Визитка:

Наричат го Чапа. Роден е през 1943 г в с. Вълчидол, Варненско. Завършва изящна скулптура в Художествената академия в София през 1968 година. Специализира леярство в Париж.

Негови творби са в постоянните колекции на много музеи - Ермитажа (Санкт Петербург), Пушкинския музей (Москва), МОК (Лозана), "Хаконе" (Япония). Той е един от авторите на проекта на българския герб. Носител е на Голямата награда за скулптурен портрет през 1969-1972 г., на "Златният Езоп" в България през 1965 г., на наградата "Роден" през 1991 г. в Япония, на наградата "Силмона" на президента на Италия Оскар Луиджи Скалфаро за портрет на Фелини през 1993 г. Автор е на статуетката на театралния "Аскер". Създател е на монумента "София", посветен на столицата.

Има трима синове и една внучка.



- Статуята "София" излезе на бял свят като Исус Христос на Бъдни вечер?

- На 25-и през нощта започна изнасянето на статуята от бронзолеярната към постамента, после оставихме по един ден за монтирането на всяка половина и на 28-и или на 29-и я откриваме.

- С какво пренасяте частите?

- Със специална платформа. Но тъй като горната част не може да полегне, трябва да се придвижи изправена. Това създава огромни проблеми с преминаването под трамвайните жици, защото от кръста нагоре е висока 3.80 метра, а трамвайните обтегачи са на 4.50 метра. Тази специална платформа се нарича "лодка" - пада много ниско, на 70 сантиметра от земята. А долната част, която е 4.30 метра, може да се придвижи легнала. Тя се нанизва на една много здрава арматура, която се извисява в момента над пиедестала. Благодаря Богу, че беше така милостив, та нямаше фъртуни и преспи. И цяло лято, и есента, и зимата Бог бе с нас! Всеки ден му благодаря по няколко пъти и когато се сетя, обръщам взор нагоре.

- Колко са големи крилата?

- Совата върху статуята е с разпереност... може би към 3 метра ще отиде. А самата сова е 1.10 метра. Тя е малка сова. Направил съм млада сова по чисто технологични съображения, защото на това място си дават среща ветровете. Затова укрепваме всичко много специално. Според бледи изчисления фигурата тежи около 5 тона, съставена е от над 140 парчета, които сме заварили, ретуширали, патинирали...

- Трябва да имаш невероятен полет на въображението, за да създадеш такова нещо!

- Художник без въображение не се става, просто му е спукана работата, по-добре да се занимава с нещо друго.

- Как точно измислихте тази статуя?

- Най-напред един мой млад колега, Влади Агов, ми подхвърли, че може да се измисли нещо, което да стои на мястото на петолъчката на Партийния дом. И какви ли не идеи ми минаха през главата - та лъвове, та коне, но все не ставаше. И когато се заговори, че и България трябва да стори нещо за посрещането на новото хилядолетие, в един миг се появи в главата ми това чудо. И както се вижда, май то ще е единственото по-значително нещо, което се създаде...

Направих една рисунка за 15 минути и оттогава, трябва да кажа, че нищо не съм променил, освен мястото. Оказа се, че бившият Партиен дом е собственост на парламента и е много трудно да се вземе благословията на всички депутати. Нямаше да стигне и още едно хилядолетие, като знаем с какво темпо работят. Остана друга възможност, която също така спонтанно изскочи из небитието чрез главния архитект Янев, да я поставим на мястото на бившия паметник на Ленин. Нямам думи да изразя възхитата си и от кмета Софиянски, който отстояваше проекта докрай. Аз живея от много години в София - такъв кмет не сме имали никога! Благодаря му от все сърце!

- Нали общината плаща?

- Да, но всичко това трябваше да се уреди, някой трябваше да поеме отговорността...

- Софиянски имаше ли претенции към проекта, одобри ли го веднага?

- Да. Нищо не обърка работата, освен моите специални опоненти - няколко отчета и един юнак, който ги подкокоросва непрекъснато. Та дори разбрах, че и книга е написал. Аз се чудя каква е тая ужасяваща злонамереност и откъде толкоз зла енергия - ако я беше впрегнал за мирни цели, би изорал два блока досега, щеше има поне някаква полза. А той се сражава с химери и пречи. Аз отдавна не обръщам внимание - имам си работа, която ме е погълнала напълно и нямам време да се занимавам с подобни дивотии и да отвръщам. В края на краищата това е един монумент, който принадлежи на града София, той не принадлежи на православната църква, а на всички софиянци, които са и мюсюлмани, и евреи, и будисти, и адвентисти и какви ли не. Човек в края на краищата трябва да има малко радост и малко кротост в душата си. Като зли кучета се нахвърлиха отгоре ми. Те не могат да си оправят собствените проблеми в два синода, не могат една млада душа да вкарат в лоното на църквата. Аз ли съм виновен? Или тая статуя? Ами, разбира се, това са дивотии.

- Ако не бяха те, вероятно щяха да се появят други недоволни?

- Винаги има такива, но тук беше удивителна тая последователност и упоритост, която нямаше край. Но да приключим с тях!

- Колко струваше статуята?

- Около 180 000 долара. Като, слава Богу, метрото пое изграждането на пиедестала. Това също бе огромно перо и голяма мъка.

- А каква част от сумата е вашият хонорар?

- Много трудно може да се каже, защото в нея влизат толкова много материали, бронзолеене... Вече отдавна съм престанал да мисля за това, гледам само да се свърши работата. Като се прибавят и данъците, ако не изляза на червено, ще бъда щастлив! Осем месеца работа. 9-10 души не сме спрели, няма събота, няма неделя, няма празник, няма делник, нощем до 1.30 сме били тука...

- Чувствате ли се сега доволен и щастлив?

- Не, не! Не мога! Сега съм неспокоен. Трябва да си кача работата горе, трябва да я видя горе, как я огрява слънцето, как изглежда при заник - както съм си я представял... С един красив ореол, с една аура около цялата фигура. Виждал съм я хиляди пъти вече в съзнанието си, всеки детайл съм го изработил и с ръцете си, и с главата си стотици пъти, просто нямам сили...

- Може ли да се каже, че това е статуята на живота ви?

- Тя е най-голямото, най-значително нещо, което съм правил и все се надявам, че няма да е последното!

- Защо избрахте все пак фигурата на жена?

- Защото хубавата жена е много хубаво нещо, нещо прекрасно и който смята друго по тоя повод, не заслужава живот. Тя е по-добрата половина от човечеството, и по-красива, и по-умна, и по-здрава...

- Комфортно ли се чувствате днес в България вие самият?

- Аз съм толкова погълнат от работата си, че всичко наоколо ми се струва някаква идиотска суета. Ето, преди избори, след избори - едва ли не това е най-важното, което предопределя живота ни, а не е така. В никакъв случай не трябва да връщаме назад миналото, но не знам дали ще видим нещо по-добро от туй, в което сега се плацикаме. Аз вече пет пари не давам за съществуването си, но все пак имам синове, имам внучка и никак не ми е все едно какво ще им се случи на тия хора, както и на моите приятели, пък и на всички. Докато властта не започне да се приема като дълбока отговорност, а не като гювеч, няма да мръдне нищо.

- От какво сте най-разочарован?

- Ще го кажа! Нямаше никаква надежда цели 50 години. Изведнъж се роди надежда, това е едно чудо! После надеждата умря много бързо. И по някакво ново чудо тя възкръсна в онези дни там, през 97-а. Струва ми се, че след това тя беше доубита. Сега "надежда всяка тука оставете". Нещата трябва да тръгнат по нов начин чрез доброто, след като злото според мен изчерпа всичките си ресурси.

Ето, България е защитена - няма цунами, няма вулкани, земетресенията са слаби, няма ги наводненията, които опустошиха цяла Европа, няма нищо страховито! За да сме на този хал, значи сме идиоти или поне тия, които ни водят, са такива.

- Ще се променят ли нещата според вас на следващите избори?

- Биха се променили чрез личности. Вече стана дума за кмета, аз го намирам за удивителна личност, силна, инициативна, а е и млад, здрав човек. Но ако трябва да избера още една личност, без всякакво колебание ще посоча цар Симеон Втори. След като се оказа, че комунистическият режим е престъпен, а това се гласува и в парламента, логиката изисква да се разбере, че и последствията от този режим са престъпни. С една дума онзи свински референдум, който е премахнал монархията, е негоден, той също е престъпен. Просто трябва да се възстанови монархията. Видя се, че другите упражнения не водят до нищо. Нашият цар е един изключителен човек. В изгнанието си е мислел само за България. Той е къде-къде по българин от всички нас.

- Но политиците няма да го допуснат да се качи на върха.

- Факт е обаче, че ако имаше нещо, което би го компрометирало, отдавна да го бяха извадили, но няма! Просто царят ни е безукорен. Пусто пък и досие няма и никой не може да го обвини, че е свързан с КДС-то...

- Интересно, че скулптурата ви издава тъкмо обратното чувство - пълна е с надежда, с оптимизъм, с някаква радост, сякаш символизира полета на българската нация...

- Така е. Това беше моето дълбоко чувство, което ме е карало да я направя. Не само фигурата да бъде много красива, но и да бъде по някакъв начин вдъхновяваща. Аз много се надявам, че всичко, което изстрадахме, ще приключи с това идиотско столетие, последното. Измина един наистина ужасен век за света - две световни войни, не е спирало да дими! Новото хилядолетие ще започне на чисто, ще тръгне на хубаво. И тази статуя ще бъде кадем за нас, тъй като съм я правил с цялото си сърце, с всичката си всеотдайност и желание да вложа най-доброто, което може да съществува. И тя ще бъде възприемана така!

- Какво ни пречи на нас, на българите, да се чувстваме по този положителен начин?

- Какво! Ами ние сме смачкани, смачкан ни е духът. Беднотата не е най-страшното. Аз съм бил в Индия, където е много по-бедно, неизчислимо по-бедно, беднотата там изглежда ужасяващо. Но в ничии очи аз не видях злост. Всички те гледат с една доброта, с добронамереност. Никой не смята, че другият му е крив за дереджето. При осем милиона българи в държавата съществува толкова много злост и мъст, и злонамереност, че ако тя се прехвърли реципрочно в Индия, където са един милиард души, земята ще се пукне! Всеки от нас трябва да се замисли над това. Ние се движим като някакви идиоти и злодеи помежду си, разминаваме се с ужасяващи пламъци в очите. Това трябва да се промени.

- Ще настъпи векът на любовта, така ли?

- Малко по малко ще настъпи. Много се надявам, че ще съм жив. Едно време бях сигурен, че комунизмът ще си отиде, защото беше явно негодна система, но точно толкова бях сигурен, че няма да съм жив да видя това нещо. Въобразявах си - дано поне децата ми да видят тая светлина! Оказа се, че я видях аз. Процесите динамично вървят, така че е възможно и другото.

- А каква е тази рана на главата ви?

- Е, исках да отместя статуята с главата си и паднах!