на писаното от Ал. Фол за двуезичните контактни зони в Беломорието, където пък се роди глаголицата. П. Георгиев изрично споменава в горната статия Фол и изискването му за интердисциплинарен анализ, какъвто и сам той предлага. П. Георгиев се опира на повечето наши големи капацитети в тази област, вкл. В. Бешевлиев, Ст. Ваклинов и Р. Рашев. Неговата работа е тяхно органично развитие. Той задълбочава и изследванията в/у приемствеността между античното и средновековното по нашите земи в общоевропейски контекст.

Дано държавата осигури средства за археологическите проучвания, които да потвърдят или опровергаят интересните хипотези на П. Георгиев.
ей ма де съм_ей ма на
21 Ное 2010 21:08
Мнения: 76
От: Estonia
Аре стига... че много че ни дойде у главите.
Чичо Фичо
22 Ное 2010 15:40
Мнения: 24,838
От: United States
Колегите са вече запознати с въпроса, на който П. Георгиев дава първия изчерпателен и много интересен хипотетичен отговор. Въпросът беше неотдавна формулиран от Иван Петрински в нашата газета:


Къде се намира "така наречената Варна" от летописите на Теофан Изповедник и патриарх Никифор, е въпрос, чието разрешаване става все по-наложително, ако искаме да сме сигурни в съжденията си за началото на българската държава. Повдигането му едва ли е нечия лична инициатива. Търсенето и намирането на неясни, проблемни и загадъчни части от българската история е професионално задължение на всички историци, археолози, етнографи, архивисти


Тоя въпрос фокусира не само въпроса за "началото на българската държава" (на юг от Дунава), но и за формирането на българската народност и култура, като се почне от ролята на българи и славяни, мине се през приемствеността с местния субстрат, с античната гръкоримска и източна култура и се свърши с изумително ранното, скорозрейно развитие на България до върхове като старобълг. писменост и книжнина. Това е въпросът за мястото на българите сред другите европейци, ни повече, ни по-малко. И той едва сега почва да се покътва със средствата на съвременната наука.

Надявам се, че професионалните историци от форума ще си кажат мнението, може да пуснат и нещо свое? От своя страна имам намерение да пусна и други статии на П. Георгиев.

За мене и много други колеги, както знаем, е важен и регионалният аспект - ролята на Североизтока в бълг. история. Широкият интерес към прабългарите в наше време донякъде компенсира пренебрегването на този въпрос у нас в ново време.

Никога не бил повярвал, ако някой ми кажеше в 1988 г., че българите в 2008 г. ще гледат многосериен документален филм, of all places, за Запорожие, Кубан, Волга, Казахстан и Алтай, с професори от казанския ун-т и от Полтава с такова страстно внимание, а ето че гледаха по БТВ. По същия начин се променя и масовата "перцепция" за Североизтока. За съжаление този процес още няма място в дълбочина, има много научна инерция и много регионални (северозападни) интереси.

П. Георгиев в заключението си пише:


Култура Варна – процъфтявaща през V-VІ (н.е.), силно западнала през VІІ, но възкръсваща постепенно през VІІІ в., е в основата на културните феномени в прочутите центрове от ІХ и Х в. Плиска и Велики Преслав. По стечение на природо-климатични и исторически причини бреговете около Варненското езеро и морския залив стават средоточие на интензивни процеси - за втори път, след създадената в... V... хилядолетие (пр.н.е.)‌ археологическа култура Варна. Това огнище на цивилизация и в двата си отдалечени с хилядолетия периоди ляга в основата на нов тип взаимоотношения тъкмо във фазите на упадък


Тези изводи имат, ако излезем малко извън историческата наука, много голямо значение не само за културния ни туризъм (макар и за него да имат), но за националната ни "доктрина", за ролята на Черно море и морското дело, за значението диагонала СИ - ЮЗ в нашата история, за ролята на връзките ни със земите на север и изток от Черно море.

Редактирано от - Чичо Фичо на 23/11/2010 г/ 19:11:56

керпеден_1
22 Ное 2010 16:01
Мнения: 9,911
От: Bulgaria
Уф!! Прекалено научно е и трудно се чете (за мен!), обаче е твърде интересно!
Приятели , които се занимават с тия неща бяха ми казвали , че името Варна , вероятно идвало от Варуна , божеството или силата която контролира водите и потоците въобще във Вселената.П.Дънов бил твърдял , че около Варна имало два , да ги наречем концентратора на енергийни потоци , които били като стълбове и оформяли нещо като врата на някъде, единият е бил според него близо до лозето му над Варна , а другият под Галата , където свършва Аспаруховият вал. Същите хора твърдят , че прабългарите (поне избрани от тях) имали силно развити сетива за тия неща...това може и да си е лакърдия , но знае ли човек... и изборът да е бил направен не само поради посочените в статията причини ... но , то факталогия трудно се намира по документи пък какво остава за такива хипотези...
sluncho6
22 Ное 2010 19:57
Мнения: 10,597
От: United States
>>><<<
Тоя въпрос фокусира не само въпроса за "началото на българската държава" (на юг от Дунава), но и за формирането на българската народност и култура, като се почне от ролята на българи и славяни, мине се през приемствеността с местния субстрат, с античната гръкоримска и източна култура и се свърши с изумително ранното, скорозрейно развитие на България до върхове като старобълг. писменост и книжнина. Това е въпросът за мястото на българите сред другите европейци, ни повече, ни по-малко. И той едва сега почва да се покътва със средствата на съвременната наука

Фичо, богомилството също е фактор определящ мястото на българите сред другите европейци. Би ли казал нещо и за него, макар да не е с център Варна.
nikola_tsanev
22 Ное 2010 19:59
Мнения: 12,247
От: Bulgaria
Черноморск, пардон Варна - свободен град
sluncho6
22 Ное 2010 21:05
Мнения: 10,597
От: United States
>>><<<
Фичо, направи този материал основа за поредица статии в‌ "нашия" в-к. Имаш всички основания, вкл. обемна част на източниците и много добри връзки между отделните точки, които дефинират кривата. Може да подкрепиш и с карти и друг илюстративен материал, който не ти липсва.
...
Все пак остави Бургас на бургазлии
Чичо Фичо
23 Ное 2010 07:06
Мнения: 24,838
От: United States
Кампусът на Одесос. Исторически бележки за неговата локализация
Павел Георгиев

{1}

По стара традиция, идеща от Рим, големите градове и тези със стратегическо значение на територията на неговата империя, разполагат в близост до своите стени с "поле" за военни упражнения и церемонии, както и за разни публични изяви. Обичайно е то да носи традиционното название Кампус (от лат. campus, поле). В латинския език с тази дума се обозначава площта в непосредствена близост до крепостните стени, докато същинското поле за стопански цели се нарича ager. В самия Рим кампусът е т. нар. Марсово поле, разположено на отвъдния бряг на р. Тибър. [1] В Константинопол, новият Рим, “полето” за военни и други церемонии се нарича Кампус и е устроено по специфичен начин, като един от най-значимите строежи в него е т. нар. tribunalion, βημα . [2] Освен това той разполагал с дворци, храмове и др. строежи. Разположен е на седмата миля от центъра на града и затова носи името Hebdomon (Septimum). [3] Подобна практика е засвидетелствана в целия средиземноморския свят не само през античността, но и през средновековието. [4] Обичайно е, според източниците, там да се разполагат постоянни или временни войскови лагери (σ τ ρ α τ ό π ε δ ο ν ), букв. “поле за войски”, което се различава от обикновеното π ε δ ί ο ν и често се означава като κ ά μ π ο ν . [5] Не са редки случаите, когато подобни военни лагери се означават и с π ε δ ί ο ν . Край Константинопол, на запад от него подобно удобно място за дислокация на войски, според Йосиф Генезий, е носело названието Δ ι ά β α σ ι ς . [6]

На българска територия примери за използване на тези понятия поднасят столиците Плиск оба (Плиска) през ІХ в. и Велики Преслав през Х в. В първия случай това е документирано в т. нар. Чаталарски надпис на хан Омуртаг от 821/2 г., където “домът” на владетеля е наречен Π λ σ κ α ς τ oν κ α ν π ο ν , т.е. Кампусът Плиска. [7] За Велики Преслав, Йоан Скилица сочи, че ”извън стените” на града имало “поле” (π ε δ ί ο ν ), където настъпващите войски на Йоан Цимисхий заварили 8, 500 души (руси и българи), “които правели военни упражнения” (τ ή ν 'ε ν ό π λ ι ο ν π α ι δ α ί α ν γ υ μ ν α ζ ο μ έ ν ο υ ς ). [8] В същия пасаж Скилица го нарича “гумно”, което издава неговия специален характер. Лъв Дякон (VІІІ, 5) определя по същия повод равнината пред българската столица като sπ π ή λ α τ ο ν π ε δ ί ο ν , което означава “удобно за езда поле”, имайки предвид изглежда неговото предназначение за упражнения с конница. [9] Така, че без да е упоменато изрично, Велики Преслав е разполагал също със свое “войсково поле”. Към тези примери може да се добави и случаят с Дуросторум-Дръстър, който, според свидетелствата на Лъв Дякон (VІІІ, 9) също е имал “място” (χ oρ ο ν ), което се намирало “пред стените на града” и на чийто “хълм” се изгражда традиционно военен лагер. [10] За “поле (π ε δ ι ά δ α ) “с господстващ хълм” и укрепен лагер на него говори по-късно Ана Комнина (VІІ, 3). Това стратегическо място в околността на града изглежда тя сочи за негов втори “акропол”. [11]

Изобщо, превръщането на Кампуса в място за разполагане на войскови лагер и от там в подградие или част от град е факт, който може да се проследи в различни случаи и дори да се отъждестви с определени археологически структури. Тук ще приведа два различни примера. Единият е свързан с околностите на Константинопол. Според Георги Акрополит (Hist., 85) при византийската реконкиста през юли 1261 г. войските на Михаил VІІІ овладели крайбрежен квартал (?), който бил заселен с къщи на венецианци “и други племена”, наричан κ ά μ π ο υ ς . [12] Очевидно, в случая става въпрос за съхранено традиционно название на местността “Лагера”, въпреки че то не отговаря на новия характер на един, както изглежда добре застроен жилищен квартал. Подобна “еволюция” е преживяло понятието Кампус и в българската столица Плиск оба (Плиска). В надписа от 821/2 г. тя е характеризирана именно като κ ά ν π ο ν , макар че в случая гръко-римският термин е всъщност буквален превод на (пра)българското понятие за лагерен град – oba.

***

Изследването на военните лагери в околностите на античните градове, които запазват значението си поне на прехода от античност към средновековие у нас е обемиста задача, към която следва да се пристъпи. Работата по отношение на “кампуса” на Одесос обаче има приоритетно значение по няколко причини. Първо, защото за късноантичния град разполагаме с важен писмен изворов материал, който характеризира и датира значим военен център в неговите околности. Второ, защото от там произхождат важни паметници от късната античност и най-ранното българско средновековие. Най-важната причина да насоча вниманието си към ситуацията в околността на Одесос обаче са изричните свидетелства за съществуването там на паралелна селищна агломерация и военен център, които се споменават под различни имена: Теодориада, Тивериупол и най-вече Варна (Барна). Последното име се свързва в писмените източници със събития около създаването на българската държава през 680 г. и нейното развитие до към втората половина на VІІІ в. или пък със споменавания през VІІІ-ІХ в. на традиционния за Константинополския патриархат църковен център Одесос.

При обичайния недостиг на автентична информация за взаимовръзките между античните и средновековни градове, случаят с Одесос и историческа Варна е рядък прецедент в изследователското статукво. В този смисъл е задължително неговото изучаване да не остава в плен на демонстрирания досега традиционен подход за решаване на въпросите за приемствеността на живота на границата между античност и средновековие. [13]

Впрочем, задачата по изясняването на характера на живота в близката околност на Одесос е достатъчно обширна, за да бъде обхваната в настоящата публикация. По тази причина ще задържа вниманието си изключително върху локализацията и характера на военния лагер край Одесос.

***

За наличието на войскови център край Одесос източниците съобщават по повод на събитията около т. нар. бунт на Виталиан. Това не означава, че той не е съществувал преди това. Напротив. Макар и да не разполагаме с изрични свидетелства, можем да приемем за начало на неговото формиране събитията в средата или втората половина на V в. Главният довод за това е исторически доказаното съществуване на имперски военен център от ІІІ до към средата на V в. недалече от Одесос, в непосредствена близост до метрополията на Втора Мизия – Марцианопол. Там, вероятно от север на града и в близост до крайните карстови извори в подножието на последните спусъци (“Кайряците”) от Добруджанското плато, е имало устроен постоянен военен лагер (castrum stativum). [14] По време на първата готска война император Валент зимувал там “с цялата си войска”. [15]

Лагерът е аналогичен на подобни войскови станове (временни или постоянни), понякога с резиденции за командващия и офицерите от щаба, за които изворите ни осведомяват, че съществуват в близост, но задължително извън чертите на градове като Адрианопол, Наисyс, Ескус, Томи и други. Налице са известни основания да се мисли, че споменатият от Амиан Марцелин (ХХХІ, 7, 5) във връзка с битката от 377 г. с готите oppidum Salices, за който се казва, че се намирал наблизо и вероятно в подножието на височините при Марцианопол е идентичен с този войскови център. [16] В непосредствена близост или като част от него е превърнатия още по това време в кастел амфитеатър на града. Възможно е тук именно да е бил поместен преторият на лагера, за който говорят Амиан Марцелин (ХХХІ, 5, 6) и Йорданес Готски (Get., 136). [17] За военния лагер при Марцианопол ни осведомява и прочутия ритор Темистий, който произнесъл своето слово по случай vicennalia-та на император Валент през 368 г. пред събраните там войски. [18]

Неговото използване е особено активно през втората половина на ІV и първата половина на V в. По време на хунските нашествия той изглежда е пострадал заедно със самия Марцианопол. По времето на император Зенон обаче е засвидетелстван като база за постоянно стануване, но на готи-федерати начело с Теодорих (Велики). [19] Удобното му местоположение на diabasis е обусловило неговото използване и през средновековието. В изворите неведнъж се посочва или само загатва за съсредоточаване тук на византийски войски и за важни сражения. В тази връзка изглежда е възникнало и съвременното селищно име Девня. Във връзка с войната срещу печенезите в средата на ХІ в. Йоан Скилица нарича въпросното “място” (χ ώ ρ α ) - τ о λ ε γ ο μ έ ν о Δ ι α κ ε ν έ . [20] През ХІІІ в. Георги Акрополит (VІ, 19) го назовава Δ ι α β α ι ν α [21], а Мануил Фил (213) – Δ ι α β α ι ν α ς . [22] Изглежда че в неговата основа е гръцкото понятие за базиране и за преминаване на войски. [23]

Освен като постоянна войскова база, Марцианопол ще да е бил средоточие на т. нар. регионално военно командване за диоцеза Тракия, създадено най-късно по време на приемниците на Константин Велики. [24] По времето на император Валент то е било разположено във войсковия лагер там. Обикновено е било под разпореждане на командващия войските на Втора Мизия. От там, според Йорданес (Rom., 331), “излязъл” през 447 г., за да се сражава с хуните на Атила “началникът на войските в Мизия (magister militum Mysiae) Арнегискъл”. [25]

Редактирано от - Чичо Фичо на 13/2/2011 г/ 05:29:04

Чичо Фичо
23 Ное 2010 07:19
Мнения: 24,838
От: United States
Кампусът на Одесос. Исторически бележки за неговата локализация
Павел Георгиев

{2}

Първите сведения за съсредоточаване на войски край Одесос датират още от средата на V в. По повод на нападението на хуните в “града на Одесците”, според Приск, “пребивавал” (δ ι έ τ ρ ι β ι ν ) изпратеният от Константинопол стратег Теодул. [26] Информации за наличието там на голяма и постоянна войсков база са от времето на император Анастасий, когато градът е в центъра на бунта на Виталиан. Спорeд Йоан Малала последният “превзел Тракия, Скития и Мизия до Одесос и Анхиало, като водел със себе си множество хуни и българи”. [27] Изпратеният срещу него “стратилат на Тракия” (т. е. magister militum per Thracias) Ипатий, близък родственик на императора, бил пленен и тогава на негово място бил назначен Кирил Илириец, който успял да изтласка Виталиан и “влязъл в град Одесос и се настанил там, а Виталиан се оттеглил от тези места”. Всъщност в текста е казано “влязъл в Одисопол” (ε rσ λ θ ε ν 'Ο δ η σ σ i ('Ο δ ύ σ σ i) τ i π ό λ ε ι ), а изразът: ε κ τ oν μ ε ρ oν трябва да се преведе “от тази област”.

С други думи, авторът акцентира върху влизане на новия командващ войските в Тракия не в самия град, а в нещо по-голямо по обхват. Както изглежда, Одесополис е включвал и непосредствените околности на полиса и от там именно е трябвало да се оттегли Виталиан. По-късно, “благодарение на предателство, Виталиан влязъл през нощта в Одесополис ('Ο δ η σ σ ο ν π ό λ ι ν ), заловил военоначалника на диоцеза Тракия Кирил и го убил”. [28] Това станало след като подкупил пазачите на портите на “същия Одесополис”. Най-интересното за нас указание във връзка с тези събития поднася църковния историк Евагрий (ІІІ, 43). Според него Виталиан “заловил Кирил извън Одесос” (ε κ τ iς 'Ο δ υ σ σ ο u π α ρ ε ί λ η φ ε ν ). [29] Всъщност, по-коректно би било да преведем: ”встрани от Одесос”. Това затвърждава впечатлението, че названието Одисополис у Йоан Малала, Теофан и други автори включва не само полиса, но и нещо в неговата близка околност, където именно бил влязъл стратилатът на Тракия и където впоследствие бил убит от завърналия се Виталиан. Следвайки Йоан Малала трябва да заключим, че “градските врати”, които били отворени за Виталиан принадлежат на въпросния Одесополис.

Най-подробен в разказа си за Виталиановата “атаксия” обаче е Йоан Антиохийски (103), който твърди, че Виталиан целенасочено се стремял да овладее Одесос, като между другото подкупил и дукса, т.е. началника на войските (magister militum) на провинция Мизия и поискал от приближения на стратега Ипатий (?) - Карин “да му помогне да стане “стратег на Одесос” (ο s π ρ iς τ oν τ iς 'Ο δ ύ σ σ ο υ κ α p τ iς σ τ ρ α τ η γ ί α ς ε ξ ο υ σ ί α ν ). [30] Според Йоан Антиохийски това желание на Виталиан било породено от признанието на самия Карин, че имал в ръцете си върховната власт. С други думи Виталиан се домогвал на първо време до получаване на “стратегска власт” в Одесос. След като постигнал това и овладял хазната, той се насочил срещу столицата на Империята. Тогава именно Анастасий І назначил Кирил за военачалник на тракийските войски и го изпратил “в Мизия”, но докато готвел покушение срещу Виталиан, сам станал жертва, като бил убит с меч в главната квартира” (ε ν τ ο uς σ τ ρ α τ η γ ι κ ο uς ο iκ ο ι ς ). [31] Комес Марцелин от своя страна осведомява, че Кирил бил намерен от Виталиан в леглото с наложници и бил заклан. [32] По думите на Йоан Антиохийски това сторил един от хунските съюзници на Виталиан – Тарах.

Едва тогава срещу обявения “за враг на държавата Виталиан” била събрана “огромна войска”, оглавена от племенника на императора - Ипатий. Заедно с него бил изпратен Алатар, който бил назначен за “стратег на Тракия”, а също и “ковчежника на царското съкровище Теодор”. След известни успехи, при които Одесополис вероятно е бил възвърнат за ромеите, Ипатий претърпял поражение при Акрида (дн. Калиакра) и бил пленен, а Виталиан “завзел всички крепости и градове в Скития и Мизия; всички се страхували от него и го признали за император”.

Тези информации доказват, че основната цел на Виталиан е била овладяване на “главната квартира” на войските в Скития и Тракия. А тя се намирала “встрани от Одесос”, но в т. нар. Одесополис. Следователно в околностите на полиса, е имало оборудвано за тази цел командуване на войските на Тракия и Скития, в което са резидирали както стратезите на провинция Мизия, така и изпращаните при нужда стратилати или стратези на диоцеза Тракия. Това изглежда е имал предвид Йоан Лидийски, като предвижда в своите “поличби” (De ost., 6), че “войската в Мизия ще падне в ръцете на Виталиан”. [33]

По всичко изглежда, че въпросната “стратегска главна квартира” е била свързана с учреденото при Константин Велики или неговите наследници регионално командване на имперските войски в диоцеза Тракия и се явява приемник на войсковото командване край близкия Марцианопол. [34] Под негов контрол са били не само войските на Втора Мизия, но и на Малка Скития. За нас е важно да се подчертае, че, както и в Марцианопол, така и в Одесос, регионалното командване се е намирало в околностите, а не в самите градове. Това всъщност е била и резиденция на “стратегската власт”. Така че цитираните текстове информират за съществуване на център, който е съчетавал, както жилищата на стратега (а може би и на дукса на Втора Мизия?), така и щаба на войските.

Такива строежи, както е известно, са характерни за постоянните военни лагери (castra) и според тяхната структура и терминология можем да заключим, че става дума за съществуване в близката околност на Одесос на военен лагер (castrum stativum) с praetorium и principia. По указанията на Малала и Теофан Изповедник [35] той се е намирал в Одесополис. Цитираните информации позволяват да се приеме възможността тамошният praetorius да има значението на “държавно жилище за провинциалния управител, прен. дворец”. [36]

Йоан Малала и Теофан Изповедник изтъкват значението на Одесополис и в други събития. Според Теофан през 529 г. там била съсредоточена “голяма скитска войска”, която трябвало да се насочи по суша срещу разбунтувалите се хуни в Боспор. [37] От неговото пристанище, според Малала, се отправили и “кораби натоварени с войници начело с екзарх”. [38]

За издигане на Одесос в първостепенно военно средище през първата половина на VІ в. говорят ясно Юстинияновите новели. През 536 г. императорът учредил длъжността “Юстиниянов квестор на войската”, който командвал войски, рекрутирани от провинциите Кипър, Родос с Цикладските острови, Кария, Мизия и Скития). [39] За “квестор на войската” бил избран Бонос, който получил “чина префект със седалище в Одесос”. По въпросите около тази необичайна “префектура” се водят дискусии, но изглежда става въпрос за длъжност, която е свързана с военното положение във Втора Мизия и Малка Скития. Посредством тази мярка на “фронтовите” провинции е бил осигурен дълбок тил. Самата длъжност е близка до познатия от времето на Римската империя praetor peregrini. Той е командвал набираните от източното средиземноморие, както и на Дунавския лимес “преселници”, с помощта на които е трябвало да се стабилизира най-близката до столицата граница на Империята. Заедно с това, Бонос получил от императора и съдебна власт над посочените “перегрини” за едно година, какъвто е традиционният мандат на praetor peregrini в Римската империя.

Като “квестор на войската” Бонос е имал личен помощник и подчинени “за да наподобява някак управител на префектура (praefecti praetorio), т. е. дал (Юстиниян-П. Г.) му канцеларски чиновници, протоколисти, глашатаи, секретари, факлоносци и изобщо всички служебни лица”. [40] Много е вероятно този щаб от магистрати и служещи да е бил настанен в главната квартира край Одесос. Там тя е съществувала от времето на император Анастасий. Свидетелствата на Йоан Антиохийски по повод на събитията от тогава позволяват да се заключи, че определен брой административни лица е имало и около стратега Кирил и изпратеният от Константинопол императорски родственик Ипатий. Поименно са споменати двама помощници (τ o σ τ ρ α τ η γ o π α ρ ε δ ρ ε ύ ο ν τ α ς ), както и ”любимият приближен” на стратега Ипатий.

Длъжността praefecti praetorio, поверена на Бонос съответства на назначението на Авксоний от император Валент по време на първата готска война като eπ α ρ χ ο ν μ eν ο Ž ν τ iς α ˆ λ η ς . Разликата произтича само от това, че последният резидирал заедно с част от сената в Марцианопол. [41] От подтекста на разказа на Зосим се разбира, че въпросният Авксоний всъщност се намирал също в Марцианопол и от там, заедно с императора, се грижел за доставките на храна за армията по Дунавския бряг, както и за нейното въоръжаване и обучение. Длъжността на Авксоний има своя произход в учредените от Константин Велики четири “наместничества” в Империята. [42] Властта на епархa на Египет и Изтока тогава е включвала и контрола над “Мизия и Тракия, между Хемус и Родопите и до град Довер и освен това и Кипър и Цикладските острови, без Лемнос, Имброс и Самотраки”. Сравнено с информацията от Юстинияновите новели прерогативите на Бонос в Одесос са включвали съдебна и военна власт над тези територии. Така че учредената от император Юстиниян “префектура” на Бонос в Одесос е в общи линии приемник на тази на Авксоний от времето на Валент. Разбира се, двете начинания са били мотивирани от извънредната ситуация по дунавската граница. Така че военният център на Империята от първата половина на VІ в. край Одесос е приемник на този край Марцианопол от втората половина на ІV в. по задачи, а и по статут. Не е изключено, поне за определени периоди, “главната квартира” край Одесос да е имала ранг на magisterium militum per Thracias.


Редактирано от - Чичо Фичо на 23/11/2010 г/ 14:43:46

Чичо Фичо
23 Ное 2010 07:32
Мнения: 24,838
От: United States
Кампусът на Одесос. Исторически бележки за неговата локализация
Павел Георгиев

{3}

Изпращането на нов “статег на тракийските войски” по времето на експедицията на Ипатий срещу Виталиан подсказва, че в нормални условия въпросният военно-административен център е служел за резиденция и на дукса на провинция Втора Мизия. Контекстът в разказа на Йоан Антиохийски за завземането на лагера край Одесос от Виталиан позволява да се допуска, че споменатият на тази длъжност Максенций се е намирал заедно със самия стратег Кирил и неговите помощници и приближени. Това дава възможност да се предположи, че в “главната квартира” на войските край Одесос по времето на Юстиниян е резидирал не само претора и квестор на войските за 536 г. Бонос, но и управителя на Мизия. По това време той се е казвал Юстиниян и носел титлата ректор. [43] Нему императорът възложил със специален закон от 538 г. да регулира хода на отчуждаванията на имоти в полза на църквата на “този пресвет град” (sacratissimam civitatem) Одесос начело на която стоял sanctissimus vir (пресвят мъж) на име Мартин. [44] Ако държим сметка за разпоредбата на една от Юстинияновите новели от 535 г. управителят на Втора Мизия (Dρ χ ο ν τ ο ς Μ υ σ ί α ς δ ε υ τ έ ρ α ς ) е имал в разпореждане своя платена администрация. [45] Във военно-административния център при Одесос, според Йоан Антиохийски, се е намирала и хазната на управителите на провинцията, а изглежда тук трябва да е бил настанен и нейния архив, който по времето на император Валент е бил в Марцианопол. [46]

Екскурсът позволява да се уточни, че през първата половина на VІ в. в околността на Одесос е функционирала голяма войскова база с резиденция на стратега на войските (постоянно назначен стратег или изпратен от столицата стратилат). Тук вероятно се е помещавала и администрацията на провинция Втора Мизия с нейните служби. Интересно е в тази връзка да се изтъкне, че в една от разпоредбите на император Анастасий до началника на войските в Илирик, резиденцията заедно с разположените там служби на неговата praefectura, т.е. наместничество, е наречена tuam sedem, т.е. “твое седалище”. [47] Това вероятно е същото седалище на “началника на отредите в Илирик”, за което Приск Панийски споменава, че се намирало “недалече от Наисус”, а Амиан Марцелин (ХХVІ, 5, 1) го определя като suburbano, quod appellatum Mediana, разположено на 3 милиарни знака от Наисyс. Там именно двамата императори Валентиниан и Валент си поделили властта над висшите военачалници в Империята. [48] Много е вероятно такъв тип подградие и резиденция да е имало и определяното като “префектура” средище край Одесос.

Особен разцвет преживява то през 30-те години на VІ в., когато градът с неговата околност са обект на специално внимание от Юстиниян І, а и от неговата царствена съпруга Теодора. Има известни основания да се допусне, че водещото значение на Одесос е продължило и в началото на управлението Юстин ІІ. [49] В издаден от него едикт се споменава отново името Юстиниян, който имал длъжност “епарх на войсковите части в Скития и Мизия”. [50] По това време военната и гражданска власт в диоцеза Тракия и в частност в споменатите две негови провинции са били свързани в едно. [51] В Одесос като град-метрополия също е била учредена единна военна и гражданска власт от типа на тази, която Юстиниян постановил за т. нар. “Юстиниянов претор на Тракия”. [52] Това ми дава право да допусна, че посоченият по-горе “епарх”, т.е. префект на Скития и Мизия, не е личност с име Юстиниян (то се споменава още през 538 г. за дукса на Мизия), а за определението “Юстиниянов”, което е част от титлата на въпросната преторска длъжност. Същото впрочем може да се отнесе и към споменатия за 538 г. “дукс на Мизия”.

Изглежда, че и при Юстин ІІ владеещият гражданската и военна власт в Одесос (по-точно – Одесополис) е носел в титула си императорския nomen: Ι ο υ σ τ ι ν ι α ν oς . На тази основа стигам до извода, че и след 536 г. той, макар и да не запазва длъжността квестор и прерогативи над провинции от източното средиземноморие, продължава да се титулова “Юстиниянов” ε π ά ρ χ ο ς τ ώ ν ε π i Μ υ σ ί α ς κ α i Σ κ υ θ ί α ς σ τ ρ α τ ι ω τ ι κ oν κ α τ α λ ό γ ω ν . За разполагане на седалището на тази власт във военно-администратиния център с ранг на “префектура” край Одесос говори не само определението “Юстиниянов”, но и посочването на Мизия на първо място пред Скития (в превода на българското издание на изворите местата им са неоснователно разменени!). Иглежда че след 536 г. местният претор (епарх) е запазил своята власт само в границите на двете провинции и нейните прерогативи са били съсредоточени върху осигуряване и командване на разквартируваните там войски, които започват да се определят като “записани в каталог отреди”. Впрочем, самият Бонос, според констатацията в Юстинияновите новели, често е “пребивавал в Скития и Мизия”, като глаголът δ ι α τ ρ ί β ο ι ς и самият контекст показват, че става въпрос за временно “пребиваване”, т.е. лагеруване, встрани от постоянното седалище. [53]

Следващият епизод, в който се споменава за военен лагер в околностите на Одесос намираме у Теофилакт Симоката (ІІ, 10) и Теофан Изповедник, когато разказват за похода начело с Коменциол против аварите през 585 г. [54] Подробният разказ на Теофилакт, както и съкратеният му вариант у Теофан, оставят впечатление, че става въпрос за лагер само в околностите на Анхиало. Последователността и логическите връзки у първия автор обаче показват, че в Анхиало е станало събирането на войската. Там тя била разпределена на четири части: три бойни отряда по две хиляди войници и негодна за бой част от четири хиляди души. На последната “стратегът заповядал да пази заедно с обоза и така наречения стан” (τ oν λ ε γ ό μ ε ν ο ν χ ά ρ α κ α ). Тук не става въпрос обаче за лагера при Анхиало. След изпълнение на задачите си във Втора Мизия и Малка Скития, двата флангови отряда се върнали в Марцианопол, където останал отрядът на Коменциол. От там, на заранта, той “се прибрал със цялата си войска в своя стан (ε π p τ oν iδ ι ο ν ε χ ώ ρ η σ ε χ ά ρ α κ α ), гдето бил оставил негодните ромейски войници”(курс. П. Г.).

Следователно, станът, в който главнокомандуващият оставил войниците с нисък боен дух, се намирал недалече от Марцианопол, а не в Анхиало, както погрешно се подразбира от съкратения разказ на Теофан. Симоката определя неговото съседство с Марцианопол с думите iδ ι ο ν 'ε χ ώ ρ η σ ε . Глаголната форма тук изтъква правото на Коменциол да “владее” или “надзирава” въпросния лагер. Така става ясно, че станът е бил подопечен лично на него. Цитираният израз може да се преведе не само като “свой” или “личен”, тъй като този е смисъла и на глагола, а като “особен”, “забележителен”. Сиреч, става въпрос за първокласен и оборудван военен стан, който е бил на разположение на главнокомандващия императорските войски в Мизия и Малка Скития. Това не може да е лагерът от ІV-V в. при Марцианопол, тъй като от там именно събраните три отряда се придвижили “на разсъмване” до стана с резервите. А от него войската се отправила и разположила на нов стан, вече “при теснините на Хемус”.

Всичко това доказва, че “собственият” лагер на военоначалника се е намирал само на няколко часа път от Марцианопол, най-вероятно на пътя за Одесос, отдалечен на 18 мили, т. е. на 26, 5 км от него. Може да се приеме, че става въпрос за castrum stativum с военно-административен център край Одесос. В този смисъл насочва моите разсъждения и информацията на Йоан Лидийски (De mens., 28) за назначения от Юстиниян І “префект-надзорник на скитските войски”. [55] На него било определено да има “отделно средище за съдилище и пълна власт” (φ ό ρ ο ν iδ ι ο ν ε π έ ν ε ι μ ε π ρ oς δ ι κ α σ τ ή ρ ι ο ν , κ α p τ ά ξ ι ν о λ η ν ). Специален интерес тук предизвиква понятието foron. Безспорно то е с латиноезичен произход (от forum) и означава “публично средище”, т.е. място за упражняване на посочената съдебна и военна власт. Притежателното местоимение изтъква, че става за такова място, което е било под лично разпореждане на Юстинияновия “префект-надзорник на скитските войски”, наречен от Йоан Лидийски още “епарх на Скития”. Моето предположение е, че става въпрос за “форум” във военен лагер, а не в полиса Одесос. [56]

Основание за това ми дава конкретната информация за войсковия лагер край Одесос у Теофилакт Симоката (VІІ, 1). [57] Там той говори за събития от 596 г. По това време император Маврикий поставил за главнокомандващ своя брат Петър и той бил изпратен от столицата “при войската”, която се намирала вече в Одесос. Употребения от Симоката израз е π ρ oς τ o σ τ ρ α τ ό π ε δ ο ν и той може да означава “при стана (лагера)” или още по-точно: “при стануващата войска”. Този смисъл личи от следващото съчетание, в което се казва, че войската била влязла вече в Одесос (σ τ ρ α τ ό π ε δ ο ν 'ε π ι β ε β η κ ό τ α τ iς 'Ο δ η σ σ ο u). Същинският смисъл на израза е, че войската се била вече “здраво закрепила”, т. е. установила се в базовия си лагер при Одесос. Там именно новоназначеният главнокомандващ бил посрещнат “много тържествено”. Досегашното разбиране за войска, която е била в движение и “влязла” в самия град е необосновано, най-малко защото трудно можем да си представим разквартируване на многохилядната армия в чертите на един полис, чиято укрепена площ възлиза само на 47 ха. [58] По-обосновано е да приемем, че армията е била съсредоточена в изградения за тази цел постоянен войскови лагер, разположен някъде в чертите на градската територия, която се изчислява на 1800 кв. км. По данни, почерпани от самата местност, най-удобно място предлага северното крайбрежие на дн. Варненско езеро с преминаващия път за Марцианопол.

Редактирано от - Чичо Фичо на 28/11/2010 г/ 18:09:48

Чичо Фичо
23 Ное 2010 07:42
Мнения: 24,838
От: United States
Кампусът на Одесос. Исторически бележки за неговата локализация
Павел Георгиев

{4}

По-нататъшният ход на описаните от Симоката събития позволява сравнително точна локализация на лагера. На четвъртия ден от пристигането си стратегът Петър събрал войските да ги запознае с разпоредбите на императора. Те предизвикали недоволство и войската “се разположила на стан в безредие на четири знака”. Там тя свикала свое събрание. На него командващият говорил “от някаква висока площадка”. Споменаването на въпросната “висока пощадка” има определящо значение. Думата bema в случая е гръкоезичния еквивалент на tribunalion, който се явява неизменно и характерно съоръжение във военните лагери, включително и на Марсово поле край Рим, или на константинополския Хебдомон. Такава трибуна например е имало и в двора (τ oν α ˆ λ η ν ) на Свещения дворец и според Малх, от там император Зенон, eπ i β η μ α , говорил пред войската си. [59] Тук няма да разисквам въпросите свързани с устройството и функциите на трибуналиона. Достатъчно е да кажа, че той обикновено е дървена платформа, от която преторите или стратезите командват паради, раздават правосъдие, заплати, награди и т.н.

Така че можем да приемем, че войнишкото събрание, въпреки безредието, е останало в чертите на устроения лагер, който може да бъде окачествен като Кампус с трибуналион (Campus tribunalis). Трибуната се е намирал вероятно в чертите на неговия “форум”. Самият Кампус, според изричната информация на Теофилакт Симоката, се намирал на разстояние от 4 знака. Авторът не уточнява, но тъй като става дума за обичайна мярка за разстояние, можем да приемем, че посочената дистанция е отчетена спрямо центъра или близката порта на Одесос. Има и още една сложност. Не знаем каква е единицата мярка за разстояние. На места Теофилакт Симоката използва персийската парасанга, която има дължина от 5940 м, [60] но в повечето случаи се придържа към римската миля от 1484 м. Ако приемем първата възможност трябва да допуснем, че лагерът се е намирал на близо 24 км от Одесос, а това е невероятно, тъй като това е почти цялото разстояние до Марцианопол и не се подкрепя от разказа на Симоката. Налага се да приемем, че Кампусът край Одесос е бил отдалечен на 6 км от града.

Остава да уточним посоката. Т. Симоката (VІІ, 2) посочва, че след прекратяване на базредиците, Петър заповядал войската да напусне Одесос (по-точно неговите околности) и да се отправи “към разположените наляво места”, т. е. на запад, по посока на Марцианопол. Следователно лагерът се е намирал приблизително по пътя между двата града, без да можем да уточним дали става въпрос за път покрай северния бряг на Варненското езеро или по на север, по трасето на доскорошния път Варна-София.

Досегашните изследвания в околностите на Одесос не са установили следи от въпросния военен лагер, но трябва да се признае, че досега не са правени опити за коментар върху цитираните писмени свидетелства, а поради това и целенасочени археологически търсения.

Все пак, трябва да подчертая, че от района на запад от Одесос-Варна произхожда един много важен епиграфски паметник, издаден от името на Юстиниян І. Става въпрос за публикувания преди повече от сто години гръцки надпис върху мраморна плоча, която, според информациите на Ф. Успенски и К. Шкорпил, е била открита натрошена при кариерите до с. Аладън. [61] За съжаление не се уточнява дали става въпрос за Голям Аладън (дн. Страшимирово) или за Малък Аладън (дн. Езерово), но по-вероятна е втората възможност. Каменни кариери в землището на Езерово се намират североизточно от него.

В запазената изцяло втора част на надписа се говори за посветен през 557 г. на името на покойната Юстиниянова съпруга град (?), който получил почетното название Теодориада. В повреденото начало на надписа се спменава думата eρ υ μ ν oν . Много е вероятно това да е означението на Θ ε ο δ ο ρ ι ά δ α . [62] Терминът означава “укрепление”, “крепост” (с различна големина и значение). Може да се отбележи все пак, че той подхожда и за “укрепено място” и “убежище”. В. Бешевлиев допуска, че в текста се говори за неговото изграждане. [63] Не е изключено обаче seδ ρ ύ σ η ς да означава “заселване” на въпросната Теодориада или пък на π α ρ α λ ί α α σ τ i..., т. е. “крайбрежния град”, както може да се разчете от запазеното. Повод за подобно допускане ми дава употребата на глагола от Филосторгий. [64]

На основата на публикувани и непубликувани наблюдения на К. Шкорпил досега се опитвах да идентифицирам Теодориада предположително с окачествената от самия Шкорпил като “Юстиниянова крепост” на вис. “Гьол баши баир” в “Боаза”, западно от с. Страшимирово и срещуположно на Гебедже (дн. Белослав). [65] Все пак, не изключих и възможността за по-широк обхват в околностите на Одесос-Варна. На основата на някои легендарни данни допуснах, че може да се отнася за голям и достоен за амбициозния император проект за град, който да е визирал околността по бреговете на Варненското езеро с неговите многобройни храмове от V-VІ в.

В светлината на изложените по-горе данни, днес ми се струва, че не е изключено Теодориада да е била заложена на мястото или поне в съседство с военно-административния център, разположен на около 6 км, западно от Одесос. Както изглежда, в източниците от 30-те години на VІ в. той е бил схващан за част от града Одесополис. Много е вероятно това именно да е имал предвид авторът на надписа от 557 г. като споменава за paralia asti. Не е ли тогава надписът безспорният документ за един Юстиниянов проект, съгласно който старата милетска колония е трябвало да бъде постепенно устроена и превърната в голям град, който да надмине по размах славното строителство на Траян в близкия Марцианопол?

Не е ли имал предвид Теофилакт Симоката тази идея на Юстиниян Велики, когато - близо век по-късно - описва областта около границата между Одесос и Марцианопол с думите: τ iε ˆ ώ ν υ μ α τ oν χ ώ ρ ω ν . [66] Освен като разположени “наляво места” думите му могат да се изтълкуват и като “места с добри (почетни, славни) имена”. Всъщност думата χ ώ ρ ω ν означава не само “място”, а носи понякога и смисъла на “определено” или “укрепено място”, така че историкът със сигурност загатва за ойконими, които произхождат от имената на императорски “родственици”. Близкият Марцианопол той нарича изрично τ i τ ε Μ α ρ κ ι α ν ο υ σ υ γ γ ε ν ό μ ε ν ο ς π ό λ ε ι . (“градът на (императорската) сродница Марция”). Тази характеристика Симоката заема от другите късноантични автори (Ам. Марцелин (ХХVІІ, 4, 12), Йорданес Готски (Get., 93), Рав. Аноним), които охотно предават легендата за именуването на града на сестрата на император Траян. [67] Вместо да упомене, че става въпрос именно за “сестрата” на императора, Симоката използва едно по-общо поняние: “сродница”.

Така че, очертавайки движението на войските под командването на Петър от лагера при Одесос към Марцианопол, Симоката е подчертал от една страна известността на тези места, а от друга – тяхната укрепеност и значение като добре защитен район.

В подкрепа на идеята търсената Теодориада да е тъждествена, или да включва военния лагер на тракийските войски говори местонамирането на голямата и натрошена на място мраморна плоча. Доколкото може да се установи, то е в съседство с военния лагер и най-вероятно маркира позицията на църковен или друг строеж от последните години на Юстинияновото управление. Крепостта в “Боаза” остава на няколко километра, също на запад от предполагаемото местонахождение на надписа и вероятно е играела ролята на важен опорен пункт в защитата на Кампуса.

Независимо от въпроса за точната локализация на Теодориада, ясно е, че в околностите на Одесос през VІ в. е съществувал голям ранновизантийски център, който е от първостепенно значение не само за Империята, но и за настанените на нейна територия “варварски” народи. Обобщавайки изнесените информации и опитвайки се да уточня статута на този център, ще приведа едно свидетелство на съвременника на събитията от VІ в. Евагрий (V, 1). [68]

Описвайки етнокултурната ситуация по крайбрежието на Северното Черноморие, авторът сочи, че там живеят “много варварски племена”, а “от ромеите били основани градове (π ό λ ε ι ς ), военни станове (τ ε κ α p σ τ ρ α τ ό π ε δ α ) и някои пристанища (κ α p τ ι ν ε ς π ρ ο σ ο ρ μ ή σ ε ι ς ), било от изслужили войници, било от поселници, изпращани от императорите”. Посочените структури виждаме и в Одесополис през VІ в. Тук освен град с пристанище е имало и значим войскови лагер, чиято околност е била заселена с голям брой изселници-колонисти от източните провинции на Империята. [69]

Изясняването на значението на този необикновен град надхвърля рамките на изследванията в областта на ранновизантийското културно-историческо наследство. То е от първостепенна важност и за хронологията и характера на “така наречената Варна (Барна)”, където през 680 г., съгласно информациите на Теофан Изповедник, Патриарх Никифор, Анастасий Библиотекар, Равенския аноним и други по-късни източници, се установяват Аспаруховите българи. Варна (Β ά ρ ν α ς , Β ά ρ ε ι ς , Barnas) е единственият ойконим, който византийски автори споменават на територията на българската държава през VІІ- VІІІ в. [70]

От техните информации знаем, че историческа Варна (по-правилно: Barnas!) се е намирала някъде в пределите на градската територия на Одесос, може би в чертите на Одесополис. Възниква тогава въпросът за съотношението на Barnas с Кампуса на Одесос и с Юстинияновата Теодориада? Не са ли те идентични или поне отчасти тъждествени? Не е ли Barnas/Varna онази структура, която, под една или друга форма, преживява сътресенията през първата половина на VІІ в. и е била наследена от Аспаруховите българи? Или пък това е било само топоним?

Изнесената по-горе информация допринася засега само за конкретизиране и насочване на археологическите дирения при изследване на Одесополис от VІ-VІІ в. и на Варна (Барна) от VІІ-ІХ в. Тя обаче може да послужи за конкретна, фактологична основа за изясняване на специфичните взаимовръзки между античен и ранносредновековен град у нас. Ранновизантийският военен център край Одесос предлага нови възможности в това отношение. Археологическото му проучване ще допринесе, според мене, най-малко за реализиране на конкретно-исторически подход при решаване на дискутираните отдавна, и обикновено само по принцип, проблеми на приемствеността между антична и средновековна култура и специално тези за историческия типаж на първите столични и други водещи български центрове, както и за начина на тяхното зараждане и моделиране. [71]

Редактирано от - Чичо Фичо на 23/11/2010 г/ 15:34:06

Чичо Фичо
23 Ное 2010 07:59
Мнения: 24,838
От: United States
Кампусът на Одесос. Исторически бележки за неговата локализация
Павел Георгиев

{5}

(Pезюме)

В статията си авторът разглежда историческите свидетелства за съществуване на голям имперски военно-административен център в района на Марцианопол и Одесос. Първоначално той е бил в непосредствената околност на метрополията на Втора Мизия, но след средата на V в. постепенно се измества в близост до издигащия своето значение Одесос. Най-късно в началото на VІ в. там е оформен военен лагер с трибуналион (campus tribunalis), главна квартира за местни стратези и стратилати на войските в диоцеза Тракия или на провинциите Втора Мизия и Мала Скития. Разцветът на този военно-административен център е при Юстиниян І, когато достига статут близък до този на префектура и става резиденция на “Юстинияновия квестор на войските”. Важното си значение на имперски център и резиденция за командващите и щаба на регионалното командване на войските на Долен Дунав той запазва и при Юстин ІІ и Маврикий, когато е главна войскова база на Империята в района. Остава неясна неговата съдба през почти целия VІІ век.

Разглеждайки аналитично писмените свидетелства авторът уточнява характера и локализира въпросния военно-административен център в непосредствените околности на Одесос, само на около 6 км, западно и по пътя за близкия Марцианопол. Единственият сигурен археологически паметник от това място е засега един надпис на император Юстиниян от 557 г., в който се говори за посвещаването на “град”(?) на името на неговата покойна съпруга – Теодориада. Заедно с въпроса за неговата идентичност с кампуса край Одесос, се поставя на разискване и въпросът за частичната или пълна тъждественост на последния със споменаваната от края на VІІ до към началото или средата на ІХ в. историческа Варна (Barnas). Тя именно е свързана тясно с историята на българската държава през първия век от нейното съществуване.

В заключение се изтъква, че резултатите от съпоставката и анализа на писмените свидетелства за кампуса край Одесос ще допринесат на първо място за неговото археологическо ситуиране и изследване, а също и за по-конкретно и по-плодотворно разглеждане на дискусионните въпроси за връзките между късноантичния и ранносредновековния български град.

Съкращения

ГИБИ І: Гръцки извори за българската история, І. София, 1954.
ГИБИ ІІ: Гръцки извори за българската история, ІІ. София, 1958.
ГИБИ ІІІ: Грцки извори за българската история, ІІІ. София, 1960.
ГИБИ ІV: Гръцки извори за българската история, ІV. София, 1961.
ГИБИ V: Гръцки извори за българската история, V. София, 1964.
ГИБИ VІ: Гръцки извори за българската история, VІ. София, 1965.
ГИБИ VІІІ: Гръцки извори за българската история, VІІІ. София, 1971.
ГИБИ Х: Гръцки извори за българската история, Х. София, 1980.
ЛИБИ І: Латински извори за българската история, І. София, 1958.

Бележки

[1] Ch. Daremberg et E. Saglio. Dictionnaire d`Antiquité s gré сques er romaines, I, 2. Paris. 1887, 100-102.
[2] Ibidem , V, p. 417-418 (V. Chapô t); Paulys Wissowa Real Encyclopä die, VI, 2. Stutgart, 1927, col. 2428-2432 (Fr. Lammert).
[3] R. Janin. Constantinople byzantin. Paris, 1964, 446-449; R. Demangel. Au Tribunal de l`Hé bdomon.- Bulletin de Correspondance hellenique, LXIII, 1939, p. 276 sqq.; Idem. Encore sur le Tribunal de l`Hé bdomon.-Arxaiologiki Efimeris 1953-1954, 92 sqq.
[4] Срв. Io. Iac. Reiskii. Commentarii ad Const. Porph. De adm. Imp. Bonnae, 1830, 409-410; Н. В. Пигулевская. История Йоана Ефесского.- В: Сирийские источники по историии народов СССР. Москва, Ленинград, 1941, с. 128 (за Кампо, от изток на стените на Мелитена, място на битка между ромеи и перси).
[5] Примери за това вж. у Р. Рашев. Плисковският аул.- Плиска-Преслав, 7, 1995, 11-12.
[6] ГИБИ, ІV, с. 331. Срв. още за Диабазис у: Йоан Скилица в: ГИБИ, VІ, с. 234 и с. 249.
[7] Вж. у В. Бешевлиев. Първобългарски надписи. София, 1979, 202-203; Р. Рашев. Цит. съч., 11-12; П. Георгиев. Ι Σ Τ Η Σ Π Λ Σ Κ Α Σ Τ Ο Ν Κ Α Ν Π Ο Ν . Градът Плисков (произход и значение на името).- Трудове на катедрите по история и богословие при ШУ, 3, 1999, с. 12 и сл.
[8] ГИБИ, VІ, с. 264.
[9] ГИБИ, V, с. 262.
[10] Пак там, с. 265-267; П. Георгиев. За мястото на първоначалното заселище на прабългарите при Дуросторум-Доростол.- Добруджа, 20, 2002, 66 и сл. и спец. 70-71.
[11] ГИБИ, VІІІ, с. 62.
[12] Пак там, 212-213.
[13] Д. Димитров. Варна и близката й околност през VІІ-ІХ в.- Известия на народния музей във Варна, 18, 1982, 55-77; Р. Рашев. Северозападният черноморски бряг през ранното средновековие.- В: Българите в Северното Причерноморие, 6, 1997, 34-35; R. Rachev. Varna, une ville frontiè re de trois Empires.- In: Les villes frontiè re. Moyen  ge - É poque moderne. Coord. D. Menjot. Strassburg, 1996, 82-90. Вж. още цит. съчинения на В. Велков в бел. 41 тук.
[14] П. Георгиев. Марцианопол и Салици.- Епохи, ХІІ, 2004, 3-4 (В чест на проф. Зл. Гочева), 173-184.
[15] ЛИБИ, І. София, 1958, с. 154.
[16] Пак там, с. 165.
[17] Пак там, с. 165 и 349.
[18] G. Dagron. Naissance d'une capitale. Constantinople et ses institutions. Paris, 1974, 197-198.
[19] ГИБИ, І. София, 1954, 134/135.
[20] ГИБИ, VІ, 319-320.
[21] ГИБИ, Х, с. 181.
[22] Пак там, с. 144. За Диавена вж. A. Margos. Au sujet de localisation de la forteresse mé dievale Δ ι α β α ί ν α -Дeвина.- Studia balcanica, 1970, 103-112; П. Георгиев. За столицата на Аспарухова България.- Ист. преглед, 2002, 5-6, 212-216 и пос. лит.
[23] Пак там, с. 216, бел. 41.
[24] С. Торбатов. Укрепителната система на провинция Скития (краят на ІІІ – VІІ в.). В. Търново, 2002, с. 24, бел. 16.
[25] ЛИБИ, І, с. 331.
[26] ГИБИ, І, с. 94/95.
[27] ГИБИ, ІІ. София, 1959, с. 209.
[28] Пак там, с. 210.
[29] Пак там, с. 265.
[30] ГИБИ, ІІІ. София, 1960, с. 35
[31] Пак там, с. 36.
[32] ЛИБИ, І, с. 314.
[33] ГИБИ, ІІ, с. 96.
[34] Вж. по-горе бел. 8.
[35] ГИБИ, ІІІ, с. 234.
[36] М. Войнов, Ал. Милев. Латинско-български речник, s. v.
[37] ГИБИ, ІІІ, с. 236.
[38] ГИБИ, ІІ, 213-214.
[39] Пак там, с. 62 и сл.
[40] Пак там, 62-63.
[41] ГИБИ, І, с. 164/165, бел. 597.
[42] Пак там, с. 160/163.
[43] ГИБИ, ІІ, с. 65.
[44] Пак там, 65-67.
[45] Пак там, с. 46.
[46] З. Петрушева. По проблема за изворите на Теодосиевия кодекс.- В: Jubilaeus, V. Сборник в чест на проф. М. Тачева. София, 2002, с. 319.
[47] ГИБИ, ІІ, с. 22.
[48] ГИБИ, І, с. 104/105; ЛИБИ, І, с. 144.
[49] В. Велков. Бележки върху социално-икономическото развитие на град Одесос през късноантичната епоха.- ИВАД, Х, 1956, 109-117; V. Velkov. Des Schiksal einer frü hbyzantinischen Stadt zur Zeit der Vö lkerwanderung (Odessos – Varna am Schwarzen Meer).- In: V. Velkov. Cities in Thrace and Dacia in Late Antiquity (Studies and Materials). Amsterdam, 1977, 245-249.
[50] ГИБИ, ІІ, с. 75.
[51] Вж. разпоредбите на Юстинияновите новели: ГИБИ, ІІ, с. 50 и сл. и с. 57.
[52] С. Торбатов. Цит съч., с. 428.
[53] ГИБИ, ІІ, с. 64. Същият глагол е използван от Зосим, когато описва пребиваването на император Валент в Марцианопол и грижата му за обучение на войниците, очевидно в тамошния войскови лагер. Срв. ГИБИ, І, с. 164/165.
[54] ГИБИ, ІІ, 299-300; ГИБИ, ІІІ, 242-243.
[55] ГИБИ, ІІ, 99-100.
[56] Той отговаря на т. нар. Σ τ ρ α τ ή γ ι ο ν в Константинопол, който е имал свой forum и е служел за Марсово поле на Византион, а по-късно попаднал в очертанието на столицата е място за отдаване на различни военни почести. За φ ό ρ ο ν τ ο u Σ τ ρ α τ η γ ί ο υ в Константинопол вж. R. Janin. Constantinople byzantin. Paris, 1964, р. 13, 431-432.
[57] ГИБИ, ІІ, 330-332.
[58] C. Preshlenov. Odessus – A Geo-Strategic Regional Center in Moesia Inferior (Geographical and Economic Aspects).- In: The Romаn and Late Roman City. Sophia, 2002, p. 240.
[59] ГИБИ, І, с. 134/135.
[60] Срв. ГИБИ, ІІ, с. 312, бел. 3.
[61] Ф. И. Успенский. Надписи староболгарския…- ИРАИК, Х, 1905, 238-239, табл. XLVI, 2; V. Beš evliev. Spä tgriechische und spä tlateinische Inschriften aus Bulgarien. Berlin, 1964, Nr 148, S. 99-100, Abb. 147.
[62] П. Георгиев. Теодориада – Юстинияновият “град” при Одесос и мястото на българското заселване през 680 г.- В: Образ и слово. Юбилеен сборник по случай 60-годишнината на проф. А. Джурова. София, 2004, 103-120.
[63] Пак там, с. 103, бел. 2.
[64] Срв. ГИБИ, І, с. 30/31. В текста Филосторгий говори, че “императорът заселил (sδ ρ ύ σ α τ ο ) този народ от бежанци в селищата на Мизия”.
[65] П. Георгиев. Varna historica et protobulgarica. Опит за археологическа характеристика.- Проблеми на прабългарската история и култура, 4, 2007,
[66] ГИБИ, ІІ, с. 331.
[67] Срв. ЛИБИ, І, 152, 341, 394.
[68] ГИБИ, ІІ, с. 268.
[69] P. Georgiev. Odessos – Theodoriada – A Centre of Monophisitism in the 6th Century (The Djanavara Basilica and its Syro-Mesopothamian characteristics).- In: … Acta Musei Varnaensis, V, 2007, sous press.
[70] По тези въпроси вж. моите предварителни наблюдения: П. Георгиев. За столицата на Аспарухова България…, 208-227; Теодориада - Юстинияновият “град”…, 112-113; Varna historica et protobulgarica…
[71] Р. Рашев. Аул и град в България през VІІІ-ІХ в. – В: Сборник в чест а акад. Д. Ангелов. София, 1994, 170-177; П. Георгиев. Градовете-убежища в раннобългарската култура.- В: Проф. Ст. Ваклинов и средновековната българска култура. В. Търново, 2005, 190-202; Р. Рашев. Българският аул и византийският балкански град.- Епохи, ХІІ, 2004, 3-4 (В чест на проф. Зл. Гочева, ІІ част), 161-172; А. Аладжов. Византийският град и българите VІІ-ІХ век (по археологически данни). Автореферат на дисертация. София, 2006, passim.

Редактирано от - Чичо Фичо на 23/11/2010 г/ 08:11:24

Здравка
23 Ное 2010 14:25
Мнения: 16,150
От: Bulgaria
За чичо ни Фичо . Чета внимателно, по малко всеки ден.
Чичо Фичо
25 Ное 2010 17:39
Мнения: 24,838
От: United States
Павел Георгиев отговаря за въпросите защо в Плиска няма следи от столичен живот до края на 8 в. и защо край Варна е намерена най-гъстата селищна мрежа на прабългари по нашите земи от 7-8 в., а също защо "т. нар. Варна" е единственият ойконим, който древните извори използват при разказа си за идването на Аспарух южно от Дунава. Отговаря и на други въпроси - защо единствените големи монетни находки от това време са от района на Варна, защо ромейските василевси правят походи до "Варна", откъдето се появява боил и чигот, защо Кампаганос бяга във "Варна", къде е "старият дом" на Омуртаг и "преславната могила", какво значи "Карвуна", защо Борис създава големия манастир-книгоиздателство на Теке Караач във Варна, а не край Плиска или Преслав, и т.н.

Има и въпроси, на които не отговаря, но отговор може да се предположи лесно. Защо столицата се мести на запад в края на 8-началото на 9 в.? - Защото българската държава започва да се разширява на запад (на северозапад срещу аварите, после на югозапад към "чичовците от Солунско'), защото се създава централизирана държава, напредва сближаването на българи и славяни и стремежът им за независимо от империята развитие.
Чичо Фичо
26 Ное 2010 20:28
Мнения: 24,838
От: United States
През юни т.г. Иван Петрински в статията < Къде е „така наречената Варна”?> в нашата газета писа, че

"[Т. нар.] Варна е област, при това не малка... [н]а североизток... би трябвало да граничи... с днешна Добруджа. Изглежда, че в края на VII в., както и през VIII в., съществува област Варна, която обхваща не само Провадийска река и Девненското езеро, както предполагаше К. Иречек, но изглежда и Роякското плато, Провадийското плато, Шуменските височини, а даже и Преславско-Драгоевската планина на юг от Велики Преслав, както и Авренското плато..."

Всъщност това е едно стесняване на границите на "[Т. нар.] Варна", както ги очерта Петър Петров в 70-те години в солидния труд " Образуване на българската държава":

"...[н]е само височините на север от Нови пазар, но и планинската област на юг до р. Камчия, обхващаща Шуменските възвишения, Провадийското плато, Роякското плато и други"... "Названието Варна е дадено от хронистите за обозначаване не само на завоюваната от прабългарите територия, но и на границата с Византия. А за тази граница изрично се сочи, че от прохода Верегава (вер. Ришки) на изток била поверена на славянското племе севери, т.е. земите на юг от Провадийската река до билото на Източна Стара планина били населени със славяни и влезли в пределите на българската държава. Затова южната граница, до която достигнали прабългарите, обхващала водоснабдителния басейн на р. Камчия с планините Върбишка, Камчийска и Еминска"

П. Петров смята, че първото средище на Аспарух е в Абоба-Плиска, затова говори за "височините на север от Нови пазар". (Според него "Варна" е по-скоро име на р. Тича (Камчия)). Петрински дава израз на колебанията в последно време, че Абоба-Плиска може и да не е първият държавен център, но според него хем е много рано да се даде определен отговор поради липса на археологически изследвания (и трудността да се проучат евентуалните останки от юрти или дървени градища), хем въобще едва ли е имало един такъв център, а "в началото България трябва да е имала много столици - укрепените владетелски резиденции са над 10... всяка от тях има функцията на държавен център, когато владетелят пребивава в нея".

Но и П. Петров, и Петрински вярват, че въпросът за "[т. нар.] Варна" е централен за изясняването началото на бълг. държава.

П. Петров:

"Изясняването на въпроса за съдържанието, което старите автори влагат в названието „Варна”, е от голяма важност за историческата наука. То може да хвърли светлина по цял ред въпроси: за границата между България и Византия в Източна Стара планина; за славяните на юг от Провадийската река и местоположението на племето севери; за взаимоотношенията между славяни и прабългари, а оттук и за устройството на българската държава. Затова именно се налага този въпрос да бъде разгледан по-обстойно."

Ив. Петрински:

"Къде се намира "така наречената Варна" от летописите на Теофан Изповедник и патриарх Никифор, е въпрос, чието разрешаване става все по-наложително, ако искаме да сме сигурни в съжденията си за началото на българската държава. Повдигането му едва ли е нечия лична инициатива. Търсенето и намирането на неясни, проблемни и загадъчни части от българската история е професионално задължение на всички историци, археолози, етнографи, архивисти... И едно последно уточнение - за такова разрешаване обикновено претендират тези, които са най-широко приети, а не непременно най-верните. Във всеки случай, къде е "така наречената Варна" трудно може да получи бърз, еднозначен и общоприет отговор."

Редактирано от - Чичо Фичо на 26/11/2010 г/ 20:30:54

Добави мнение   Мнения:48 Страница 1 от 3 1 2 3 Следваща