Аврен, пладне XXI век
Отиди на страница:
Гинка е 67 годишна, едва видима изпод забрадката, не смее да те погледне в очите, както мнозина тук. Понякога се опитвам да се поставя на нейно място, но все не успявам. Утре ще оперират сина и, Красю, във Варна, дали е става, както тя предполага, дали нещо в корема, тя не знае, пък май и не може да разбере. Няма кой да я закара до Варна, пък и няма кой да я подслони. Ванчо, по-младият син, по цял ден кръстосва селото с един велосипед Балкан, не вярвам да не го помните, един такъв с ключ, който разглобява на две рамката. Ванчо е отдавна безработен, вече не му дават на вересия в кръчмите, докато Красю е инвалид и взема там някакво пособие. Сега ще ви разкажа колко неуютно се чувства човек сред хората, едва проживяващи тук. В най-големият пек - следобед, преди икиндия, идва Гинка у дома и моли да и услужа с десет лева. Да си купи захар, защото крушата е узряла и тя иска да направи компоти, а ако чака пенсията, крушите ще се вкиснат. Разбира се, отговарям аз и се помъквам към къщата, за да извадя десет лева. Лунноликата поема жеста и и говори, че няма защо да ни връща десетте лева, по-добре би било да ни даде яйца заради дълга. Яйцата са единствения конвертируем продукт на Гинка. Добре, казва тя, но ще ви моля да ми платите яйцата, а дълга аз ще ви върна на пенсия. Извърнах се встрани. Корав мъж съм, преживял съм много, Но никога не съм си представял колко много може да страда човек. Гинка калкулираше нещастието си така, както само изключителен неудачник може да го направи. И все пак си казвах назад към дома - С какво тази жена е заслужила своята участ? |
 | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: проф. дървингов |
Благодаря ти, Дон! За чувствителността. Вече толкова рядко се намира, а и оказа се, в наши дни не е конвертируема  Ако някой ден ми дойде музата, мога да разкажа за толкова много истински човешки съдби на българи, в 21 век, в България, равноправен член на НАТО и ЕС, че по-милостивите трябва се въздържат от четене. Лошото е, че силите не ми достигат за преразказа |
И все пак си казвах назад към дома - С какво тази жена е заслужила своята участ? С какво? С какво са заслужили десетки хиляди хора да живеят с мизерни пенсии, защото отделените им за пенсия пари са изчезнали още преди повече от 20 години? А какво са заслужили днешните млади хора, които работят, за да се изплащат пенсиите на възрастните - моята, твоята и на тази жена. | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: бонго-бонго |
| Заслужаваме участта си със своите действия или бездействия във всяка една житейска ситуация. Плюс това, нерядко е да се окажем на грешното място и в грешното време, поради което се превръщаме в невинна жертва. Или пък при обратния случай - в победител. Та и с въпросната жена така. |
С какво са заслужили десетки хиляди хора да живеят с мизерни пенсии, С това че са "скачали" по площадите. |
66 23 Юли 2015 11:58 Това е глупаво. Тъпо, та чак вдлъбнато. Никой (е, с мнооого малки изключения) не е заслужил съдбата си. Нито мизерстващите 6 млрд, нито относително благоденстващият един. Които можем, помагаме когато и с каквото можем, останалото е от Всевишния. |
Заслужаваме участта си със своите действия или бездействия във всяка една житейска ситуация.  С мисленето си го е заслужила . Мисленето, партийния секретар краде арматура от завода и си кара материалите със заводската кола , що аз да не открадна едно кило пирони. Те това са ценностите за които плачете. |
| По моя край на гробища хората като оставят храна за мъртвите, не я ядат кучета, а живи хора се прехранват с нея. |
По моя край на гробища хората като оставят храна за мъртвите, не я ядат кучета, а живи хора се прехранват с нея. Но не иска за 5 лева да оплеви 2 кв. метра гроб , нали? |
Ванчо, по-младият син, по цял ден кръстосва селото с един велосипед Балкан, не вярвам да не го помните, един такъв с ключ, който разглобява на две рамката. Ванчо е отдавна безработен, вече не му дават на вересия в кръчмите, докато Красю е инвалид и взема там някакво пособие. Да запитам: в това село има ли овце, кози и говеда? Може да се заеме да пасе стадата на селото, после да си купи и той стока и от нея да изкара някой лев... Да се хване да гледа зайци, кокошки, пуйки... Ама няма кой да кръстосва из селото по цял ден. Ако на село търсите някого за някаква работа за 20-30 лева надница никой няма да се навие (пробвано е), майстори за ремонти (при по-висока надница) също трудно се намират. Киснещи по кръчмите в трудоспособна възраст обаче не липсват. | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: Патагонец |
Може да се заеме да пасе стадата на селото, после да си купи и той стока и от нея да изкара някой лев... Да се хване да гледа зайци, кокошки, пуйки... Не е толкова просто. В Аврен, с неговите 700-800 души население, едва ли има много стопани с повече от 5-6 глави добитък. И едва ли има много хора в трудоспособна възраст. Затова, предполагам (като гледам около мен), че почти всички имат достатъчно време да се грижат за добитъка си, а много малко пари, за да плащат на други. За зайците, кокошките и т.н. трябва и да си намериш купувачи. А там почват едни санитарно-хигиенни изисквания, не ти е работа. Сам беден човек просто няма шанс да изплува. Прав е Дон - на такова място яйцата са единствена продаваема стока. | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: Калки |
Да се хване да гледа зайци, кокошки, пуйки Може ... да ги гледа и толкоз, но за да се грижи за тях, докато станат стока си трябват пари. И понеже повечето са като него и "гледат", като него въпросните живинки, то пласирането става невъзможно. Абе най-лесно се дава ум. Нищо, че никой не ти го иска. ПП Може да се заеме да пасе стадата на селото Е те това ме съкруши. Кое българско село бъка от стада? И този дето едва си е завъдил стадо и от него му иде всичко малко което има, едва ли ще отдели от това малко да плаща на овчар. | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: atlantis |
| Don, поздравленя за написаното. Голяма рядкост е напоследък да се прочете, чуе, види нещо човешко сред тинята на блатото. * Преди няколко години описах подобен случай. В отвратителна жега като сегашната се прибираме от село и по пътя настигнахме побеляла прегърбена старица. Качихме я, оказа се бивша учителка беряща бамя в селото за да изкара пари за лекарства на болния си син. ”Заработката” и беше ок. 9 лв и нещо и икономията на 1,60 лв за автобуса беше ПОВЕЧЕ от съществена. Пътят и беше ок. 12 км. пеш, над 35-38 градуса. Хората които живеят така в ТАЗИ държава са твърде много. По цял ден край кофите с боклук минават серия от несретници, препитаващи се от тях. Преди години не сме и ПРЕДПОЛАГАЛИ в най-мрачните прогнози, че ще ни докарат до там! * Търсят се хора като Иван Вазов да напишат НОВАТА версия 1989-2015 на ”Немили-недраги” или трагедията на един народ. Ако утре се обяви референдум за Народен съд с две ръце ще гласувам за него. * По горе някои ГМО еснафа от "новите" партиди за пореден път потвърждават запечатаното отдавна от Гоя, че ”Сънят на разума ражда чудовища” | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: Gan(ю)гоТрий |
| Абе имам поглед върху живота на село, хората намират начин да отглеждат повече животни за да се изхранват. Дядо, 78 годишен, гледаше сам две крави, няколко овце и две прасета за да подпомага дъщерите си в града. Други хора гледаха телета и ги продаваха за месо. Много хора го правят, а не кръстосват по цял ден из селото и не киснат по кръчмите. Пък ако на някой селскостопанският труд не му идва отръки, да потърси нещо друго. Намерил си бях един майстор за ремонт, човекът не можеше да вдигне глава от работа. Ама хората го търсят. А който го мързи и търси оправдание, за него винаги няма. |
Други хора гледаха телета и ги продаваха за месо. Някои даже, като им умре кравата от антракс, я разфасоват и продават. И не само един дядо на 78 години, а вероятно десетки други дядовци на неговата възраст правят подобни работи, но десеткихиляди други дядовци не могат. Ей така от единчни случай давани за пример, се коват закони за милиони хора. Ама могат ли, не могат ли, че нали един дядо може, те що да не могат. |
| Приликата е съвсем случайна - един несретник от Париж през 60те години: Часовете минават, зората провира начумерени или нежни лъчи през пердетата, според настроението на деня. Не на мерил отговор на въпросите, тормозили го през нощта, Жюлиен въздъхва и става. Настъпва миг на умиротворение: новият ден не е още разкрил, че ще бъде трагично еднакъв с предишния. Жюлиен става, въздиша и се облича грижливо. Нали баща му казваше: — Кой ще види под добре изгладения панталон дали долните гащи са мръсни? Никаква поличба не се бе появила в хоризонта на влакчето от предградието. ("Улица Хавър" - Пол Гимар) |